Пътищата на Парижкото богословие

Автор: прот. Андрей Ткачов

През есента на 1922 г., от кея на на Василиевския остров в Петербург се отделят два немски търговски кораба. Те носят безценен товар: пътници, чиито имена са гордостта и славата на руската наука. Те са прогонени от собствената си страна, която обичат и на която служат предано. Крайната точка на тяхното начално пътуване е град Щетин (днешният Шчечин, Полша). А после пред мнозина от тях стои пълната неизвестност.

Мнозина от тези насила прогонени намират приют във Франция. И на френска земя, чрез своите трудове те запазват и преумножават всичко най-ценно, което са взели със себе си от Родината.

Прочетеното от мен издание на „Война и мир” в по- голямата си част бе на френски език. Всички разговори в салона на мадам Шерер, кореспонденцията между главните герои, репликите в диалозите от това паметно за мен издание бяха предадени така, както са се изговаряли и писали тогава: на езика на енциклопедистите и на тогавашните салонни лъвове. Не можеше да е другояче: във времето, описано от Толстой, френската култура е завладяла изцяло умовете на руското дворянство. Чак след тези години ще дойдат увлечението по немския идеализъм и английската политическа икономия. Но до тогава за тия изконно руски души може да се каже само това, което е произнесено за Пушкиновата Татяна:

„Тя езика руски лошо говореше/ нашите списания не четеше/, с усилие езика си роден разбираше/ и затова пишеше на френски“.

И не само любовната лирика е използвала езика, на който се пее Марсилезата. Император Александър Първи, който в дните на наполеоновото нашествие преживява мистично озарение, чрез което усеща ръката на Божия Промисъл върху себе си, чете Евангелието на френски език.

След гореизложените факти не бива да се учудваме, че след безвъзвратното депортиране от болшевишката власт най-многобройната общност на руските емигранти се създава не в Мадрид или Стокхолм, а тъкмо в Париж. Подобното притегля подобното. И точно по силата на това душевно правило, следващите руски емигрантски вълни се насочват към САЩ, защото съставляващите ги  хора слушат рок и четат Хемингуей, сиреч попаднали са под обаянието на англоезичната култура.

Не само във Франция заминават мнозина руски емигранти: те се появяват в много латиноамерикански държави, в Германия,  Англия, Северна Европа…  Но наяве излиза една любопитна подробност: никъде, освен в Париж не възниква сериозна руска богословска школа.[1] И то при положение, че спрямо френската култура съществува здраво вкоренен предразсъдък, че тя е лековата, повърхностна и въобще не е духовно задължаваща.

Тази мисловна матрица обаче е много несправедлива. Добрите плодове на френската култура недвусмислено свидетелстват, че тя има дълбоки християнски корени. Но цели поколения повърхностни индивиди са изучавали френския език, за да пишат любовните си писъмца, а не например да четат Расин. И са считали, че върховните прояви на френската култура са кабаретата, приличащи на „Мулен Руж”. Такива типове са си мечтаели за Париж, докато са живеели в именията си, а после, след като наистина се озовават в Париж, опозоряват името на руския народ точно така, както го правят сегашните веселяци в Куршевел.

Но руснаците, които през 20- те години на 20- ти век се озовават в Париж не като екскурзианти, а като изгнаници, успяват да се самоорганизират и да създадат богословска школа, чието влияние надхвърля далеч  както географското местоположение, така и времето,  в което се появява.

За по- голямата част от емигрантите е привично те да се концентрират предимно върху банкетите, спомените и тъгата по неща, останали в Родината, отколкото активно да влияят на живота. Но тези хора, чиито имена ще си спомним, въобще не са били отломки от стария свят, издухани нанякъде от бурята. Те са разсъждавали, борили са се, разпалвали са други с личния си пример и са творели бъдещето.

Кои са имената им? Ще ги открием едно по едно както върху надгробните им паметници, така и върху книжните корици. Но взети заедно, те се превръщат в един солиден синодик. Тези човеци страдали, молели се, разсъждавали и пишели. И написаното от тях изисква внимателно четене. Всички те са се измъчвали от общ за тях въпрос: какво стана не само с нас, но и с цялата наша страна? След което неизбежно следва вторият: защо всичко това се случи? А после идва още един: какво иска от нас Бог, Който управлява историята? И точно както някога отведените в плен израилтяни, те не ще се отчаят от бащината вяра, но още повече ще се укрепяват в нея и в новите условия ще я проповядват пред съвсем неочаквана аудитория.

Георги Флоровски, Константин Мочулски и Иван Концевич се вглеждат в родната история и култура. И търсейки в нея отговорите на съвременните въпроси, сглобяват мозайката на руската религиозност.  Други пък продължават да следват руслото на оригиналното битие на руската религиозно- философска мисъл, буйно бликнала малко преди Катастрофата. Такива са Семьон Франк и Лев Шестов. Наистина, трябва да ги прочетете всички, дори и ако не сте съгласни с тях.

Сериозното изучаване на църковните Отци е започнато от прот. Георги Флоровски. Неговите „Пътища на руското богословие“ са интегрален учебник по руската духовна история, който трябва да бъде прочетен не само от всеки вярващ човек. Флоровски е особено важен за онези, които обичат да се хвалят с Отците, да се позовават на тях, но никога не са чели тези Отци, нито пък имат намерение все някога да ги прочетат. Подобно на великия Хомяков, и Флоровски е от малцината, които винаги са живеели в Църквата и никога не са се отделяли от нея. За разлика от повечето образовани хора в Русия, които тръгвали по пътя на излизането от Църквата, а след това – на мъчителното връщане в нея.

Протопрезвитер Николай Афанасиев започва дело, впоследствие продължено от о. Александър Шмеман: дело, чието най-точно название е „Литургично Възраждане”. Неговата същина не е нещо друго, а цялостно обръщане на вниманието, ума и любовта към Святая Святих на Църквата, към нейното сърце – Евхаристията. Тези отци изясниха, че главното Тайнство на Църквата е нейното съединение като Христово Тяло с Тялото Христово, изясниха връзката, която се явява тъждество.

Там са още и отец Сергий Булгаков с неговото съмнително софиянство, Антон Карташев, с неговите записки по история на древната Църква, които се четат като криминален роман, ерудитът Василий Зенковски и още мнозина други. Срещаме и името на чудака Бердяев, непринадлежащ към никакви кръгове, но забележим от целия свят. Там ще открием и архимандрит Киприан Керн, чийто лекции по литургическо богословие са известни на мнозина днешни семинаристи.

С други думи, тези хора са толкова многобройни и с толкова разностранни лични приноси, че подробното запознанство с техните биографии и с трудовете им е дело едновременно привлекателно и сложно.

Както вече споменахме, точно според родовите недъзи на руската интелигенция, повечето богослови емигранти са преминали през отдръпване от Църквата. Но след своето завръщане в нея точно това им помага да внесат придобитата от тях способност за разбиране и анализиране на съвременните съблазни. Споменатият вече отец Сергий Булгаков, изпатил си  от своето увлечение по марксизма, впоследствие оставя много разсъждения върху богословието на икономиката. Дотогава тази страна от живота не бе осветена от православната мисъл. На практика, ние повтаряме механично светоотеческата догматика, но в реалния живот раболепничим пред капиталистическата етика.  И катастрофалното в случая е, че въобще не обръщаме внимание на несъответствието между тези две неща. Зенковски цитира Булгаков: „Стопанският, индустриалният и финансовият живот следва своето русло, а Църквата дори не помисля как да му окаже влияние”. Ако ние не успеем да приемем щафетата на това разсъждаващо творчество, надали ще отдадем подобаваща почит пред паметта на тези хора, поставили толкова актуални и точни диагнози на нашата епоха.

Не всички познават парижките богослови. А пък не всички от тези, които ги познават, ги харесват. Но затова пък мнозина се отнасят към тях с подозрение, въпреки че тези богослови в никакъв случай не могат да бъдат обвинени нито в коварство, нито в злонамереност. Но затова пък ги упрекват, че тяхното богословие „новаторства”, само защото навлиза в области, неразработвани досега, или пък дръзко се смесва с философските търсения. Какво да отговорим на това? Ще отговорим, че тези хора са вършели това, което дълго време не е можело да се върши в прогонилата ги тяхна Родина. Там, в нея, всички пътища на духовния живот били отрязани за руската душа, освен един – този на страданието заради Христа. А богословското обучение, търсения и разсъждения, които като хляб и въздух са необходими на всеки народ, продължили да се развиват в изгнание. От тези хора. Те продължили своя труд – част от общото дело, благодарение на което родилите се и живеещи след времената на Огненото Изпитание, могат да държат в ръка днешна православна руска книга. Дори само тази мисъл загасява всякакво раздразнение и приканва към близко запознанство с тези хора.

А те не очаквали, че ще ги канонизират. Нито пък си мечтаели за издигане на бронзови паметници в тяхна чест. Но затова пък отлично разбирали, че обезумелият, излязъл от релсите живот поставя многобройни злободневни въпроси, на които трябва да се даде адекватен и актуален отговор. Макар и със закъснение те осъзнали, че Катастрофата, сполетяла тяхната Родина е рожба точно на факта, че че по-рано поставените болезнени въпроси не са получили своевременно отговори и че мнозина, чието призвание е било да дадат тези отговори, не се справили с това, което били длъжни да сторят. Точно заради това не бива нито да канонизираме масово парижките богослови и философи, благоговейно тръпнейки над всеки написан от тях ред, нито пък да ги анатемосваме като им приписваме всички смъртни грехове с масонството начело.

Но нека само да се вслушаме в думите им, изразяващи тяхното внимание към духовната история на Отечеството: както към историческия път на Вселенското православие и към богословието на църковните Отци и учители, така и към литургичния, съответстващ  на светоотеческото богословие. Защото наистина няма нищо по-важно от тези изредени теми! А освен това, нека си спомним, че от Петър Първи до Ленин богословската мисъл в Русия не е разработвала творчески тези теми: считало се, че е напълно достатъчно да се ползват наготово наличните учебници на протестантите и римокатолиците. И тъкмо поради това сме длъжни да проявяваме внимание и уважение към тези „руски парижани”, които наяве виждали парижките мостове, а насън – белите брези на фона на синьото небе. Не можеш да ги обикнеш насила, но също така е невъзможно както да ги отхвърлиш, така и да ги подминеш.

Нека да разкрия някои исторически подробности. През 1922 година, когато по думите на Троцки „разстрелват за най-дребното нещо и вече е нетърпимо да се живее”, съветската власт изгонва от страната едни неудобни за нея хуманитарни мислители. Сред тях са вече споменатите о. Сергий Булгаков, Красавин, Лоски, Франк, Бердяев… точно тези, които ни интересуват – бъдещите „парижки” богослови и философи. Един от тях – Николай Бердяев, преди да замине в изгнание, отива да вземе опрощение от отец  Алексей Мечев, в чийто храм е бил енориаш.  Бердяев въобще не е „кристален” представител на православната философия, защото в своето творчество той е ярък, непредвидим и дълбок. И в същото време е далеч от „непогрешимостта”, следователно открит и дори достоен за критика. А о. Алексий е светия, още приживе обикнат от народа. И отношението на това московско отче, на този „втори Иоан Кронщадски” към известния и вече охулван философ, може да ни бъде еталон за отношението към цялото разглеждано от нас явление. Самият Бердяев си спомня, че тогава старецът застанал пред него „целият в бяло”, като „пронизан от светлинни лъчи”. И когато философът се разтреперва от смущение заради своето насилствено изгнание, праведният свещеник му казва: „Вие трябва да заминете. Западът трябва да чуе вашите слова”.

Към това ще прибавим само още едно: на Запад който е искал, е чул мисълта на руската религиозна мисъл в изгнание. А сега тя трябва да бъде чута и прекарана в горнило тук – в Родината. Защото тя е звънтяла и се е развивала не само заради любовта към Родината, но и заради любовта към Истината.

 

Из сборника „Полчаса тишины”, Киев, 2015.     

Превод: свещ. Серафим /Огнян/ Рангачев.       

---

 

[1] Тук авторът изпада в много груба грешка: в Европа руските емигранти-богослови създават още една сериозна богословска школа в България: Богословският Факултет на Софийския Университет, бел. прев.