Победа над смъртта

Автор: прот. Александър Мен

Победа над смъртта

9-14 април

Със залеза на слънцето на 8 април завършва и срокът на съботния отдих, но жените трябва да купят и ароматни благовония и мазила, с които се приготвя сместа за балсамиране. Затова отлагат посещение­то на гробницата за утрото на следващия ден. За стражата те не знаят; тревожи ги единствено мисълта кой ще им отвали тежкия камък.

Мария Магдалина пристига преди приятелките си. В предутринния сумрак, наближавайки гробницата, тя в недоумение се заковава на място: камъкът е отвален. Какво означава това? Нима и след смъртта на Учителя враговете Му не са се успокоили?…

През това време пристигат Саломия и Мария Клеопова и, като надникват в пещерата, се убеждават, че е празна. Магдалина, цялата в сълзи, изтичва при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната вест: „Взели са Господа от гробницата и не знаем где са Го положили.“ Двамата ученици веднага напускат къщата, където се крият, и тръгват с Мария към градината на Йосиф.

Отначало тичат заедно, но после Симон изостава и Йоан прис­тига пръв в пещерата. Като вижда, че Мария е права, той се губи в догадки: кой е могъл, нарушавайки Закона, да оскверни мястото на вечния покой? Юношата надниква през отвора, но не му достига решителност да влезе вътре.

Край оградата се появява Петър, като едва си поема дъх. Но той не е от хората, които се замислят. Без да спира, тозчас влиза в тъмната гробница. Това окуражава Йоан да го последва. До каменното ложе те виждат савана и покрова за лицето.

Погребаният липсва.

Учениците не се решават да разпитват, да протестират, да търсят тялото. Те бавно тръгват обратно към града, изпълнени с тъга и недоумение. Явно враговете са решили да издевателстват над тях докрай…

Край гроба остава само Магдалина. Потънала в мъката си, тя не забелязва, че другите жени са отишли нанякъде. Сякаш невярвайки на нещастието си, Мария още веднъж се приближава към отвора на пещерата и неочаквано вижда двама непознати в бели одежди.

– Жено, защо плачеш? – питат те.

– Защото са дигнали Господа моего и не зная де са Го турили.

В душата ѝ проблясва надежда: може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило? Но в същия миг Магдалина усеща, че зад нея някой стои и се обръща.

– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – пита Непознатият.

Потънала в собствените си мисли, Мария решава, че пред нея стои градинарят, който сигурно знае къде е тялото.

– Господине – умолително казва тя, – ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема.

– Мариам! – прозвучава до болка познат глас. Всичко в нея се преобръща. Няма съмнение. Това е Той…

– Равуни! – извиква Магдалина и се хвърля в краката Му.

– Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си – предупреждава я Иисус. – Но иди при братята Ми и им кажи: „Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.“

Обезумяла от радост, едва осъзнаваща случилото се, Мария тичешката напуска градината.

Вестителка на нечуваното, на невижданото, тя се втурва в потъна­лия в траур дом, но никой от приятелите не приема сериозно възтор­жените ѝ думи. Всички решават, че горката жена е загубила разсъдъка си от мъка. Същото си мислят и когато след нея се появяват Йоана, жената на Хуза, Мария Клеопова и Саломия и започват, прекъсвайки се една друга, да ги убеждават, че Учителят е жив, че са го видели със собствените си очи. Те разправят как влезли в пещерата, след като Магдалина отишла да повика учениците и намерили там един момък, облечен в бяла дреха. „Не се плашете! – казал той. – Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ще ви изпревари в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал.“ Жените признават, че отначало ги било страх да говорят за видяното, но после Иисус Сам им се явил по пътя и повторил заповедта всички да отидат в Галилея.

Апостолите ги слушали, като се споглеждали. „И техните думи им изглеждаха бълнувания – отбелязва св. Лука, – и те не им повярваха.“[1] След всичко, което се е случило, учениците са далеч от надеждите за чудо и най-малко от всичко предполагат, че скоро Бог ще ги превърне от треперещи, смазани от катастрофата хора, в предвестници на нова ера.

Аналите на историята съхраняват много непостижими неща, но може смело да се каже, че най-невероятното в нея е животът на Иисуса Назарееца и тайната, с която е увенчан Неговият живот. Справедливо смятат, че тази тайна излиза извън пределите, достъпни за човешко­то знание. Но има и видими факти, намиращи се в полезрението на историка. В същия миг, в който Църквата, едва зародила се, като че ли завинаги погива, когато зданието, въздигнато от Иисус, лежи в развалини, а учениците Му загубват вяра, всичко внезапно коренно се променя. Ликуваща радост замества отчаянието и безнадеждността; онези, които току-що са изоставили Учителя и са се отрекли от Него, смело възвестяват победата на Сина Божи.

Нещо става и без него не би съществувало самото християнство…

Най-ранното и непосредствено свидетелство за това събитие принадлежи на човек, в чийто живот срещата с Иисус предизвиква пълен обрат. Тази среща става пет-шест години след Голгота. Този човек – Савел Тарсийски, впоследствие Павел, пише до християните от Коринт: „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел: че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на Дванайсетте, после се яви на повече от петстотин бра­тя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои починаха; после се яви на Якова, след това на всички апостоли, а след всички се яви и на мене, като на някое недоносче. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата Божия.“[2]

Това Павлово свидетелство, заедно с пасхалните Евангелски повествувания, ни водят до реалния факт, който духовно възкресява учениците и ги подтиква да проповядват Благата Вест.

Архиереите са мислели, че с галилейския Месия е свършено, но сега те се оказват безсилни да спрат новото движение. Разказът на пазачите за необикновените явления, съпровождащи изчезването на тялото, би могъл, разбира се, да смути Синедриона. Наложило им се да измислят своя официална версия. Както е казано в Евангелието от Петър, жреците решават, че е по-добре да си послужат с лъжа, отколкото „да попаднат в ръцете на юдейския народ и да бъдат убити с камъни“[3]. Било разгласено, че през нощта, когато стражата задрямала, Иисусовите ученици откраднали тялото Му и започнали да разправят, че Той уж бил жив. Векове наред това обвинение се повтаря от онези, които искат „рационално“ да обяснят пасхалната вяра на християните[4]. Те не вземат под внимание една психологи­ческа трудност: ако апостолите са участвали във фалшификацията, или са знаели за нея, откъде биха намерили духовни сили и смелост да отстояват тази съзнателна лъжа дори и пред лицето на смъртта? За това, че е проповядвал Възкръсналия, Петър е разпънат. Яков Зеведеев – обезглавен, Яков Праведни – умъртвен с камъни. Заради тази проповед много други апостоли изтърпяват бичуване, тъмници, преследвания от римските и юдейските власти и жертват живота си.

Но не могло ли да се случи така, че тялото на Разпнатия да е от­влечено от някой друг. Естествено, не по нареждане на Пилат или на Синедриона – защото тогава те лесно биха изобличили измама­та, – а от неизвестни лица. Поддръжниците на това мнение забра­вят, че същото си помислили и учениците, когато видели празната гробница, и изпаднали в още по-дълбоко униние.

Промяната настъпва у тях едва след като те с очите си виждат Господа.

Халюцинация ли е това? Плод на разстроено въображение? Нека оставим това обяснение на онези, които мислят, че в света всичко може да се познае само чрез средствата на науката[5]. Всъщност хипотезата, свеждаща началото на християнството до умственото разстройство на неколцина галилейци, не е правдоподобна. Иисус е видян от най-различни хора. Той се явява при различни обстоятелства и на много места прел отделни хора, пред групи и пред многолюдни тълпи. Тези появи напълно сигурно ги убеждават, че смъртта няма власт над Иисус, че тя не е могла „да Го задържи“. Ако това е било фантазиране на душевноболни, как може то да обхване стотици тол­кова неприличащи един на друг очевидци и да даде такива трайни резултати? И накрая, имало ли е сериозни предпоставки за илюзии от такъв характер? Нали учениците, смазани от смъртта на Иисус, престават да вярват в Неговото месианство[6]. Думите на Учителя за Възкресението си остават непонятни за тях, а смисълът на Христовото служение им се открива много по-късно.

Да се свежда всичко до субективните преживявания на апосто­лите, означава да се преувеличава тяхната роля за възникването на християнството. Евангелията са написани в среда, където автори­тетът на апостолите е безспорен, но евангелистите ни най-малко не изобразяват Петър и другарите му като могъщи и гениални натури, като пророци, способни да създадат световна религия. Вярно е, че те са обичали своя Рави, но за такъв поврат само обич е недостатъч­на. Недостатъчно е да се изтъква и „впечатлението“, което прави личността на Иисус върху техните души[7]. Никой не казва, че Исайя, Буда или Конфуций са възкръснали. А нали и тези хора също са били заобиколени от любовта на последователите, за което свидетелстват саркофазите над техните останки.

Само за гроба Господен е казано: „Няма Го тука…“

Някои скептици предполагат, че Иисус не е умрял на кръста, а е бил в безсъзнание и когато се свестил в пещерата, отишъл при учениците Си[8]. Но съвсем необяснимо е как човек, изнемощял от загуба на кръв и мъчения, нуждаещ се от грижи, полужив, може да изглежда като победител. И къде се е крил впоследствие? И изобщо разпънатият, след като нозете му са били пробити с гвоздеи, не може да пристъпи нито крачка.

Освен това, думите на апостол Павел и на други източници, без­спорно имат предвид не само връщането към Живота, подобно на чудото във Витания, но – пълната промяна, станала с Иисус. Лицето Му понякога се променя толкова силно, че много хора не познават веднага Учителя. Апостол Павел вижда само ослепителна светлина и чува гласа на Възкръсналия, който говори с него на арамейски език[9]. Христос преминава през закрити врати, появява се внезапно и също така внезапно изчезва, сякаш не е предишният Учител, подчиняващ се, както всички хора, на законите на земния свят. Неслучайно в пър­вия момент някои Го вземат за призрак и Той е трябвало да убеждава учениците, че наистина е възкръснал в плът.

Изразът на Павел „тяло духовно“ по всяка вероятност е ключов за разбирането на пасхалната тайна[10]. Той означава, че в градината на Йосиф Ариматейски е станала единствената по рода си победа на Духа, която, без да унищожава плътта, ѝ дава нова, висша форма на съществуване. Камъкът е бил отвален само за да видят учениците, че гробът е празен, че Възкръсналият занапред не ще познава прегради. Преминавайки през агонията на смъртта, Той по непостижим начин придобива друга, духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на битието, което очаква всички хора, но в онзи момент Богочовекът е първият, предвардил всеобщото преображение. Може би затова Иисус казва на Магдалина: „Не се докосвай до Мене.“ Само в изключителни случаи човек е могъл да влиза в непосредствен контакт с Неговото просветлено естество.

Това е било явяването на Сина Божи в слава, което Сам Иисус предсказва на съда при Кайафа. Първосвещеникът вижда в думите Му богохулство, а жалкият край на Назарееца трябвало да потвърди мнението на Синедриона. А на апостолите пасхалните явления по­казват истинността на пророчеството. Иисус им се открива не само като Христос и Учител, но и като Маран*, Господ, като въплъщение на Живия Бог.

Нито членовете на трибунала, нито Пилат виждат Възкръсналия. Ако неоспоримата очевидност на чудото ги е принудила да го при­знаят, би било насилие над духа, който се противи на Бога. Само онези, които обичат Христа и които Той бил избрал за служение, са могли „да видят Славата Му, Слава на Единородния от Отца, пълен с благодат и истина“.

За апостолите Възкресението е не само радост, че отново Учите­лят е с тях; то отбелязва победата над силите на мрака, става залог за окончателното тържество на Божията Правда и непобедимостта на Доброто, олицетворено от Иисус Назарееца. „Ако Христос не е възкръснал – казва ап. Павел – празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра“[11]. С тази мисъл ще живее християнството, защото в деня на Пасхата Църквата не само изповядва вярата в безсмъртието на душата, но и преодоляването на смъртта, мрака и разложението.

„Ако физическата сила – казва Вл. Соловьов, – неизбежно се побеждава със смърт, умствената сила е недостатъчна, за да се победи смъртта; само безпределностга на нравствената сила дава на живота абсолютна пълнота, изключва всякакво раздвоение и следователно не допуска окончателното разпадане на живия човек на две отделни части: безсмъртния дух и разлагащото се вещество. Разпнатият Син Човешки и Син Божи, почувствал Се изоставен и от човеците, и от Бога, но при все това молещ се за враговете Си, очевидно не е имал предел за духовната Си сила, и никаква част от Неговото същество не е могла да стане плячка на смъртта… Истината за Христовото Възкресение е истина всецяла, пълна – не само истина на вярата, но истина и на разума. Ако Христос не бе възкръснал, ако Кайафа бе излязъл прав, а Ирод и Пилат– мъдри, светът би бил една безсмис­лица, царство на злото, на лъжата и на смъртта. Става въпрос не за прекъсване на нечий живот, а за това ще се прекъсне ли истинският живот, животът на съвършения праведник. Ако такъв живот не е мо­гъл да победи врага, каква надежда остава за в бъдеще? Ако Христос не възкръсна, кой друг би могъл да възкръсне?“[12]

Месия-Изкупител, Той доброволно се оставя във властта на раз­рушителната стихия и с богочовешка мощ възтържествува над нея, открехвайки ни завесата на бъдещето. От този свещен ден не стихва над земята благовестието на свободата и спасението. „Нека никой не оплаква собственото си нищожество, защото се яви общо за всички Царство. Нека никой не плаче за греховете си – прошката възсия от гроба. Нека никой не се бои от смъртта – смъртта на Спасителя ни освободи. Плененият от смъртта потъпка смъртта, Спусналият Се в ада победи ада.

Де ти е, смърте, жилото?

Де ти е, аде, победата?

Възкръсна Христос, и ти биде повален, възкръсна Христос, и пад­наха демоните, възкръсна Христос, и се радват ангелите, възкръсна Христос, и животът се възцари!“ (св. Йоан Златоуст)

Не само бъдещето е озарено от Пасхалната светлина. Възкресение означава реалното присъствие на Христос сред верните Нему. Много вождове и пророци са носили на хората „учения“, „идеи“, а Иисус Сам остава с Църквата като Брат и Събеседник, като Приятел и Спасител, като вечно пребиваващ лик, обърнат към света…

Евангелските разкази за явяването на Христос отделят много вни­мание на това как новият опит разкрива на учениците значението на библейските пророчества. Едва сега те разбират защо унижението и кръста на Сина Човешки са знак за Неговото месианство. Едва сега те могат с други очи да прочетат редовете oт Библията за изкупи­телните Страсти на Господния Служител. Този процес на прозрение най-пълно е обрисуван в описанието на св. Лука за Клеопа и другия апостол, които срещат Възкръсналия по пътя за Емаус[13].

Вечерта на същия ден, когато жените първи донасят вестта за празния гроб и за тайнствените явления в градината, двамата тръгват на път. Но и те, както и останалите, не вземат думите им сериозно. Напускат Йерусалим и се отправят към селището, където навярно е живеел единият от тях. Емаус е разположен на два часа път от столицата и през това време пътниците говорели за несбъднатите си мечти. Клеопа и близките му били искрено предани на Иисус[14]. Но сега им остава само да оплакват фаталната грешка, погубила Учителя и пречупила живота на семейството им.

Слънцето вече клони към залез, когато към тях се присъединява Спътник, също идващ от града. Пита ги каква мъка ги гнети.

– Само Ти ли в Йерусалим не знаеш за случилото се в него през тия дни? – учудва се Клеопа.

– За кое?

– За това, което стана с Иисуса Назарееца, Който беше Пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ; как нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха. А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който щеше да избави Израиля; но днес е вече трети ден, откак стана това. А някои жени от нашите ни слисаха: те ходили рано на гроба и не намерили тялото Му; и като се върнаха, разправяха, че им се явили и ангели, които казвали, че Той е жив. И някои от нашите отидоха на гроба, и намерили тъй, както и жените казаха, ала Него не видели.

Странните обстоятелства около изчезването на тялото не пре­дизвикват у тях никаква радост. Кой би могъл да повярва на такива безсмислици? Пълно разочарование – ето крайният резултат от всичките тези години.

Реакцията на Непознатия е неочаквана:

– О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците! – упреква ги Той.  –  Нали тъй трябваше да пос­трада Месията и да влезе в Славата Си?

И крачка по крачка този тайнствен Човек започва да им обяснява месианските места в Библията. За какво им е говорел? Може би за символа на Агнеца и на кръвта, за Камъка, който зидарите отхвърлили, за скръбта на Праведника и за спасението Му, за Новия Завет, обещан от Бога, но по всяка вероятност, най-вече за пророчеството от Книга на Исайя, където е обрисуван Служителя на Съществуващия, преминал през страдания, за да изцери раните на света и за да стане „светлина на народите“[15]. Постепенно сякаш започва да пада пелена от очите на Клеопа и на спътника му. Трагичните събития от последните дни се изпълват със съдържание. Ако е тъй, смъртта на Иисус не означава край…

С тези мисли те се приближават до Емаус. Спътникът като че ли се кани да ги изостави. Но апостолите не искат да пускат Човека, Който почти им възвръща надеждата: „Остани с нас, понеже вечерта вече пада.“ Непознатият се съгласява. Тримата влизат в къщата и сядат да вечерят. Учениците неволно признават старшинството на Спътника си и го замолват да прочете молитвата, както се полага. Той произнася думите на благодарението и преломява хляба. Паметен жест! Толкова пъти слушаният глас! В същия миг те разбират Кой е с тях на трапезата. Изумени, не успяват да изрекат и дума, ала Той става „невидим за тях“…

Когато се опомнят, апостолите започват разпалено да обсъждат чудесната среща: „не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ Нима можеха сега да стоят в Емаус? Бързо, обратно в Йерусалим, да споделят с останалите невероятната радост! Въпреки че вече е тъмно, приятелите се спускат към града. Уви, посрещат ги също както и жените – никой не иска да им вярва[16]. Но пристига нова вест: Господ се е явил на Петър[17]. Възможно ли е най-старият от апостолите да се е излъгал? Някои почти се убеждават, други все още се съмняват. До късна нощ обсъждат и горещо спорят. И изведнъж чуват познатия поздрав: „Шалом!“ – Мир вам! И учениците виждат Иисус…

Сковава ги ужас. Това е привидение! А Той гледа треперещите Си „братя“ в очакване да се съвземат. Защо са смутени и се колебаят? Не безплътен призрак, а техният Учител е сред тях. Нека Го докоснат, за да отпъдят мисълта, че е дух. И спокойно, сякаш нищо не се е случило, Той пита: „Имате ли тук нещо за ядене?“

Отново, както и преди, Той може да сподели с тях трапезата.

Те едва вярват на очите си.

След като произнася благодарствената молитва, Иисус започва да говори. За апостолите настъпват други времена, ударил е часът на тяхното служение. „Както Отец Мене прати, тъй и Аз ви пращам.“ Спасителят ще действа чрез посланиците Си, които ще преобрази със силата на Духа Си. „Приемете Духа Светаго – казва Той, – на когото простите греховете, ще му се простят; на когото задържите, ще бъдат задържани“.

В тези светли дни апостолите окончателно се утвърждават във вярата. От Дванайсетте само апостол Тома не е видял Господа[18]. Трудно му е да споделя чувствата на братята, когато слуша възтор­жените им думи. Прекалено неправдоподобна е радостната вест. Не е ли станала някаква грешка? Може би това все пак е сянката на Наставника, дошла от задгробния свят да ги утеши? „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в ребрата Му, няма да повярвам“ – заявява Тома.

Свършват празничните дни[19]. Учениците се стягат да се върнат в Галилея, където Господ им е обещал да дойде при тях. За последен път се събират заедно, навярно в дома на Мария, майката на Йоан. Залостват вратата: страхът от гоненията още не ги е напуснал. И отново, както през първия ден, всички виждат Иисус, застанал сред тях. Той се обръща към Тома: „Ела тук, дай си ръката и провери!“. „Господ мой и Бог мой!“ – едва успява да промълви апостолът. Вече не мисли за доказателства…

„Ти затова повярва, защото Ме видя – казва Христос. – Блажени, които не са видели и са повярвали.“ Зримите явления трябвало само да помогнат на учениците да излязат от мрачното и безнадеждно състояние, да им покажат, че смъртта няма власт над Месията. Но скоро присъствието на Господа ще стане друго, достъпно за всеки, който с открито сърце върви към Него.

Из „Синът Човешки“, София, 2015, изд. Омофор, с. 230-239


[1] В евангелските повествувания за явяванията на Възкръсналия има редица разминавания, естествени в онези случаи, когато става дума не за измислено събитие, а за свидетелството на много очевидци. Едва ли е възможно те да се съгласуват във всички детайли. Ясен е само основният ход на събитията: 1) на разсъмване първи при гроба отиват Мария Магдалина и други жени (Мат. 28:1, Марк. 16:1-3, Лук. 24:1); 2) Магдалина ги изпреварва и пристига, когато е още тъмно. Намира гроба пуст и вика Йоан и Петър (Йоан. 20:1-10); 3) в нейно отсъствие жените надникват в пещерата и виждат юноша, а после по пътя им се явява Иисус (Мат. 28:5-10, Марк. 16:4-8, Лук. 34:2-12); 4) когато Магдалина се връща при гроба, вижда Иисус и съобщава за това на апостолите (Марк. 16:9-11, Йоан. 20:11-18); 5) същия ден Иисус се явява на двама ученици на път за Емаус (Марк. 16:12-13, Лук. 24:13-33), на Петър (Лук. 24:34, 1 Кор. 15:5) и на единайсетте (Марк. 16:14, Лук. 24:36-43, Йоан. 20:19-25, 1 Кор. 15:5); 6) в края на празничната седмица има второ явяване пред единайсетте заедно с Тома (Йоан. 20:26-29). За явяванията в Галилея вж. следващата глава.

[2] 1 Кор. 15:3-9. Обръщането на Павел става около 36 г. Той написва Посланието през 50-те години, след като вече е научил от Петър, Йоан и Яков подробности за Пасхалните събития. Павел не споменава за Мария Магдалина и другите жени по напълно понятни причини. По онова време се е смятало, че свидетелството на жени не заслужава внимание. През II в. Целс с презрение пише за „полубезумната жена“, на която ѝ се е „привидяло“, че уж ѝ се е явил Възкръсналият (вж. Ориген. Против Цельса, II, 55).

[3] Евангелие от Петра, XI, 49. Евангелист Матей, единствен от авторите на кано­ничните Евангелия, споменава за стража край гpo6a. Той говори и за това, че в мига на възкресението пазачите са се уплашили от люлеенето на земята и от явяването на ослепително блестящ ангел. Те станали „като мъртви“, т. е. загубили съзнание. Според Матей мълниевиден ангел отвалил камъка на входа (28:2-4).

[4] Като говори как стражата е била подкупена и за версията, че тялото е похитено, Матей твърди, че „тая мълва се носи между юдеите до днес“ (28:15). Срв. св. Иустин. Диалог с Трифоном Иудеем, 108. През XVIII в. немският деист Г. Реймарус се опитва да възроди тази теория.

[5] Хипотезата за халюцинация е била използвана от Е. Ренан, а след него и от много други критици-рационалисти.

[6] Срв. Лук. 24:19.

[7] Такова е мнението на повечето представители на „либералната теология“.

[8] Подобно мнение защитава немският критик Г. Паулус (1828).

[9] Деян. 26:13-18.

[10] 1 Кор. 15:35-44, Фил. 3:21. Синоним за „тяло духовно“(σωμα πνευματιχον) при Павел е „тяло небесно“.

* Маран – арамейска дума, съответстваща на гръцката κύριο, Господ. Бел. авт.

[11] 1 Кор. 15:14.

[12] Вл. Соловьов. Собр. соч., т. 10, с. 36-47.

[13] Лук. 24:13-35. Местоположението на Емаус и до днес не е точно установено. Очевидно това е било малко селище, чиито следи са изчезнали.

[14] Сред най-близките Христови ученички в Евангелието назовават сестрата на Дева Мария, Мария Клеопова (Йоан. 19:25). Тя е или дъщеря, или жена на Клеопа. Някои тълкуватели смятат, че Яков Алфеев (Мат. 10:3, Марк. 3:18, Лук. 6:15) е син на Мария и Клеопа, понеже арамейското име Халпай (Алфей) на гръцки можели да произнасят като Клеопа (Клопас).

[15] Списъкът на съответстващите текстове е поместен в кн.: прот. И. Соловьев. Обетования и пророчества об Иисусе Христе и Его св. Церкви в книгах Ветхого Завета. М.. 1913.

[16] Срв. Марк. 16:13.

[17] Лук. 24:34, 1 Кор. 15:5.

[18] Ние казваме „Дванайсет“, както това понякога е било прието в Новия Завет (1 Кор. 15:5), въпреки че след отпадането на Юда остават единайсет апостоли. Но све­щеното число се е запазило неизменно и скоро е било възстановено (Деян. 1:15-26).

[19] Йоан. 20:26. За еднаквостта на преданието, според което учениците не са на­пуснали града до изтичането на пасхалната седмица, свидетелства и Евангелието от Петър, XIV, 58.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: