Буря в чаша вода

storm_glass

Автори: Ренета Трифонова, Атанас Ваташки

Езикът на Църквата и публичното говорене в съвременния свят е много важен, тъй като е част от проповедта, от общуването с вярващи и невярващи хора. Основно значение в това публично говорене имат изразните средства и начина на поднасяне на информацията, която трябва да чуем или прочетем. Църквата трябва да внимава как говори; изразяването на позиции в нейните решения не е достатъчно, декларативната форма при определени ситуации не само не е възпитателна, но е и настройваща срещу себе си невъцърковените хора. Църквата не само трябва да разбира и да се съобразява с това, тя трябва да го прилага в действие, за да бъде адекватна в съвременния секуларизиран свят, защото именно секуларизацията доведе до този парадокс днес – християни да не разбират какво им казва техният Синод, а той да не разбира от какъв начин на общуване те имат нужда. С такова неразбиране се срещаме постоянно в Българската православна църква и отдавна вече е ясно, че има проблем, при това огромен.

Публичното говорене и адекватността на позициите пролича при съобщенията на сайта на БПЦ-БП относно посещението на папа Франциск в България. Със сигурност в една (формално) православна държава като България, посещението на религиозен лидер на друго вероизповедание не може и не бива да е водеща тема, съответно и не бива да се отдава прекалено внимание на отказа на БПЦ нейни клирици да са част от програмата на папското посещение. В същото време това решение отразява някои, превърнали се в хронични, проблеми и слабости на Българската православна църква и именно върху тях настоящата статия ще фокусира вниманието си. Защото целта на всяка критика трябва да бъде не „заливането с кал“, а изправянето, решаването на даден проблем.

Вече няколко дни „благочестивият и православен български народ“ се упражнява в различна реторика – от откровено възхищение до откровена неприязън към нашите митрополити за тяхното решение, че не благославят молитвено общение с папа Франциск,  не благославят църковния хор в патриаршеската катедрала да пее в негово присъствие, както и преводачът доц. д-р дякон Иван Иванов да го съпровожда извън официалната среща (тук).

Това кратко и обикновено съобщение предизвика бурни реакции и всякакви словесни упражнения също и на различни журналисти – вярващи и невярващи, християни и атеисти – за и против това решение. Какво стана всъщност?

Ето какво казва доц. д-р дякон Иван  Иванов в свое интервю след публикуването на съобщението на патриаршеския сайт (тук): „Доколкото съм запознат с предварителната програма и протокола на посещението на папа Франциск, той не е искал да се прави общо богослужение, като зачита и уважава позицията на Българската православна църква, след някои нейни решения в близкото минало, отнасящи се до интерконфесионалния диалог. Поради това никога не е ставало въпрос за съвместно служение“ – както го потвърди и ден по-късно в предаването „Вяра и общество“.

Същото заяви и монсеньор Христо Пройков по btv: „Аз преди всичко се радвам много, че папа Франциск ще се срещне с българския патриарх Неофит, когото познавам добре и го познавам като един много сърдечен човек и знам, че тази среща ще бъде много приятна и искрена; на тази среща аз се радвам, защото и папа Франциск е сърдечен. От друга страна, мисля че съм в състояние да разбера и някои моменти, в които Православната църква проявява въздържание, преди всичко, защото ние всеобщо служение нямаме, това са хиляда години вече. Църквата е разделена, и това служение – общо, така както го разбират хората – да заставаме на един олтар заедно, не се практикува и го няма, не може да се осъществи“.

Според него, Православната и Римокатолическата църква в България се радват на взаимно уважение и добро отношение една към друга, и „ако има нещо друго отнякъде, то може би по изкуствен начин се създава“. Относно молитвеното общение, той каза също и следното: „Аз не си го представям папата, че щеше да сложи богослужебните си одежди, за да влезе в „Св. Александър Невски“. Той ще влезе с расото си, както е облечен като папа, както бих влязъл и аз като свещенослужител“.

Митрополит Антоний също заяви, че „няма напрежение между БПЦ и Католическата църква относно посещението на папа Франциск“ (тук).

