Сиваш

Автор: прот. Андрей Ткачов

Или защо Бог позволи на комунистите да спечелят Гражданската война? *

Човекът е потопен в историята. А историята по своята същина е не нещо друго, а постепенно сбъдващо се пророчество, което не всички забелязват.Тя не е хаос; тя е движение към дадена цел, преодоляващо препятствията, поставяни от човешкото своеволие. Когато количеството на незабележимите дреболии стигне до нужния предел, пророчествата започват да се сбъдват видимо и осезаемо. Те се изливат осезаемо върху земята като тропически дъжд, изсипват се като градушка, често с големината на яйце. Тогава дори слепите, невиждащи с очите, усещат с кожата си какво става. И точно тогава много от хората се опитват да се намесват в историята, да я „насочват”. Но тези опити са обречени: в най-добрия случай те са просто едно безплодно геройство, защото болестите, дотогава незабележими в своето развитие, вече са станали неизличими при тяхната бурна проява.

Спомням си, че в едно от четивата на Владимир Соловьов срещнах въпроси: може ли невярващ свещеник да служи? И неговият отговор бе: да, може. Действена ли е такава служба? Да. Благодатта действа, хората се причастяват. Страшно е да се гледа в тази посока и да се говори на тази тема, но е наложително и да се говори и да се гледа. В дореволюционните времена невярващият свещеник се е срещал доста често. За това спомагала кастовата затвореност на руското духовенство, т.нар. „левитизъм”.  Щом дядото е свещеник, синът също става свещеник, свещиник става и внукът. При този ред на наследяване лесно се получава вместо очакваната потомствена святост – изкривяване на веровото чувство, битов материализъм, насочване на личните стремежи към земното, изолиране, отчуждение от паството. Трудно е да очакваш духовен плам у такъв, който е получил енорията си като неизбежно и задължаващо наследство от своя баща. А после революцията разделя всички, включително и клириците. Разделя духовниците на такива, които умират заради вярата и на такива, които така лесно се отричат от нея, все едно никога не са вярвали. Но когато онези – вторите, миличките дългобради топлохладни отчета служели без особена вяра, заради това, че са потомствено в свещенството поставени, въпреки това, Литургията била действена. Точно това е казано от Владимир Соловьов.

С. Фудел също си спомня една „отречителна” Литургия. Свещеник, взел решение доброволно да снеме сана от себе си, служи за последен път. Все още никой в храма не знае за неговото  решение. Но след като енориашите се причестяват и чуват отпуста, отчето казва на всеослушание: „Отричам се от свещенството” – и започва пред всички да снема одеждите си. Народът тихо зароптава: защо тогава отслужи Литургията?! А тая служба пълноценна ли е? След като е водена от свещеник, решил да захвърли своя сан?! Присъстващите в храма вече били готови да разкъсат попа-отстъпник на парчета, когато се намесил един младеж, който се качил на амвона и казал: „Пуснете тоя да си ходи. Иуда също е участвал в Тайната Вечеря, но Евхаристията се провела”.

И така, може да съществуват свещеници, които се отричат от сана си, които са загубили вярата си и които никога не са вярвали. Да, братя и сестри – може. За съжаление, може. Всъщност много малко са свещениците, които се освещават. И ако светостта на Църквата се определяше само от светостта на свещениците, Църквата никога нямаше да бъде наречена „Света”. Нашият смирен народ дори от свещениците не очаква святост. Някога е чакал, чакал, чакал, така и не дочакал. „Нека поне да е вярващ и да не е много алчен”- така днес нашият народ разсъждава за свещениците и приема като манна небесна дори този минимум.

Започнахме с тези разсъждения за свещениците, за да станат те въведение към главния въпрос: Може ли човек, който лично не вярва в Бога и в Неговия Промисъл да съдейства, при това съзнателно за изпълнението на Божията воля?

Да, може. Странно звучи, но е факт. Пример ли искате? Моля:

Врангел защитава Крим –– последната крепост на онази Русия, която не желае да бъде „червена”. Отдавна няма двоумение кой е за Бога и кой против Бога. Белите се молят, червените – не. Белите воюват за „свещеното минало”. А червените са обладани от идеята за построяването на „свещеното бъдеще”. В развитието си войната е стигнала дотам, че мирът вече е невъзможен. Следователно единият от противниците трябва или да загине, или да се предаде, или да се спаси с бягство. Червените започват битката и побеждават. Защо? Заради слабата вяра у едните и силното обладаване у другите? Допускаме, че това е една от причините, но тя не е решаващата. Решаваща е неведомата Божия Воля, сбъдваща се пред очите на стотици хиляди хора, от които дотогава нито един не е имал никаква представа каква е тя.

Във филма „Служеха двама другари” офицерът, в чийто образ се превъплъщава В. Висоцки дава съвет белите да укрепят своята отбранителна линия откъм Сиваш (повече информация за езерото Сиваш виж тук). Но никой не взема под внимание съвета му. Сиваш изглежда непроходим. Обаче изведнъж вятърът става толкова силен, че открива дъното на блатистото езеро и червеноармейците на Фрунзе заедно с махновците минават по него и разкъсват отбраната на белите. Там, във филма белият офицер казва, че Бог е на страната на червените, че Той разделя водите пред тях точно така, както в миналото пред евреите при техния Изход. Това не е художествена и всякаква друга измислица. Историческа истина е.

Ето какво казва самият Фрунзе: „За нас бе много изгодно обстоятелството, че в западната част на Сиваш нивото на водата спадна дотам, че облегчи форсирането на езерото. Силният западен вятър издуха огромни количества вода на изток, вследствие на което на много места се образуваха бродове – наистина, доста мочурливи и тинести, но годни за придвижване не само на пехотата, но и на конницата, а някъде дори и на артилерията. А от друга страна, такава ситуация въобще не бе предвидена от командването на белите, които считаха Сиваш за напълно непроходим и затова в участъка на нашия пробив бяха разположени сравнително малобройни части, съставени най-вече от наскоро мобилизирани войници и поради това имащи малък боен опит”.

И така: болшевиките „преминават по дъното като по суша”. Външно изглежда, че Бог нито вижда, нито знае за случилото се, че то е следствие на някаква странна Негова грешка. Въобще не е така: Бог вижда, знае и извършва гореописаното. Защо? Това е загадка, чрез която Бог разбива нашите мисловни клишета. Защото Той по чудесен начин ясно помага и дарява победата на тези, които не вярват в Него. Когато се изправиш лице в лице пред този исторически факт, трудно е да не си загубиш ума и да не изгубиш вярата.  Но нито едното, нито другото не бива да става. Защото не трябва да се „приватизират” Бог и действията Му.  Не бива да ставаме подобни на онези евреи, които пожелали да хвърлят Христа от високото в пропастта, след като чули Неговата проповед за извършените чрез Илия и Елисей чудеса над езичници: финикийската вдовица и сирийският военачалник Нееман.

Белите страдат заради поругаването на образа на Родината и на нейните светини. Белите или умират мъченически, или стават изгнанници, ако са оцелели в сраженията. А червените след постигнатата победа вземат в ръцете си търкалящата се по земята власт и почват да вършат „своята воля”, странно допусната от волята Божия.

По онова време мнозина си мислят, че това е само някакво историческо недоразумение, нонсенс. Обаче годините си минават и мащабите на този „нонсенс” се разширяват. А заедно с това идва и необходимостта от смирението, което заставя дори най-озлобения и яростен човек да признае, че съветската власт се е закрепила сериозно и задълго.

Става ли това против Божията воля? Верният отговор е : Не! След като и космите на главите ни са преброени, такива мощни политически процеси въобще не могат да се развиват скрито от Всевиждащото Око. Правдата е, че със станалото Бог ни повелява да се смирим. Вие не забелязахте зачеването на змея  и пропуснахте раждането му. И сега, след като той порасна и се възцари под вашите либерални овации, вие трябва да си му платите дължимото.

Съществува подход към отминалите и бъдещите времена, според който „интересува ме само това, което става сега”. Според който историята не се създава от нас и светът се променя без нашето участие. А пък ние – живеещите в тоя променящ се свят, пасивно ползваме плодовете на промените му. Политиката е някакво светско тайнство за управлението на живота, което или ни оставя безучастни, или ни превръща в блюдолизци. Всъщност  този подход към живота може да ни докара тежки наказания. И днес, както тогава – при Сиваш, Бог може без да ни пита, да позволи и допусне най-дръзките социални и научни експерименти. А пък ние, виждайки как светът се сатанизира, ще допуснем у нас мисълта, че Бог е излязъл от историята. А на практика ние самите сме излезли от историята и не само това: загърбили сме собствената ни лична отговорност за нейния ход. Сериозно допускам, че например някой комсомолец, участвал в прокарването на Байкало-Амурската Магистрала, накрая ще се окаже по-угоден на Бога, отколкото някой  носталгичен мечтател по отминалата старина и изгубеният град Китеж.

Уточнявам, за да стане по-ясно: Бог може да благослови труда на първия и никога да не благослови безплодните и тщеславни мечти на втория. Един умен човек пише до друг, също носеш широка душа: „Смайвам се и главата ми се зашеметява, когато размислям какво е призванието на Православието в света и колко далеч от него се намира православната реалност”.

В руслото на казаното досега, връщайки се към събитията край бреговете на Сиваш, стигаме до извода, че ние би трябвало да преминем през морето като по суша и да гоним безбожниците чак до северното Бяло Море. Обаче тогава те имаха дръзновение, а ние – не. ТЕ имаха визия за бъдещето, идея за устрояването на живота. А ние притежавахме само сантиментални спомени за миналото и откъслечно-оскъдни знания по история на Отечеството. Този, който няма визия за бъдещето, винаги ще бъде разгромяван от онзи, който има такава визия, дори неправилна, но изстрадана и обичана. В тази светлина, същината на нашия по-нататъшен живот зависи от отговора на въпроса: имаме ли визия за бъдещето, предусещаме ли го? Имаме ли каквито и да са отговори на въпросите, които животът стоварва върху нас? Какви сме ние: мечтатели по „великото минало” или творци на едно горе-долу сносно бъдеще? И в Страшния Час, когато пророчествата се сбъднат, кои ще се окажат близо до Господа?

Много са въпросите. Много са тревогите. Обаче до мига, в който цялата земя ще се разтърси, постоянно ще слушаш: я стига сте философствали! А пък когато цялата земя затрепери, същите тия хора ще ви кажат: Ама защо веднага не ни казахте, че това въобще не е шега?

 

Превод: свещ. Серафим (Огнян) Рангачев

Преведено от сборника „Пыль на соломенных погонах”, Киев, 2012.

Източник на изображението: bg.ilovevaquero.com

---

 

* Подзаглавието е на преводача (бел. ред.).