Приятелството

Автор: Ангел Димитров

Господ Иисус Христос ни казва, че същността на Закона е в две заповеди – да се възлюби Бог с цялото същество и ближния като самия себе си. Любовта изисква нашето себесъщество да се отнесе цялостно към възлюбения. В любовта влюбеният живее в светлината на своя възлюбен, винаги сякаш пред неговия поглед; мислите и действията са осветени от любовта, влюбеният не се отмества духовно от своя възлюбен – това означава, че себесъществото на влюбения цялостно е насочено и принадлежи на възлюбения. В това любовно отношение отнасящият се, влюбеният, се ориентира в осветената от любовта реалност по нов начин, очите му се отварят за нов тип битие. Често, когато в любовта се разкрие собственото достойнство и единствеността на възлюбения, влюбеният може да се откъсне от някой свой порок. Развратът и пиянството изглеждат недостойни и мерзки за осветената от любовта душа; влюбената душа не може с чиста съвест да обича, и в същото време да се опиянява с алкохол и да развратничи. Въобще влюбеният човек е най-силното доказателство срещу вид нравствен релативизъм, който твърди, че няма обективно добро. Любовта разкрива, че при достатъчна мотивация духът бди и е способен да се откъсне от някой порок, т.е. любовта показва, че принципно ние пребъдваме в духовна леност, която повлиява на съзнателната ни нравствена установка, на отношението ни към духовния свят на добродетелите и пороците.

За обичащия проникновението в битието на възлюбения е достатъчно ясно свидетелство, достатъчно силна светлина, за да може той да се ориентира какво пречи на тази светла връзка и какво не съответства на любовта. В този смисъл св. Августин казва „обичай и прави каквото искаш“. И ако някой човек, когото обичаме, в любовта може да ни вдъхнови да постигнем същността на много добродетели, то безусловно любовта към Бога е съвършената школа по добродетел, защото обектът на тази любов – Бог – е съвършен сам по Себе Си. Ако с достойнството на възлюбения човек множество от моите дела и навици са несъвместими, то достойнството на абсолютния и съвършен Бог е апел към душата за съвършен живот, в който няма нищо, което да попречи на любовния й съюз с Бога. Нещо повече – някои души са толкова дълбоко постигнати от любовта към Бога (която е и дар от Него), че осъзнават колко висок е идеалът за чист съюз с Него. Затова оставят всичко, отказват се от всичко, за да Го придобият Целия. Това е пътят на великите аскети – св. Антоний, св. Макарий, св. Бенедикт, св. Йероним и много други. Не защото Бог се противи и мрази семейния живот, храната, съня и професията ни, не затова тези светци са отишли в пустинята, а защото дълбокото проникновение в Божията любов „автоматично“ ги е отвърнала от тези неща, из корен е преобразила установката им към света. Ако младежката любов е способна да извърне обичащите от съня и храната, колко повече любовта към безкрайно благия и велик Бог трябва да ни извръща от тях? Нека и пустинята да не е призвание за всички.

Географската пустиня не е, но духовната е. Любовта към Бог и разбирането на Неговата любов към нас – най-вече в лицето на нашия Господ Иисус Христос – ни задължава да пуснем от ръцете си много неща, за да станат те свободни за Него. Любовта към Христа ни принуждава да подредим любовта си, както казва св. Августин. Да подредим приоритетите си, бихме казали сега. Не можем да обичаме и храната, и Него. В сърцето няма безкрайно място за любов, то трябва да има един господар, да бъде изпълнено с любов към един обект. Любовта към Христа също е съвършената нравствена основа. Който Го люби пази заповедите Му. И не е нужно те да са изведени в списък, в любовта те стават самоочевидни. В любовта към нашия Отец и Неговия въплътен Син заповедта да се любим един другиго не е ли очевидна? В това, че Той е съвършен, а ние имаме добродетелта си като дар, не е ли ясно, че трябва да се молим за враговете си? Ние винаги сме врагове на самите себе си, защото духът ни се бори с плътта ни; винаги сме врагове един на друг, защото не сме се изпълнили докрай с дух на смирение и благост; винаги сме Негови врагове, защото грешим. Тогава за кого да не се моля на Онзи, Който единствен може да направи да устоим в доброто?

Обичайки Бог, ние се научаваме да обичаме всичко както трябва. Християнинът не е роб на нацията си, на пола си, на обкръжението си, на парите. Но християнинът е благодарен и обича страната си, не променя пола си, старае се да въздейства добре на обкръжаващите го и да ползва разумно паричните си средства. Християнинът нищо не мрази, но знае кое колко и как да обича, защото обича единственото наистина важно и потребно – съвършения, безкраен и нетленен Бог. Всяка любов трябва да носи отпечатъка на тази любов, всяка земна любов да е осветена от Небесната.

Сега бих искал да се обърна конкретно към приятелството. Приятелската любов се различава от любовта между мъжа и жената в своя емоционален интензитет и дълбочината на взаимно проникновение. Цицерон дава такова определение на приятеля: „Приятелят е друг Аз“. Това определение ми се струва изключително точно, защото обектът на интимната ми любов не може да бъде друг мой Аз, той е много по-значим за мене от мене самия, той е повече от моя Аз. Към самия себе си аз не тая такава жар, каквато към възлюбената си. Към себе си моето отношение е много по-мирно, по-тихо, обикновено. Радостта на приятелството е в тази отмара, свободното отношение, непринудеността. Радостта на приятелството е кристална, чиста, ясна – това, че мога да имам спокойствие и доверие в друг човек, че помежду ни има такава необикновена връзка. Трябва да видим наистина дълбокото значение на това, че можем да се открием пред друг човек, че не сме сами, че той се разкрива пред нас; че заедно споделяме времето си, че се „докосваме“.

Ние някак лесно забравяме уникалността на този духовен съюз, девалвираме го. Срещу уникалността на приятелството има два основни гряха – единият е претенциозната конвенционалност, другият е загърбването на нравственото задължение в приятелството. Какво ще рече конвенционалност? На улицата, на публични места, ние спазваме някаква етикеция. В известен смисъл „хората“ са мерило за приличното, за хубавото, le bon ton. И наистина, животните не могат да дадат оценка на действията ни. Това е, когато майката казва на малкото дете „няма да викам пред хората“, или „с тия мръсни дрехи не съм за сред народа“ и т.н. Явно е, че тук говорим за някаква абстракция. „Хората“ са безлични, те са просто човешкото. „Хората“ са онова, което е редно човекът да прави и огледало за онова, което не бива. В никакъв случай за „хората“ не можем да кажем, че са друг наш Аз. През погледа на някой по-саможив човек „хората“ пък съвсем не са какъвто и да е фактор. За него е по-правилно всеки да гледа своята работа и не смята, че е нужно всички да се обръщат, когато той подвиква на малкото дете да не тича. Тук абстракцията „хората“ са съвсем индеферентна маса, нещо покрай което се случват действията ми. Крайностите на първото виждане за „хората“ са родили комедията „Какво ще кажат хората?“, а пък крайностите на второто са родили „Чичо Скруч“. Но в умерените си варианти едва ли има значение кое ще изберем. Но ако прехвърлим отношението си към „хората“ към някой наш приятел, ние просто бихме погубили приятелството си с него. Това би ни отдалечило, би скъсало уникалното отношение между нас.

Аз не мога да се отнасям към приятеля си като към абстракция. Вторият грях срещу приятелството е незачитането на нравствения дълг в него. Любовта ни разкрива достойнството на съществото на възлюбения, което разкриване, както видяхме, има нравствени последици. Това осияване в любовта от другия прави така, че аз да се стремя към добродетел в отношението и да се отказвам от свои пороци. Забравянето на този нравствен дълг в любовта води до пренебрегване на самия човек, когото обичам. В приятелството това се случва, когато аз, подведен от близостта с моя приятел, започвам да го ценя не като дар, а да го имам като даденост. Това абсолютно обезличностяване води до несъобразяване с неговата единственост, ценност и собствена дълбочина, което прави любовта да охладнее и изчезне, като в сърцето ми се настанява един перфиден цинизъм – „утехата“ да си мисля, че пред приятеля ми всичко е позволено, че онова, което не бива никога да допускам пред „хората“ мога да правя спокойно при него и т.н. Някои си мислят, че могат пред приятелите си да покажат най-мерзкото, на което са способни, като това означава, че пред приятелите си са наистина „себе си“.

Лесно е да се види, че тук любовта е изчезнала и на нейно място се е настанил егоизъм. Осъзнаването на това, че приятелството е тип любов, която осветява сърцето, трябва да доведе и до разбирането, че по отношение на личността на обичния ми, на моя приятел, аз имам нравствено задължение. Тук любовта към Бог може да освети и спаси приятелската любов. Любовта към Бога ни изправя пред съвършеното добро. Незаспиващото Му око винаги държи будни съвестта и сърцето ни. Отношението ни към Господа не може да бъде лежерно, както при съзерцанието на някой красив природен пейзаж. Неговата святост и величие ни привеждат в трепет. В това отношение към Бог духът се изцелява от болестите си, защото при Него няма лицеприятие, не може да се допусне фамилиарност. Отношението към Него става парадигма за отношението към всяка една личност, създадена по Негов образ и подобие.

Истинското приятелство се гради на светостта. Тя трябва да бъде пространството на приятелството. Наистина най-погрешното мнение е да се мисли, че за приятелството не се изисква усилие, че то е обратното на усилието, че то не изисква от мене жертва. „Да бъда приятел – мисли някой – това означава да бъда себе си.“ Съвършено вярно, но не и когато това означава „към приятеля си мога да бъда абсолютно разпуснат. Онова, което задържам поради възпитание към другите, трябва да мога при него.“ Ако не псувам пред непознати, за да не си изградят лошо впечатление за мене, за да не ги отблъсна с грозотата на действията си, защо мога да псувам пред приятел, в тая дълбока и съкровена връзка, за която отплащам с доверие, търпение и т.н. Да се псува не бива никога и никъде, но ако ще се прави – по-логично е да е пред непознати, отколкото при приятели? – бихме могли да поставим и един такъв риторичен въпрос. Ако ще храча в храма, нека да е в притвора, не в олтара. За приятелството се изисква святост – търпение, прошка, надежда, вяра, любов, страх (както „Страх Божий“, т.е. дълбоко уважение и страх от грях в междуличностното отношение), доверие, целомъдрие дори. Онова, което споделям и правя с най-близкия или най-близките си приятели, не мога да го споделям и правя с други. От една страна това се налага от личната духовна „хигиена“, от друга страна обаче самото приятелство изисква съкровена вярност, целомъдрие.

Светостта в приятелството, разбира се, означава присъствието на Бог – съвършените Истина, Красота и Любов, между и чрез двете лица на приятелството. Св. Тереза Маргарита като дете казала на приятелките си по време на игра: „Докато ние се забавляваме, Господ Иисус мисли за нас.“ За да встъпим достойно в приятелството трябва да бъдем убедени в готовността на волята си да следва гласа на любовта, да бдим над сърцето си, за да не изменим и подменим. Разкривайки и докосвайки се в приятелството, ние преживяваме един от най-големите дарове – свободата на духовната личност, изпълнена с любов.