Оказва се, че това решение и съобщение до всички нас не е било предизвикано от предложение за молитвено общение и съслужение, а и както добре знаем, това е невъзможно. Православните и римокатолиците не могат да бъдат в евхаристийно и молитвено общение помежду си по ред причини, които тук няма да изреждаме. Редно е обаче да обърнем внимание защо това съобщение в синодния сайт беше прието с противоречиви мнения и защо то прие форма на скандал в очите на много българи.

Молитвено и евхаристийно общение ние не можем да имаме помежду си и поради различия от догматично естество, които са сериозни и дълбоки. Ние обаче – и православните и римокатолиците, сме християни и като такива не само можем, но сме и длъжни да говорим нормално помежду си и Църквите ни да водят културен и братски диалог една с друга. Християните не могат да имат врагове – Иисус Христос ни остави заповед не само да обичаме Бога и ближния, но дори и враговете си – т.е. онези, които считат нас за такива. Противно на това обаче, от реториката на псевдоревнителите би могло да се остане със съвсем различно впечатление, а именно, че папата е смъртен враг на нашата Църква, своего рода Антихрист, и всякакви срещи с него, дори нормален диалог, са изцяло неприемливи. Подобни преувеличения и изопачения обаче стоят като петно върху образа на православните християни у нас.

В православното ни християнско общество отдавна е наложена антиримокатолическа реторика. Тя има своите древни корени в опустошителните за православните земи кръстоносни походи, както и в различни опити за унии, но в по-ново време носи и политическа окраска – в затворения източен блок римокатолиците бяха възприемани като врагове от Запад – предполагаше се, че на Изток, в нашата затворена система, Бог беше почти забравен, а властите искаха да ни покажат по телевизията последния православен свещеник. Образът на римокатолическият папа беше символ на „западния морал“, свобода и вяра – там хората свободно изповядваха вярата си. В същото време папа Йоан Павел II водеше знакова политика за събаряне на комунистическите режими в Източна Европа. [1]

Поради тази причина беше нормално да има християнски диалог с римокатолиците след промените (макар че БПЦ излезе от ССЦ чак през 1998 г.), но веднага, още през първите години, той започна да се изражда в спор „за и против икуменизма“ и на практика достигна днес до едно абсурдно и психиатрично положение, в което християни от друга деноминация публично биват обиждани и хулени, духовниците им наричани по всевъзможен начин, а ние разбира се, сме спасители на Православието и Църквата. Така в един момент, когато поредният римски папа беше поканен от министър-председателя като държавен глава на Ватикана (тук) и като религиозен лидер реши да посети римокатолическата общност в България, а също и да се срещне с Негово Светейшество българския патриарх Неофит, това предизвика такъв неописуем ужас в някои православни християни, че те дори написаха петиция против неговото допускане на българска територия, а знаем, че такава мярка се прилага за международни престъпници. Може да звучи смешно, нереално, но уви – това е трагичният резултат от натрупаната с години пропаганда по отношение на Западния свят и западното християнство, което в по-голямата си част е римокатолическо и протестантско, но в което живеят и много православни християни. Накратко – идеологемите не само не изгубиха своето значение в съвременния свят, но се усилиха още повече и придобиха абсурдно звучене.

Ще припомним, че Източната и Западната църква (по-късно Православната и Римокатолическата)  се разделят преди близо 1000 г., оттогава взаимно обвинявайки се в ерес. За нас, православните, Православната църква е „Църквата“, основана от Иисус Христос, която пази истината, но за някои това автоматично означава, че няма смисъл и дори е грях да имаме някакво „вземане–даване“ с „римокатолиците-еретици“. Според същото мнение, последните трябва просто да осъзнаят своята заблуда и да се върнат в лоното на Църквата. На пръв поглед звучи „толкова просто“, а на практика е доста наивно.

Римокатолическата църква всъщност ни плаши, защото нейното паство е много по-голямо от православното, защото Римокатолическата църква има изключително активна мисионерска и социална дейност – каквито ние нямаме, а нейният водач, въпреки петната по тялото на Църквата си – в миналото и от днес, има световен авторитет. Плаши ни, защото не приемаме наистина, че Църквата е крепило на истината и портите на ада няма да надделеят над нея, затова и допускаме, че тя може да отстъпи от истината.  Също така има и известен страх от Римокатолическата църква, защото тя осъществява дейност, каквото ние почти нямаме; тя е отворена към света, към държавите и различните вероизповедания, към хората и техните проблеми. Ние сме затворени, изолирани, самодоволни от собствената си „православност“ и всяко едно излизане навън ни кара да се чувстваме слаби, изложени на някаква опасност, което маскираме като ревност за истината, като защита на истината. Ние сме в дефанзивно положение – страхуваме се, че Римокатолическата църква може да ни погълне. Но защо римокатолиците не се страхуват, че тяхната Църква може да отстъпи от истината и да се присъедини към Православната? Защото папата е лицето на една активна, проповядваща Църква, каквото ние не сме.

Може би трябва да се замислим защо папата е канен от държавни лидери навсякъде по света, в държави, които не са с традиционно римокатолическо вероизповедание, а нашите патриарси – рядко. Със сигурност това, че папа Франциск е лидер на държава (най-малката по площ и население) не е най-важният фактор, защото папата е преди всичко религиозен лидер на над 1,2 млрд. души по света и се ползва с определен авторитет.

Едно от малкото изключения в този контекст е патриарх Вартоломей, който е канен на различни места – в Европейския парламент, в Юнеско, в ООН, пред Конгреса на САЩ, в ЮАР, в традиционно мюсюлмански страни. Това е важно за православната проповед в света, но сред някои наши православни християни отношението към него е същото като това към Римския папа.

От друга страна, ако православен духовник бъде поканен от държави с преобладаващо римокатолическо население, което е важно за нас, защото дори присъствието му е проповед за Православната църква, веднага, автоматично бива обвиняван в някакъв имагинерен „икуменизъм“, както се случи със срещата на патриарх Кирил с папа Франциск в Хавана преди три години. Не може да не припомним тук и срамното държание на български православни християни, които буквално освиркаха Константинополския патриарх Вартоломей при идването му през 2015 г. в България. Св. Синод на БПЦ тогава най-малкото можеше да призове публично към приличие, защото същото може да се случи и при визитата на папа Франциск през месец май у нас.

Нашият Св. Синод обаче трябваше да има предвид всичко това, когато решава да публикува своите решения и съобщения, защото те са част от езика на Църквата. Този публичен език казва много на всички – ние, православните християни може да го разбираме и да се досещаме за тези решения, но останалата част от „благочестивия и православен български народ“, както го споменаваме на Св.  Литургия, не разбира какво му се говори. А не разбира, защото в по-голямата си част той отдавна не е нито благочестив, нито православен, нито християнски. Затова и не можем да виним хората, че реагират по такъв начин на съобщенията на официалния сайт на БПЦ.

Същото се отнася и за журналистите. Както беше отбелязано и в сайта Православие бг в коментара на Пламен Сивов „За Синода, папата и прогресивното възмущение“, журналистите се упражниха доста по темата за два дни, изказаха се всякакви хора в социалната мрежа, включително атеисти и откровени богохулници, които не знаят къде е входа на храма. Те имат право да казват своето мнение, но чия е вината, че не само не ни разбират, но и нямат елементарно уважение към БПЦ? Наша, разбира се. Нима направихме нещо, за да има журналистически екип, който да представя позициите на Св. Синод в такива ситуации и не само да преписва новини от регионалните сайтове на митрополиите, но и да общува адекватно с останалите медии? Имаме ли ние вярващи хора журналисти, които да застанат зад Синода и да го защитят от подобни нападки? Имаме. А какво правим,  за да ги привлечем на своя страна и да използваме възможностите им? Нищо. С някои от тях дори доскоро водихме война – спомняме си забраната за посещение на духовници в единственото ни предаване „Вяра и общество“ (която отдавна не се спазва) с единствен водещ, който е православен християнин и който доста време беше благоразположен към Св. Синод и правеше интервюта с много духовници. Сега можем да чуем в предаването само някои от тях, които са по-смели. В същото време има ли богословски екип, който да разясни съобщенията в една сложна обстановка като сегашната, ако бъде попитан например защо не можем да имаме молитвено общение с римокатолиците? Не. Ние нямаме дори няколко души, които да направят пресконференция или да отразят адекватно решенията на нашите митрополити. Какво очакваме тогава? Разбира се, че всеки, който поиска, може да се упражнява по тази тема над едно изречение в сайта на БПЦ и да го тълкува както поиска.

Не може да не си зададем въпроса: щом не е имало искане за молитвено общение с папа Франциск, защо такова съобщение изобщо беше публикувано? За да предизвика всеобщо възмущение, обиди към Синода и към БПЦ? Едва ли.

А може би това съобщение, което породи такова публично възмущение сред голяма част от българите,  беше отправено към една специална и много малка част от БПЦ – крайните зилотски кръгове с една цел – да не бъдат обвинявани нашите архиереи, че ще се държат нормално и дипломатично с пристигащия папа, като го посрещнат и водят човешки диалог с него, както се случи в една традиционно православна страна като Грузия например (тук). Може би трябваше да се напомни изрично, без никой да ни е питал, че не, в никакъв случай, ние няма да имаме молитвено общение, просто защото ни е страх от реакциите на хората в тези кръгове? А може би сме прекъснали нормалния диалог с младите хора, с християните в Църквата и не знаем как да говорим с тях, какво да им обясним?

„Нужно е да се припомни, че това писмо е и част от официалната кореспонденция между Светия синод и Нунциатурата. По мое лично мнение не трябваше да се публикува такава кореспонденция по начина, по който беше направено. Не трябваше да се споменават отделни лица по такъв публичен начин, и то в контекста на тяхната конкретна функция и действия, отнасящи се до визита от такова най-високо дипломатическо равнище.Така, както не са правени никакви изявления и публикации за процеса на подготовката. И не се е споменавало за предварителните срещи с висшия клир на Българската православна църква /БПЦ/ и лично с Негово Светейшество Българският патриарх Неофит. Така трябваше да се постъпи и сега, за да няма грешни тълкувания и коментари и за да запази конфиденциалния характер“ – казва дякон Иван Иванов в интервюто пред „Дневник“.

Това предизвиква следния въпрос: можеше ли да се избегне цялата тази негативна реакция заради едно единствено изречение в съобщението на Св. Синод относно молитвеното общение, за което се оказа, че няма официално искане? Да, можеше. И трябваше. Св. Синод трябва да се съобразява с публичния език на своите становища и съобщения и да предвижда какво би предизвикало негативни реакции, защото ние всички сме една Църква и ако има негативизъм към решенията на нашите митрополити, той се прехвърля и върху нас, върху цялата Българска православна църква. Което е не само излишен, но и вреден товар.

Тук се оформя и още един проблем. Неотдавна, покрай първото становище на Светия Синод относно Стратегията за детето (което накрая се оказа, че не е негово), публикувано в Синодалния сайт, още по-ярко изпъкна проблемът за доверието в сайта. Кой е главният му  редактор в момента? Как обществото може да бъде убедено, че сайтът се поддържа според критериите за обективност и професионализъм, че той наистина се управлява според волята на Св. Синод на БПЦ, а не според прищевките на този или онзи синодален журналист? А след появата на решението за папската визита и неговото качване в сайта, възникват други въпроси, които донякъде са свързани с предходните: каква е целта на публикувания текст – да се даде информация или да се отчита дейност? Ако е първото, защо информацията е толкова кратка и неясна, неконтекстуализирана, защо няма допълнителни обяснения? Това публикуване прави ли публична частната кореспонденция между Българската православна църква и Римокатолическата, която не бива да става такова достояние? Не се ли излага БПЦ на излишно осъждане, като в решението си прави публично достояние незначителни подробности: отказа си дякон Иван Иванов да бъде преводач по време на визитата (освен за посещенията в сградата на Св. Синод и Патриаршеската катедрала) и при посрещането на папата да пее църковният хор на „Св. Александър Невски“, който пее дори при светски делегации, посещаващи катедралата? Това накланя везните в полза на второто твърдение, че всичко се прави формално, без мисъл. Ако е така, е крайно време да се подходи много сериозно към синодалния сайт, който е публичен образ на Църквата както за Божия народ, така и за цялото общество, за да не се допускат повече подобни ситуации, защото това се отразява не само върху институцията Българска православна църква, но и върху представата на хората за самото Православие.

 


[1] В едно свое изследване „Източноправославните и западните латински църкви през комунизма – разлики и паралели“ , поместено в сайта „Двери“, в което разглежда специфичните връзки между християнските църкви и комунистическите режими, и което можете да прочетете тук, Василиос Макридис пише следното: „Сега нека разгледаме западните латински църкви в условията на комунизъм. Там намираме коренно различна ситуация, до голяма степен обусловена от дълговековната западна традиция за запазване на църквата автономна и свободна от политически контрол и намеса. Наистина, познати са случаи на сътрудничество между тези църкви и съответните комунистически режими, които случаи са обект на изследване в последвалия период. В общи линии обаче тези църкви, и много групи вътре в тях, са успявали да създават свои зони на опозиция и съпротива, като постоянно са подривали основите на комунистическите режими. Такива примери са евангелистките църкви в ГДР и Римокатолическата църква в Полша. Именно те са приемани като силата, поддържала жива опозицията спрямо режима в страните им и довела до окончателния им крах – разбира се, във взаимодействие с други опозиционни играчи и сили. По-конкретно, тези църкви са допринесли за развитието на гражданско общество и на опозиционни пространства сред тоталитарния ред. Те са осигурявали символичен ресурс за противопоставяне или подриване на комунизма. Също така, те са запазили връзките с международния ред и всемирното християнство. Не на последно място, те са функционирали и като интелектуална сила и място, където опозиционното мислене и идентичности са били формирани. Смята се, че лутеранската традиция за „двете царства” играе основна роля в това развитие. Известен е примерът с Кристиан Фюрер (1943-2014). Започвайки през 1982 г. този немски пастор организира „молитви за мир” в църквата „Св. Николай” в Лайпциг (в протест срещу комунистическия режим), а 1989 г. е сред главните фигури в мирните протести срещу същия режим. Дори малцинствена, Римокатолическата църква в рамките на ГДР е смятана за опозиционен фактор срещу режима. В Чехия, една от най-малко религиозните държави днес, християнските църкви са имали важна роля в процеса на политическа трансформация и демократизация. Накрая трябва да споменем, че икуменическото движение също е представлявало платформа за подкрепа на християните и прокарване на опозиция срещу съответните режими във времето на Студената война“.

8 Comments on Буря в чаша вода

  1. Не прочетох докрай статията. Като цяло невежеството и злобеенето против БПЦ не са ми по вкуса. На автора на този пасквил обвиняващ православният български народ, които не е „формално“ православен, апропо защото векове наред сме оцелявали благодарение на същата тази православна вяра ще кажа само, че папата не е просто някакъв си духовник и официално лице на папската държава Ватикан – той е много повече от това. Реално погледнато папата има същата тази власт над умовете, сърцата и душите на католиците, както например някоя рок звезда има над подрастващите тинейджъри. Груба грешка е да се допуска самоукорение и да се манипулират чувствата и мислите на хората, едва ли не сме виновни поради това, че народа ни не иска (съвсем заслужено) един еретик да стъпва на наша земя. Не бива никога да забравяме светите апостолски правила и канони на светата Църква – „Ако някой се моли с отлъчен вкъщи или навън, сам да бъде отлъчен, докато не се покае“. Колкото и да ни хулят поради запазването на традицията, православието никога няма да се промени, а католическата секта дори и напълно модернизирана си остава просто една гнусна секта.

    Този сайт е всичко друго само не е православен. Това е просто една икуменическа клоака. 🙂

  2. Като не сте чел статията, моля не коментирайте. За да не се окаже, че клоаката е само в главата Ви.

  3. Да коментирате анонимно, без да четете, е проява не само на лош вкус, но и на неуважение към себе си. Специално упоменато на няколко места е, че молитвено общение с католици нямаме и не можем да имаме, цитиран е дори католически духовник, който твърди същото. Материалът коментира начина на поднасяне на информация и адекватен ли е той. По темата за „православния български народ“, личи колко е православен по полупразните храмове на богослужение. Относно правилата в Православната църква – те са писани и важат за всички християни, не само за католиците. Ако започнем да четем апостолските правила едно по едно и ги приложим към нашата съвременна църковна действителност и действеност, ще се окаже, че ние самите сме техни нарушители. Очевидно е, че не познавате и историята на Църквата. Колкото до това, кой е православен християнин и кой не е – Бог вижда. Във всеки случай, приличното държание на един християнин в публичното пространство е желателно.

  4. Свещ. Сергий Ненов Щутгарт // 09/04/2019 в 12:22 //

    Много хубава статия и точен коментар! За съжаление, такъв е климата в нашата църква….
    Бог да бъде милостив! А казването на истината и хуленето са абсолютно противоположни неща.

  5. Ренета Трифонова, четете словата на светите отци на Църквата и не беснувайте използвайки кухи думи. Минал съм и през католицизма и през протестантството. Младежките ми години минаваха ту при едните еретици; ту при другите. С течение на времето, усърдни молитви, пост и въздържание, както и с четене бисерите на православната светоотеческа съкровищница Бог ми изясни острите противоречия между онези, които се стремят към православен живот и другите, които искат да има взаимоотношения с Бог, но Го търсят на неправилното място. Нашият народ, през колкото и мъки и страдания да е минавал и през колко изпитания и изкушения е доказвал неведнъж твърдостта на вярата си ; друг такъв народ едва ли би успявал. Що се касае до самата същност на Западната църква, то католиците никога не са ни обичали, те дори смятат нашите светци за „богохулници“, а техните за най – висши Христови сподвижници. Необходимо ли е да споменавам например какво общо има със светостта Игнаций Лойола – създателят на Йезуитсккия орден или „свети“ Доминик? Какво й е святото на Жана Д’ Арк например, че някога КЦ я обявява за вещица, а днес е светица??? Да споменавам ли безбройните скандали около свещениците – педофили във Ватикана, унищожението и разграбването на православни манастири и църкви по време на Кръстоносните походи, Инквизицията, конкистадорите, усташките зверства срещу православните сърби и хиляди други престъпления на тази псевдо – църква?

  6. Ако искате да пишете за Вашите преживявания, четенето на светоотеческа литература или за Католическата църква и нейните престъпления, напишете, щом искате, както виждам, имате и собствена платформа. Тук обаче говорим за езика на общуване на БПЦ с нейното паство и начина на предлагане на информация. Явно Вашият случай е като онзи чукча, който не бил читатель, а писатель. 😉

  7. Няма за какво да обвинявате българският народ. Нали хора като вас са „учителите“ му. Сигурен съм, че от вас ще се научим на икуменизъм и „диалог“ с онези, които не желая
    …да чуят Истината. Иначе би било хубаво да общуваме с католиците и протестантите, но за тях ние православните сме ‘закостенели“ и ‘ретроградни’, те не искат да бъдат ближни с нас, те ни се подиграват и хулят светото православие. Зад тях стоят враговете на православието – Запада и САЩ, те имат самоуважение и самочувствие, а ние сами се мачкаме и укоряваме мислейки си, че по този начин ще променим нещо.
    http://www.pravoslavieto.com/books/kakvo_znae_hristianin/11.htm Що се касае до спасението на еретиците. Те, както и онези, които хулят православието няма да видят спасение. Ще погинат в геената огнена и имената им ще бъдат завинаги заличени от книгата на живота.

  8. В многословието сте силен, а в четенето и разбирането – слаб. Никой няма да Ви отговаря на свободните съчинения.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: