За гордостта и смирението
Автор: прот. Александър Мен
(Проповед в Неделя на преп. Мария Египетска)
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Днес Господ сам ни дава урок по смирение и изобличава нашата гордост. Ние чухме за това, как Той сам отишъл на кръстна смърт, е за какво през това време мислели учениците му; как Той се готвил за страданията за човешкия род, а те мислели за това, как ще ги честват и прославят, как ще заемат почетните места около Неговия трон, до Неговия престол. И когато Той ги попитал: „Ще споделите ли Моята чаша – кървавата чаша на страданията?!“ – те не го разбрали и отвърнали: „Можем!! Готови сме!“ (срв. Мат. 20:22). Човек в своята гордост често не чува нито Божиите думи, нито човешките. В този момент двамата ученици, които безспорно обичали Господа, мислели само за себе си. В това време те забравили, че в бъдещото царство, което в своето въображение си представяли като „в сила и слава“, те се намирали на такова важно място, че всички хора със завист ги гледали как ще застанат при трона на всемирния цар – двама братя, отдясно и отляво. Те Го питали за това! И дори майка си изпратили, и тя, кланяйки се, приближила се до Господ Иисус и го питала. „Не знаете какво искате“ – казал Господ.[1]
Струва ми се, че тези думи често и едва доловимо звучат в този момент, когато ние с вас се молим или мечтаем за нещо: „Не знаете какво искате“. Защото човек остава сляп в своята гордост, в своето самомнение! Гордостта не е задължително да е надменност, гордостта не е задължително да е явно превъзнасяне, тя може да бъде тайно чувство, което се загнездва в дълбините на сърцето, и преди всичко това е увереността, че ти си прав, че твоята воля е най-важното и че твоята особа, твоята личност е това, към което всички трябва да се стремят – и на това всички са длъжни да обръщат внимание. Човекът сякаш носи сам себе си – в това е коренът на гордостта. Гордостта е болест! Неслучайно там, където има душевноболни, както и много хора с помрачен разсъдък, които си въобразяват, че са неизвестно какви – властници, знаменити хора – това е пределът на гордостта! Нейното начало е в излишното обръщане към себе си, а краят – в безумието.
Неслучайно, според учението на Църквата, целият корен на злото в света лежи в гордостта на падналите духовни сили. „Бог се противи на горделиви“ – казва Свещ. Писание (Иак. 4:6). Преп. Арсений Велики веднъж видял сън, изобразяващ гордостта. Той разказал за него на своите братя – как двама монаси се опитвали да внесат в храма красива хоругва, но вместо да я носят направо, те я внесли напречно на дверите – опитвали се да влязат в църквата, но не могли. Същото е и с гордостта: с нея е невъзможно да се приближиш към Бога.
Само този човек, който чувства сърцето на другия човек, който на първо място поставя волята Божия, който се вслушва в това, което става около него и лесно може да постави себе си на мястото на другия човек, има надежда да придобие истинско смирение. „И се поучете се от Мене, – казва Господ, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). Колко пъти с вас трябва да повтаряме това?! Колко пъти трябва да имаме тези думи пред себе си?! Ние идваме при Бога подобно на тези двама ученици, които преди Страстната седмица мислели за себе си, за своята чест за своята пуста човешка земна слава! Когато ние с вас отидем при Бога без своите претенции, мечти и без своята воля, а с пълна откритост за волята Божия, само тогава може действително да намерим решение на своята молитва, само тогава можем да кажем, че Бог действително ни чува. А ние викаме за своето, стараем се преди всичко да поставим своето пред Него.
Нашата молитва е винаги – „да бъде моята воля“. Но не така ни учи Господ. Трябва всичко това да сломим, да преобърнем, да отхвърлим, иначе без полза ще се блъскаме, като тези двама души, които се опитвали напречно на дверите да внесат дългия прът на хоругвата. Години, цял живот може да се бутаме така и всичко ще бъде безполезно. И ще идваме, ще грешим и ще се каем, и ще живеем в сивота, ще живеем без дух, без вяра, макар да се числим към средите на вярващите хора. Така ще изживеем целия си живот. Защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6). Само тези, които са готови всичко да приемат, които действително, не на думи, а от дълбочината на сърцето си казват: „да бъде Твоята воля“ – на тях Господ ще се яви. А какво означава „да се яви Господ“? Това означава, че всичко, което ни вълнува в живота, което ни тревожи, радва, което надделява – всичко намира воето решение, защото няма друга сила и няма друго спасение, освен спасението Христово.
Ако ние днес още не сме Го почувствали, ако ние не сме опитали това спасение, а все стоим, стоим, като гости в храма, за това не е виновен Господ, а ние, затворени в себе си, мислещи само за себе си, не чуващи, не виждащи, с окаманели сърца – ето кой е виновен за това. Защото гледайки апостолите, които са били къде по-достойни от нас с вас, и виждайки, че и те са били изложени на тази слабост: себелюбие, самолюбие, гордост – толкова повече сме длъжни да внимаваме над себе си! Трябва да умъртвим в себе си този корен на злото, да го убием. Тогава можем наистина да оживеем. Тогава ще застанем редом с Господ, Който дошъл не да властва, а да служи, Който и нас учи да не началстваме, а да служим един на друг: „Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга.“ (Марк. 9:35). Такива трябва да бъдем и в нашите семейства и там, където се трудим. С когото и да се намираме, смирението винаги трябва да отличава християнина. Това е нашият печат, нашият знак, това е печат Христов! Без този печат ние не сме истински християни, не сме достоверни, а фалшиви, подобно на лъжлив, ненадежден документ.
Трудно е да се получи това, трудно е да прекършим себе си. Но има у нас надежда, че силата Божия и благодатта Божия ще ни помогнат. Да се молим за това, Господ да ни научи на смирение и да унищожи нашата гордост. И тогава ще открием Неговата милост, Неговата мъдрост, която Той дава на всички, които Го обичат.
Амин.
12 април 1981 г.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: Блог на о. Александър Мен
[1] Проповедта е по следния евангелски текст, който се чете на Литургията в Неделя на преп. Мария Египетска: „Когато бяха на път, възлизайки за Иерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. И като повика пак дванайсетте, Той почна да им говори, какво ще стане с Него: ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човечески ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне. Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме.Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено. И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Иоана. А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб.“ (Марк. 10: 32-44), бел. прев.
Задругата 
Вашият коментар