Св. Силуан за правилното отношение към растенията и животните

Блаженият старец беше за нас голям дар свише и изключително явление. Пример за истински християнин, който ни поразяваше със своето съвършенство; наблюдавахме в него удивително хармонично съчетание от несъвместими на пръв поглед крайности. Например виждахме, от една страна, неговото – необичайно за подобни мъжествени хора – състрадание към всичко живо, към цялото творение, стигащо граници, при които е нормално да мислиш за патологична чувствителност, и веднага се натъквахме на друга страна от неговия живот, която показваше, че това състрадание не е патологично явление, а истинско, надестествено величие и милосърдие по благодат.

Старецът беше внимателен дори към растенията; всяка грубост, дори към тях, която можеше да ги повреди, смяташе, че е против учението на благодатта. Спомняме си, веднъж вървяхме заедно с него по пътечката, която водеше от манастира до колибата[1], където прекарах една година. Колибата беше на около километър разстояние от манастира. Старецът идваше да види къде живея. Вървяхме с тояжки в ръце, както е обичайно по планинските места. От двете страни на пътечката растяха отделни редки храстчета висока дива трева. Като мислех как да попреча да не обрасте пътечката с тази трева, аз ударих с тояжката едно стръкче под върха така, че да го пречупя, за да не узреят семената. Моето движение се видя грубо на стареца и той в недоумение леко поклати глава. Разбрах какво означаваше това и се засрамих.

Старецът казваше, че Божият Дух учи на жал към цялото творение, така че „без нужда” да не ни се иска да повредим дори листо на дървото.

„На дървото – зелено листенце, и ти го откъсна без нужда. И макар това да не е грях, жал ти е някак и за него, и за цялото творение, сърцето ти щом знае да обича” (Писанията на стареца, стр. 400).

Но тази жал за зеленото листо на дървото или за стъпканото полско цвете се съчетаваше в стареца с най-реално отношение към всяко нещо в света. Като християнин съзнаваше, че цялото творение е създадено да служи на човека и затова, когато „е нужно”, човек може да използва всичко. Самият той косеше сено, сечеше в гората, събираше дърва за зимата, ядеше риба[2].

В писанията на стареца обърнете внимание и на неговите мисли и чувства по отношение на животните. Действително поразяващо тук е как, от една страна, той жали всяко създание – за което можем да добием представа от собствения му разказ, как дълго оплаквал своята „жестокост към творението”, когато „без нужда” убил муха, или когато полял с кипяща вода прилепа, заселил се на балкона на неговия склад, или за това, как „му станало жал за цялото творение и за всяко страдащо създание”, когато видял на пътя убита и разкъсана на парчета змия – и от друга страна – как се е откъсвал от цялото творение в горещия си устрем към Бога.

За животните, за зверовете мислеше, че са „земя”, към която не бива да се привързва умът на човека, защото Бог трябва да се обича с целия ум, с цялото сърце и с цялата сила, т.е. изцяло и напълно, забравяйки земята.

Често наблюдаваната привързаност на хора към животните, стигаща понякога до „приятелство” с тях, беше за стареца изопачаване на установения от Бога ред и в разрез с нормалното състояние на човека (Битие 2:20). Да галиш котката, да ѝ казваш „пис, пис” или да си играеш с кучето и да му говориш, оставяйки мисълта за Бога, или пък в грижата за животните да забравяш страданието на ближния, или заради животни да се караш с хората – всичко това беше за стареца нарушение на Божиите заповеди, чието вярно спазване прави човека съвършен. В целия Нов Завет не намираме нито едно място, което да говори за това, че Господ е отделил внимание на животните, а Той, разбира се, е обичал всяко създание. Да постигнем това съвършено човечество, по образа на Човека-Христос, е нашата задача, съответстваща на природата ни, създадена по образ Божи, и затова старецът считаше душевната привързаност и пристрастието към животните за принизяване на човешкия образ на битието. По този въпрос той пише следното:

„Някои се привързват към животните, но с това те оскърбяват Твореца, защото човек е призван вечно да живее с Господа, да царства с Него и да обича Единия Бог. Не трябва да имаме пристрастие към животните, но трябва само да имаме сърце, което има милост към всяко създание”.

Той казваше, че всичко е сътворено да служи на човека и затова, когато е необходимо, можем да се ползваме от всичко; но че човекът, наред с това, е длъжен да се грижи за цялото творение; и затова всяка вреда, без нужда нанесена на животно и дори на растение, е в разрез със закона на благодатта. Но и всяко пристрастяване към животните също е против заповедта Божия, защото умалява любовта към Бога и към ближния.

Който наистина обича човека и в своите молитви плаче за целия свят, той не може да се привърже към животни.

Из „Свети Силуан Атонски“. София, 2008, изд. „Омофор“, с. 109-111. Заглавието е на редакцията

---

[1] На Атон „колиба” наричат уединена малка къща за пустинник.

[2] Монасите в общежитийните манастири и пустинниците на Атон изобщо не ядат месо по думите на апостола: „Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си” (1 Кор. 8:13).