За плесницата по лицето на св. Йоан Кронщадски

maxresdefault (1)Автор: прот. Андрей Ткачов

Във времето, когато прот. Йоан Кронщадски вече е бил всенародно известен и заради него всеки ден за Литургията в кронщадския Андреевски главен храм се стичали хиляди хора от цяла Русия, станало едно покъртително събитие. Един ден, по време на службата някакъв студент се качил на солея и си запалил цигарата от кандилото на иконостаса. Това се случило точно когато о. Йоан вече заставал на дверите с потира в ръце. Отецът недоумяващо изгледал студента и гневно попитал:  „Какви ги вършиш?!” А в отговор младежът вместо да се изчерви, да се засрами и бързо да напусне храма, се приближил до о. Йоан и го зашлевил със силна плесница. От удара о. Йоан залитнал, заради което част от Светите Дарове се излели на пода и се наложило да изкъртят от солея няколко плочки и да ги хвърлят в Балтийско море. Само няколко години оставали до революцията.

За съжаление в онзи ден студентът спокойно си излязъл от храма, без да бъде разкъсан на части от възмутените хора – нещо, което несъмнено заслужавал. Казвам го напълно отговорно, въобще не сгъстявам боите. Ако тогава народът бе действал по–твърдо и адекватно, тази чакалска наглост щеше да бъде пресечена незабавно. Казвам тези думи и като вземам предвид следващите исторически събития, които за нас вече са минало, но тогава те само неясно са били предчувствани и предусещани. Вече наближавали дните на нечуваното дотогава поругаване на вярата. Преди обаче да започнат да бесят поповете на техните епитрахили или да ги „причестяват” с разтопено олово, някой е трябвало да положи началото на всичко това със своята дръзка гавра над Църквата, Тайнствата и свещенослужителите.

Древният змей вече изпълзявал изпод земята и неговото отровно дихание упойващо извайвало пред мнозина миражите за скоро идващо всемирно щастие. Заради това бъдеще обаче, миналото трябвало да се отхвърли. А един от начините на това отхвърляне е кощунството.

В своя „Дневник на писателя” Достоевски описва как за да спечели облог, един прост селянин изважда от храма запасните Свети Дарове, за да ги простреля с пушката си (!). Разправят, че Есенин нарочно задържал в устата си Светото Причастие, за да го изплюе на земята (!)  и дори се похвалил с това си деяние пред  Алекнадър Блок. Говори се, че в гимназиалните си години същото сторил и Бухарин – бъдещият любимец на Ленин. След това мнозина – не можем да ги изброим поотделно, с радост снемали и хвърляли на земята своите нагръдни кръстове и ако било възможно, били готови да отмият от себе си и Кръщението посредством някаква жертвена кръв, както се опитал да го стори император Юлиан Отстъпник. Трябва да осъзнаем, че в навечерието на революцията голяма част от народа вече беснувала открито и била дала в сърцата си място за врага. У едни това беснуване се изразявало чрез „граждански патос”, а у други – чрез речи, оправдаващи този патос. Обаче след време дяволът постъпил неблагодарно както спрямо едните, така и с другите, като смлял заедно с костите както строителите на „новия свят” и рушителите на „стария”, така и обичащите да измислят оправдателни аргументи и за едните, и за другите.

Но как споменатият студент се е виждал със през собствените си очи? Хулиган и кощунник? Не, как можахте да си го помислите! Той смятал себе си за герой и изразител на обществения протест. За формирането на неговия жалък мироглед спомогнали някакви примитивни брошури. „Вие ще си понесете отговорността пред мен заради екзекуцията на Джордано Бруно и гибелта на ацтекската цивилизация!” – вероятно той мърморел под носа си подобни думи, докато кроял планове как да „отмъсти на Църквата”. В пубертетските си години, когато бесът вече се е настанил в него и го управлява, глупавият човек винаги нещо си бърбори под носа. Дори и сега, в годините на всеобщата грамотност, пак има хора, които си мълвят подобни бръщолевения.

Този студент може би силно е вярвал. Но не в Христовото Възкресение, а в тържеството на прогреса и хуманизма. И заради тази своя вяра, той оскърбява другата – навсякъде видна, но въобще не усвоена от всички сърца. С това оскърбяване той се стреми да ускори нейното унищожаване.

Тогава той благополучно напуснал храма, а какво станало после с него ние не знаем. Но пък сме добре запознати каква в общи линии била участта на тези „юноши бледи с поглед пламтящ”. Този, който е влязъл в храма, за да зашлеви шамар на свещеника, едва ли е довършил живота си „в благочестие и чистота”. Неговото лекомислено безбожно деяние със сигурност го е окрилило, защото заради него в очите на мнозина той се издигнал като смелчага, презиращ старите устои. Какво вече ще го възпре да хвърля бомби по полицаите, да съставя посред  нощ  антиправителствени позиви или пък като втори Разколников да наточва топора? Какво ще му попречи да се хвърли в борбата против самодържавието, външно желаейки щастието на милиони хора, но всъщност стремейки се към собствена, макар и едноминутна слава?  И ако е доживял до Февруари 1917- та, със сигурност плачейки от радост и с крясъци, присъщи на всички истерични персони, той щеше да приветства Отричането на императора. После идва Октомври и ако вече не се е присъединил към болшевиките на Троцки и Ленин, той може би щеше да е част от също толкова радикалните и обичащи да стрелят есери.

Кой ли е убил него – измъкналият се тогава жив от Андреевския главен храм? Вероятно все някой го е убил в този безумен ХХ-ти век, когато дори най-невинните хора рядко били удостоявани с кончина в леглото си. За неговата гибел има най- различни възможности: куршум, изстрелян от белите през Гражданската; куршумът на червения палач, увенчаващ изтезанията на червения терор. Или пак куршум на червен палач, но по-късно, когато „социализмът вече е построен”. А може пък да е умрял от глад и студ на някой от „строежите на века” или пък от самоделния нож на криминалния рецидивист, работещ на същия този строеж. Също е възможно самият той да си е надянал примката на шията, след като е осъзнал, че новата реалност е съвсем различна от неговите представи за нея, заради които се е борил, и че тя е създадена от самия него и от подобните нему бесновати човеци. В последния случай е спестил един куршум на Родината, но никой не му е казал „благодаря” за това.

Но нека отново се върнем в Андреевския главен храм на Кронщад. Още не е пламнал бунтът в Императорския Балтийски флот. Все още Тухачевски и неговите сподвижници при поддръжката на артилерията не тичат по леда, за да смажат друг метеж в същия Балтийски флот, но вече против комунистите. Гумильов още не е разстрелян. Последните Романови още са на престола, а в храма служи чудотворно всеруският пастир Йоан Илич Сергиев. И ето, че някакъв мерзавец се качва на солея и си пали цигарата от кандилото. И на следващия ден почтеното общество с  хихикане ще прочете бележката за случката, поместена в току-що отпечатаните броеве на либералните вестници…

 

Превод: свещ. Серафим (Огнян) Рангачев

Из сборника „Пыль на соломенных погонах”, Киев, 2012.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: