Духовната пролет на покаянието

Автор: архим. Павел Пападопулос

Лястовицата е от любимите прелетни птици. От най-благородните, най-красивите и най-общителните. Живее с човека. В същия дом. Лястовицата е предвестник. Предвестник на пролетта, която е дошла. На новия сезон. На сезона със светлина, с цветя, с радост, с Възкресение. Дошли са лястовиците? Приключва ледената зима и започва нов живот. С възкръснали надежди, с усилени очаквания. Утрешния ден ще е по-добър от вчерашния. Ето посланието на тяхното идване. Урокът от тяхната поява.

Това е делото на светците на Църквата ни. Показват ни, че е дошла Пролетта. Духовната Пролет.
Как може да съществува пролет в живота на човека? Духовна пролет? Трайна и неизменна? С много радост? Със светлина? С мир? С небе?
Тази пролет в живота на човека я носи една голяма добродетел. Едно голямо, първо стъпало в стълбицата на освещението. Носи я покаянието.

Покаянието очиства съвестта и откупува смирението. Затова е необходимо. Защото който иска да стане боговидец, трябва да стане смирен. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Но няма смирение без покаяние. Лъжовно е. Смирение и покаяние вървят заедно във вътрешния живот на душата. Те са спътници и съработници. Съработничат си за спасението на душата и постигат най-дивния резултат, най-необходимия: преобразяването на душата, промяната към по-добро.

Така човек вижда, че чрез покаянието излиза един нов човек. Човекът на добродетелта. Божият човек. Защото неправедният става праведен. Лъжецът – искрен. Коварният – прям. Гневливият – мек и кротък. Несъстрадателният – човеколюбив и състрадателен. Коравосърдечният милостив и любящ. Робът на греха свободник Христов „раб на Иисуса Христа (Рим. 1:1)“.

Това именно е покаянието. Пълната вътрешна и външна промяна. Връщане при Бога. Отдаване на Неговата воля. и до края. Без връщане към миналото – то вече не съществува. В Тайнството Покаяние миналото е угаснало. Съществува само настоящето и бъдещето. Едното подготвя другото. Едното купува другото. И този труд само тук се върши, докато ходим по тази земя. Когато душата се отдели от тялото, не може да се покае, вече е много късно. Ето ценността на нашия ефимерен и кратък живот. Печелим с него или губим вечността. Безкрайната красота. Вечната пролет. Невечерната светлина. Зависи от начина на нашия живот. Дали е с покаяние, със съкрушение. С добродетел. Или с безразличие. С настояване в злото, с коравосърдечие. Зависи, всеки сам избира вечното си бъдеще.

Светците са живи примери за придобивката, която човек може да приеме от богоугодното покаяние. Зоват и нас да живеем по един нов начин на живот. В съгласие с живота на Христос. В съгласие с обещанията, които сме дали при св. Кръщение.

„Да отхвърлим делата на мрака и да се облечем в оръжията на светлината“.

***

„Уреденият“ човек пада много пъти в капана на автономизирането от Бога. Изключително опасна е нашата „легитимност“, когато се откъсва от нашата връзка с и в Христос.
Имаме семейство, работа, компания с приятели, „добре сме“ – така си мислим. Ходим и неделя на църква като добри християни и уважавани членове на обществото и мислим, че сме „добре“.
Но това, което живеем, е една измама. Измамата на нашето превърнато в идол животче.
„Но защо, правя ли нещо лошо? Работя за семейството си, заради тях се грижа, изучавам децата си, грижа се за близките си“. Това не е лошо, но не е достатъчно. Дори това обаче дори може да стане пречка за спасението.

Който казва, че негова цел, след като се задоми, е да създаде много деца и да ги изучи, живее в измама – още е земен, остава роб на тленността. Дори и децата могат да ни отделят от Христос, когато само те ни изпълват. Не е лошо да обичаш децата си, но е добре да имаш предвид, че децата няма да те спасят. Ти ще се спасиш чрез децата си, чрез семейството си, когато ги доближаваш като личности, състояния, събития във връзка с Христос. Тоест цел на брака, както и всяко нещо в живота ни, е Христос. Страшно е колко лесно човек може да замени Христос със сурогати.

Ближният, разбира се, е свръзката ни с Христос, както и цялото творение, но не е самоцел на живота ни. Християнин не е хуманистът, екологът, многодетният глава на семейство. Това, че върши някакво дело, не означава, че живее и по християнски. По християнски живее този, чието средоточие на живота му е Христос; средоточие на семейния му живот не са децата му, а Христос, средоточие на хуманизма му не е човекът, а Богочовекът в лицето на ближния, средоточие на активиста не е природата, а Христос като Създател на Творението.

Всичко се възглавява в Христос. Той е източникът, пътят и целта на живота ни. В противен случай ще живеем, очаквайки признание за нашето социално дело, за нашия тих живот, за приноса ни към преодоляването на демографския проблем на страната, за успехите ни в професията, за приноса ни към изкуството и т. н. Тоест ще живеем като мамещи себе си сред нашето духовно прелюбодеяние.

***

Промяната на някои наши външни условия и въобще начина ни на живот със сигурност е стъпка в нашата духовна борба, но не трябва да оставаме в нея. Нужна е промяна на начина на нашето мислене, за да се преобразим реално. Много пъти се променяме по отношение на външните неща (обличане, какво ядем, как говорим, къде ходим), но вътрешният ни свят остава същият и непроменен (зли похоти, лукави помисли, страсти, гордост, себелюбие, тщеславие) и въпреки това имаме заблудата, че можем да помогнем и на други духовно.

Много пъти се тревожим за това, че някои наши ближни не живеят както Бог иска и се опитваме да ги поправим с впечатлението, че имаме право да поемаме ролята на съдници и изобличители на другите, след като пазим някои външни белези на „добрия християнин”. Всъщност не само че не принасяме полза на другите, а ставаме причина да се отдалечат от Истината поради нашите погрешни действия.

„Радост моя, придобий мирен дух и тогава хиляди ще се спасят около тебе”, поучава св. Серафим Саровски. Целта е да придобием вътрешен мир и покой, които идват, когато Божията благодат докосне сърцето ни. А Божията благодат идва в смирени и прости сърца – без жестокост, без злоба, без омраза и пороци, без своенравност и капризи.

Това, от което имаме нужда, е покаяние, смирение и простота. Голяма клопка е да се променяме първо външно, надявайки се да се променим някога и вътрешно. И е клопка, защото повечето пъти външната промяна се вижда, признава  се от другите, достатъчна ни е и се самоуспокояваме в нея. Тя създава лъжеусещането в нас, че вече сме „добре” и така не полагаме усилия за вътрешно преобразяване и промяна.

Нашето духовно преобразяване започва отвътре навън. Трябва да разберем, че ако не се променим вътрешно, колкото и да сме се променили външно, винаги ще оставаме оковани в нашия стар живот, ще се терзаем от нашето вехто аз, което не е умряло, а живее и царува в сърцето ни.

Нужна е смелост, мъжество и решителност, за да не се самоуспокоим в една външна промяна на живота, а да се задълбочим в нашия вътрешен свят, да видим нашите дълбини, да разпознаем движенията на сърцето ни, греховете и страстите, които се гнездят в душата ни. Те много пъти се маскират изкусно, за да ги явим на нашия духовен отец, който ще ни ръководи, и с Божията благодат да се преобразим, да се изцелим и вече да заблести и навън тази светлина, която толкова време е била затворена в нас.

***

Преп. Ефрем Сириец, прочутият учител на подвижничеството, веднъж решил да остави за малко многожеланото безмълвие в пустинята и да отиде в града. Имал желание да се поклони на светите мощи, които тогава се намирали в Едеса, Сирия, но и да се срещне с църковни хора, за да обсъди с тях догматичните истини. Той живял в епоха, в която правата вяра получавала удари от всички страни – от страшни ереси.
„Господи – се помолил преди да тръгне – изпрати пред мен, след като мина пред градските порти, един човек, който да ме поучи!”.
Но в момента, в който влизал в многолюдната Едеса, първият човек, който се оказал на пътя му, била една блудница, която застанала пред него и го гледала безсрамно. Преподобният се оплакал на Бога, Който допуснал да срещне противоположното на това, за което се помолил. След това обърнал строго към жената и й казал с остър тон, за да се засрами:
– Учудвам се как не се изчерви от срам, че смееш да ме гледаш толкова настоятелно!
– Аз – му отвърнала тя с готовност – правя това, което ми подхожда. От твоето ребро съм създадена, теб трябва да гледам. Ти обаче, който си създаден от пръст, добре ще направиш постоянно да гледаш пръстта.
Получавайки такъв правилен отговор, великият подвижник благодарил на Бога. Вече нямал нужда от по-полезно поучение.

***

Животът не трябва да се дефинира като правилен или грешен, добър или лош; а като връзка или разрив. Тоест нищо в живота не може да се определи автоматично като добро или зло, правилно или грешка; всичко се съди по подбудите, които имаме, както и по резултата.
Мисля, че на всичко трябва да гледаме с критерий връзката или разрива, който се създава с другите и Бога. Каквото и да правя, така трябва да съдs: дали ме води до връзка с другите и Бога, или ме води до разрив?
Тоест може да правя нещо, което се смята за „добро”, например да постя, да пазя въздържание или се черкувам. Но ще трябва да изследвам дали поста, който пазя и въздържанието, което имам, дали редовното ми черкуване ме водят до връзка с Бога и ближните или до разрив с тях (започвам да съдя тези, които не постят, които живеят разпътно, които не се черкуват).

Нашето спасение и възпълване минава през другите. Не можем да култивираме „добродетелта” в нашата индивидуалност, отхвърляйки другите.
Добродетел без другите не съществува, тоест добродетел без връзка не съществува. Без другите съществуват ялови „духовни” подвизи (постя, но не обичам, живея нравствено, но не прощавам, черкувам се, но не общувам с другите, изследвам Божието слово, но продължавам да живея с моите капризи и своенравност, които затрудняват живота на другите). Много пъти падаме в този капан: да водим християнски живот с много подвизи, но в същото време без никаква добродетел.

Както Бог съществува като връзка между три лица, така и ние сме призвани да живеем като (троична) връзка Човек- Бог- Ближен.