При Плащаницата

17862781_10212878860105505_7351088033191275912_n

Автор: митрополит Антоний  Сурожски

Проповед при изнасянето Плащаницата, 1967

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Ние, хората възлагаме цялата наша надежда след Бога на застъпничеството на Богородица. Повтаряме тези думи често; те ни станаха обичайни, а пред лицето на събитията, случили се вчера и днес, тези думи са непостижимо страшни. Те трябва да засвидетелстват или удивителна вяра в Св. Богородица или на практика това, че през целия ни живот, ние сме преживявали дълбоко този призив към помощта на Божията Майка.

Пред нас е гробът Господен. В този гроб на човешка плът лежи многостраланният, изтерзан, измъчен Син на Дева. Той умря; умря не само затова, защото някои хора, изпълнени със злоба, са Го погубили. Той умря заради всички нас. Всеки от нас има дял  и е отговорен за това което се е случило, за това, че Бог, не изтърпявайки отпадането, сиротството, страданието на човека, стана също човек, влезе в границите на смъртта и страданието. За това, че Той не намери тази любов, тази вяра, този отклик, който би спасил света и би направил невъзможна и ненужна тази трагедия, която ние наричаме Страстни дни и Христова смърт на Голгота.

Ще кажете: как ние сме отговорни за това, нали не сме живели тогава? Да, не сме живели! А ако днес на нашата земя се яви Господ – нима някой от нас може да си помисли, че ще е окаже по-добър от тези, които тогава не са Го познали, не са Го обикнали, отхвърлили са Го, и за да се спасят от осъждането на съвестта, от ужаса на Неговото учение, извели са Го извън човешката общност и са Го погубили с кръстна смърт? Ние често си мислим, че хората, които тогава са извършили това, са били толкова страшни, но ако се вгледаме в техния образ, какво ще видим?

Виждаме, че те действително са били страшни, но с нашата посредственост, с нашата повърхностност. Те са такива като нас; техният живот е твърде тесен за това, че в него се вселява Бог, животът им е много малък и нищожен за това, че тази любов, за която говори Господ, е могла да намери в него простор и творческа сила. Трябвало е или този живот да се пука по шевовете, израствайки в мярка за човешкото призвание, или трябвало Бог да бъде изключен окончателно от този живот. И тези хора, подобно на нас, направили това.

Аз казвам „подобно на нас“, защото колко пъти през живота си ние постъпваме като този или някой друг от тези, участвали в разпъването на Христос. Вижте Пилат: по какво се различава той от тези служители на държавата, Църквата, обществеността, които повече се боят от човешкия съд, безпорядъка и отговорността, и които за да се застраховат, са готови да погубят човека – често в малкото, а понякога и в голямото? Колко често, понеже се страхуваме да поемем отговорност, ние подозираме човека че е престъпник, че е лъжец, измамник, безнравствен, и т.н. Нищо повече от това не е направил Пилат; той се е стараел да запази своето място, да не попадне под осъждането на своите началници, стараел се да не бъде мразен от своите подчинени, да избегне метежа… И макар и да признал, че Иисус в нищо не е виновен, изпратил Го на гибел…

И колко такива хора имало около него: на войниците им било все едно кого разпъват, те не били „отговорни“, това не било тяхно дело, те изпълнявали заповед… А колко пъти с нас се случва точно това? Получаваме заповед, която има нравствено измерение, заповед, отговорност за която ще носим пред  Бога, и отговаряме – отговорността не е наша… Пилат си измил ръцете и казал на иудеите, че те ще отговарят. А войниците просто изпълнявали заповед, но погубили човека, без дори да си задават въпроса за това, кой и Той – просто осъден…

Но не само го погубили, не само изпълнили своя видим дълг: Пилат им предал Иисус на полугание – колко пъти, колко пъти! Всеки от нас може да забележи в себе си злорадство, готовност да се подиграе над човека, да се посмее над неговата мъка, да прибави към тази мъка излишен удар, излишна плесница, излишно унижение! А когато това се случва с нас, и изведнъж погледът ни срещне погледа на човека, който сме унизили, когато вече е бил бит и осъден, тогава ние, и не веднага, навярно, по своему  правим това, което са направили и войниците, което са направили слугите на Каиафа – те завързали очите на Страдалеца и Го били. А ние? Колко често, колко често с нашият живот, с нашите постъпки ние като че ли закриваме очите на Бога, за да ударим в лицето спокойно и безнаказано човека или Самия Христос!

А кой подхвърлил Христа на разпятие – някакви особени злодеи? Не! Разпънали го хората, които се бояли за политическата независимост на своята страна; хора, които не искали да рискуват нищо; хора, за които земното устройване се оказало по-важно от съвестта, от истината, от всичко – само да не се разклати равновесието на робското им благополучие… Кой от нас не е изпитвал това в живота си?

А дали е възможно да е така, нима не е видно от това, че хората, които убили Христа са такива каквито сме и ние? Нима те не били движени от същите страхове и похоти със същата лекота, която е поробила и нас? И ето, ние стоим пред гроба, съзнавайки – аз осъзнавам! И как бих искал всеки от нас да осъзнава, че блаженни сме ние, че не сме били подхвърлени на това страшно изпитание да срещнем Христос тогава, когато бихме могли да сгрешим и да Го намразим, да бъдем в тълпата на тези, които викали: Разпни, разпни Го!

Майка Му стояла при Кръста; Нейният Син, предаден, поруган, отхвърлен, бит, изтерзан, измъчен, умирал на Кръста. И Тя с Него съ-умирала… Вярно е, много хора гледали Христа, а много тъгували, изплашили се и не гледали в лицето на Божията Майка… И ето, към Нея ние се обръщаме, казвайки: Майко, виновен съм – макар и с другите, за смъртта на Твоя Син, виновен съм – Ти се застъпи, Ти ме спаси с Твоята молитва. Твоята защита, защото ако Ти простиш, никой от нас няма да бъде осъден и няма да загине… Но ако Ти не простиш, то Твоето слово ще бъде по-силно от всяка дума в наша защита…

Ето с каква вяра ние трябва да стоим, с какъв ужас в душата трябва да се изправим пред лицето на Майката, Която с убийство изоставихме… Застанете пред Нейното лице, застанете и погледнете в очите на Дева Богородица!… Когато тръгнете към Плащаницата, чуйте Плачът на Богородица, който ще се чете: това не е просто оплакване, това е болка, мъката на Майката, от Която ние просим защита, защото убихме Нейния Син; отхвърлихме Го и от ден на ден Го отхвърляме дори и сега, когато знаем. Кой е Той – всички знаем, и все така Го отхвърляме…

Ето, заставаме пред съда на нашата съвест, пробудена от Нейната мъка, и принасяме на Него покаяние, съкрушено сърце, принасяме на Христос молитва за това, че Той ни даде сила да се събудим, да се опомним, да оживеем, да станем хора, да направим своя живот дълбок, широк, способен да вмести любовта и присъствието Господне. И с тази любов ще влезем в живота, за да творим живот, да творим и създаваме свят, дълбок и просторен, който би бил като одежда на присъствието Господне, който би сияел с цялата светлина, цялата радост на рая. Това е нашето призвание, това трябва да осъществим, да преломим в себе си, да отдадем себе си, да умрем, ако е нужно – и е нужно! Защото да обичаме означава да умъртвим себе си, означава вече да не ценим себе си, а да ценим другия, да бъдем ту с Бога, ту с човека – да живеем заради другия, да забравим грижата за себе си, да умрем, колкото можем, да започнем да умираме с всички сили, за да живеем в любовта за Бога и за другите. Амин!

Превод: Ренета Трифонова

Източник: predanie.ru

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: