Дилемата „Атина и Йерусалим“ през погледа на раннохристиянския апологет Тертулиан

Рафаело, Атинската школа

Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (ок. 160-223) е един от най-видните представители на Северноафриканската школа християнски мислители, наред със св. Киприян Картагенски (ок. 200-258). Малко се знае за живота му като се разчита главно на неговите произведения и на единствения запазен древен разказ за неговия живот – LIII глава от „За бележитите мъже“ на св. Йероним[1]. Най-вероятно позицията му в Църквата е била тази на мирянин[2]. Тертулиан има много добро за времето си образование, конкретно – юридическо и риторическо, и е добре запознат с гръцкия език, философия и митология, както и с различни науки. По професия е адвокат. На 30 години приема християнството, подтикнат от висотата на християнския живот и скъсва със старите си порядки. Вероятно това е преломен момент в живота му, който довежда до яркото му разграничение от всичко, което е свързано с езичеството и същевременно е противно на новите, възприети от него християнски убеждения.

Тертулиан написва множество съчинения, изясняващи пунктове от християнското учение и защитаващи го от нападките на външните. За съжаление на по-късен етап от живота си, той напуска Църквата (неудовлетворен от факта, че въпреки нравствената си чистота, християните са все хак хора, които грешат) и преминава към сектата на монтанистите[3], а в края на живота си, неудовлетворен и от тях, според блаж. Августин, основава своя собствена секта[4]. Това твърдение обаче е оспорвано[5]. Няма запазени писмени източници от „тертулианистите“, нито е известно дали са основани от Тертулиан, или са приели името му, поради някаква привързаност към Картагенския апологет. Според Джулиян Бар е възможно „тертулианисти“ да се е използвало като синоним за „африкански монтанисти“, да са били разкол от монтанисткото движение в Картаген, или дори въобще да не са били монтанисти[6] – липсата на сигурни данни дава възможност за множество интерпретации. Възможно е също така Тертулиан в края на живота си да се е върнал към Църквата, каквито мнения съществуват, което твърдение обаче също не може да бъде потвърдено. Въпреки неговият монтанизъм обаче, по думите на църковния историк Павел Малицки: „Църквата се отнесла към него с кротост и дух на милостиво опрощение. Тя оценила неговата ревност във вярата и го причислила към своите учители”[7].

Като писател може да бъде отличен за това, че е първият значим християнски богослов, пишещ на латински[8]. Той е особено плодотворен и написва повече от 30 съчинения (няколко от които се считат за изгубени). Творбите му са изградени според правилата на тогавашната риторика[9] и носят отчетливо полемичен характер. Според времето, когато са написани, могат да се разделят на предмонтанистки и монтанистки, а според своя характер – могат да бъдат разделени, с условности, на три групи: апологетични, догматични (наричани от някои „противоеретични”) и нравствени[10]. С условности, защото се разделят в тези групи на базата на основната насока на съчинението, а не защото в тях липсват съждения от другите два типа. Сред основните му творби са „Апология на християнството”[11] (предмонтанистки период, апологетична, 197 г.[12]), „За свидетелството на душата” (предмонтанистки период, апологетична, 198 г.) и „Опровержение на еретиците” (предмонтанистки период, догматична, 203 г.).

В съчиненията на онези от древните християнски апологети, които не отхвърлят напълно философията, се откриват два основни подхода към нея. Единият е да бъдат намерени общите черти между философията и християнството, демонстрирайки се, че самостоятелното движение на разума (в лицето на философията) е достигнало до определени истини, които са изяснени по-пълноценно и точно чрез Божественото Откровение. Такъв подход набляга на ценното във философията, на това, което в нея е съобразно с християнството, за да използва първото като основа, която ще спомогне за по-лесното възприемане на истините на Откровението – това е пътят на св. Юстин Философ и Мъченик, Ориген и Климент Александрийски.

При втория вариант вниманието се фокусира върху това, което е виждано като негативна страна на философията, върху нейната отдалеченост от християнството, което се прави с цел да изпъкне по-ясно разликата между двете и по този начин елините да се присъединят към Божественото учение, а християните да не се отклонят и отпаднат от Бога – това практически е пътят, следван от Тертулиан.

Несъмнено тези два подхода разкриват не само мисионерска тактика, но и различно отношение към философията, различни възгледи за нейната стойност. Колкото и негативно обсъжданият автор на моменти да се изказва за философията, това трябва да се отдаде по-скоро на крайности на неговия риторически плам, склонен да преувеличава, с цел да изпъкне по-ясно идеята, която той иска да предаде.

В неговите съчинения редом до местата, където философията се напада, има и доста такива, които предполагат определена философска подготовка и информираност, както и приемане на философски възгледи, които са в съгласие с истините на Свещеното Писание. Разбира се тези идеи Тертулиан не оформя така ярко в своята писмена реч, защото вероятно надделява страхът от опасността читателите му да се поддадат на отрицателните елементи във философията.

Атина и Йерусалим

Тертулиан е първият християнски богослов поставил като проблем въпросът за отношението между Атина и Йерусалим, Академията и Църквата[13]. Той е особено известен с неговите думи: „Какво наистина има общо между Атина и Йерусалим? Каква съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Прем. Сол. 1:1)“[14].

Изказаната мисъл често се представят в смисъл, че Тертулиан напълно отхвърля философията, отрича необходимостта от използване на разума, както и че разглежда разума в опозиция на вярата – и тези му разбирания се представят въобще като характерни за християнската религия. Така ли обаче трябва да бъдат разбирани тези думи?

Преди да започнем нашите разсъждения по този въпрос обаче, нека да хвърлим малко повече светлина върху това защо апологетът използва в своята творба названията „Атина и Йерусалим“?

Атина в древността, поне до VI в., е философски, религиозен, културен и политически център на древна Гърция. Там се намира прочутата Академия, основана от Платон през 387 г. пр. Хр., за която говори и Тертулиан. За последния тази Академия смислово се явява олицетворение на гръцката философия. Философията, независимо, че има доста направления и разнообразие от възгледи, е разглеждана във връзка с елинското езичество, като ударението пада върху това, което в нея е съвсем различно и противно на Йерусалим.

Последният също е политически и религиозен център – на Юдея (нейна столица), – и в Стария, и в Новия Завет. Това е градът, в който св. прор. и цар Давид – предшественик на Господ Иисус Христос по плът, построява Храма. Това е градът, в който Иисус Христос проповядва, извършва чудеса; където е арестуван, осъден, убит, но и възкръсва. Това е градът, в който на Петдесетница е основана Църквата и оттам се разпространява до края на земята. Атина е центърът на езическата и философска мъдрост, а Йерусалим – на Божествената и спасителна премъдрост.

Да се върнем отново на въпроса за значението на горепосочените мисли на Тертулиан за Атина и Йерусалим, Академията и Църквата. Тези му слова имат своето продължение, което помага донякъде да се изясни смисълът им: „Нека  да се оставят настрана всички опити да се скалъпи едно християнство от стоически, платонически и диалектически материал!“[15]. От което пък става ясно, че тук Тертулиан няма за цел да противопоставя цялата философия на християнството. Неговата теза е, че двете са много различни (по презумпция: че християнството стои много по-високо от нея) и че не трябва да се смесват, че не трябва истините на християнството да бъдат тълкувани през призмата на философските учения. Неговите мисли са призив за критичност в преценката за философията и употребата ѝ в християнски контекст[16]. Апологетът се притеснява от „превзетите културни представи, според които истината на Откровението трябва да бъде подлагана на интерпретациите на философите”[17].

За да бъде разбран по-добре смисълът на съчинението, в което те се намират – което се нарича „Опровержение на еретиците“, е полезно да се разбере каква е неговата аудитория. За разлика от например „Апология на християнството“, която е отправена до римските държавници, т.е. до хора, които са външни на Църквата, „Опровержение на еретиците“ е отправено до хора, които са нейни членове. Тертулиан пише до християните от църквата в Картаген, за да ги предпази от опасността на ересите[18]. По-конкретно – различните гностически[19] течения, които застрашават спасението на верните. Това е имало отношение и към философията. Гностиците на Валентин[20] например са се ползвали от философията, за да формират своите еретически и значително изопачаващи християнството учения[21]. Тертулиановата мисъл е в духа на разсъжденията на св. ап. Павел, че Божията и човешката мъдрост са несъпоставими. Според апологета философията е израз на светската мъдрост, тя представлява едно неразумно тълкуване на природата и на Божията воля. От нея произлизат християнските ереси[22]. И в това си мнение Тертулиан е донякъде прав, защото гностицизмът представлява синкретично учение, смесващо християнство, юдаизъм, eгипетски и персийски вярвания, както и древногръцка философия (най-вече платонизъм)[23]. Следоватено гностицизмът така е деформирал християнството, че само условно може да бъде наречен християнска ерес[24]. Като примери за такива ереси апологетът посочва: различни еретични учения на Валентин и Маркион (които смята за повлияни от платонизма); отричането на безсмъртието отстрана на епикурейците; отричане на възкресението от всички изброени до този момент философски школи; приравняването на материята до Бог от Зенон (от Китион?) и идеята за „божествен огън“, свързан с Хераклит. Философи и еретици обсъждат въпроси, за които използват едни и същи аргументи. Те се питат за въпроси като тези за произхода на злото и на човека, а Валентин наскоро дори е поставил този за това какъв е произходът на Бога (т.е. гностикът отрича Неговата безначалност)! Точно преди да напише прословутите си думи за Атина и Йерусалим, Тертулиан изтъква един основен недостатък на философията: това, че тя претендира да познава истината, докато в същото време я изопачава, и в същото време е разделена на множество взаимноотричащи се учения[25].

Разглеждайки връзката между философията и ересите, разглеждайки първата като свързана с тях, може да се разбере, че Тертулиан в случая не оценява нейната стойност per se, но главно във нейната връзка с ересите, във връзка с различни възгледи, чужди на християнството, които тя вдъхновява идейно. Противопоставянето между Атина и Йерусалим, което той поставя, не е абсолютно, и мисълта му няма за цел да отхвърли изцяло светската мъдрост на „Атина“ и да отрече възможността за някакво съгласие между нея и „Йерусалим“. Думите му имат за цел да се покаже превъзходството на християнската мъдрост над езическата, мъдростта, явила се в учението на въплътилия се Бог, над онази мъдрост, която има чисто човешки произход. И в крайна сметка, че веднъж приели Господ Иисус Христос, християните не бива да смесват вярата си с тази на различните, противоречащи си една на други философски школи, които няма какво по-добро в гносеологичен план да добавят към учението на истината.

Тертулиан се противопоставя на опитите християнството да бъде сведено на едно ниво с философията, дори като нейна разновидност. Затова описва някои основни разлики между християнството и философията. Християнството, за разлика от нея, изгражда доводите си на базата на истината, а не чрез похватите на риторическото изкуство. За разлика от някои философи, които само на думи се стремят към истината, а всъщност желаят да получават слава от хората, християните не просто се стремят към истината, а я изповядват, защото я виждат като имаща отношение към спасението им. Това е така, защото Христос е Истината (срв. Йоан 14:6). На философията е повече присъщо едно теоритизиране посредством спекулативно мислене, докато според мисълта на Тертулиан, за християнина това, което философът теоритизира, е начин на живот[26].

Горното може да се види скицирано в следната мисъл от „Апология на християнството“, която показва, че противеното на философията при Тертулиан се дължи и на нравствени подбуди: „Какво сходство има тогава между философа и християнина, между ученика на Гърция и ученика на небето, между загрижения за славата и загрижения за препитанието си, между боравещия с думи и боравещия с дела, между създателя и опустошителя, между фалшификатора (взаимстващия от Писанието – бел. м.) и възстановителя на истината, между нейния грабител и пазител“[27].

В съчинението си „За покаянието“ апологетът определя Бога като Източник на разума[28]. Не само това, но последният е дарен на хората от Бога и трябва да бъде използван от тях във всичките им дейности. По думите на Тертулиан: „Разумът, всъщност, е дар от Бог, доколкото няма нищо, което Бог като Творец на всичко да не е осигурил, дал и наредил с разум – няма нищо, което Той не е пожелал и не би следвало да бъде прието и разбирано чрез разума[29].

Значи разумът има всеобща употреба в човешкия живот и всичко трябва да подлежи на неговата преценка, включително и един духовно-нравствен въпрос като покаянието – от което следва пък че духовната сфера според апологета не е чужда на разума. Разбира се, той няма предвид, че разумът трябва да е върховният критерий за всичко, както твърди Просвещенският рационализъм, а само че в нашия живот активно трябва да се ползваме от разума и от неговата преценка. Нещо повече, според Тертулиан такова е Божието постановление за нас. И онези, които не желаят да приемат Бога, не искат нищо негово, включително и разума: „Следователно, всички онези, които нехаят за Бог, нехаят и за всичко Негово, защото никоя съкровищница не е отворена за случайни хора. И така, преминавайки през целия житейски ход, без помощта на разума, те не знаят как да избягат от хаоса, надвиснал над света[30].

Като обобщение за апологетичната мисъл на Тертулиан, може да се каже, че начинът му на изразяване може да заблуди невнимателно изучаващия съчиненията му читател за истинските възгледи на автора. Но по-дълбокото вникване в тях и осмислянето им оставя друго впечатление: за човек, чието отдаване на Бога е толкова силно и който е готов не да отрече, а да поднесе на Господ Иисус Христос всяко знание и мъдрост. Той познава връзката между философията и ересите и отхвърля едно синкретично, т.е. фалшиво християнство. Определено Тертулиан няма толкова високо мнение за философията, каквото имат други християнски апологети като св. Юстин Мъченик и Философ и Климент Александрийски, но не я и отхвърля изцяло, както често се твърди – по-скоро преакцентира върху това, което у нея вижда като негативна страна.   Преподавателят по Класически изследвания Тимъти Барнс пише: „Тертулиан би опровергал опитите на Юстин, Климент и Ориген да примирят християнството и езическата философия. Той експлицитно отхвърля едно стоическо, платоническо или диалектическо християнство. Но в по-широк смисъл той самият е примирил за себе си християнството с класическата култура. Защото той използва ползите от традиционното образование и плодовете на своята езическа ерудиция, за да защитава и разпространява това, което смята за истинно. Завършващите думи на (съчинението му – бел. м.) De pallio решават всеки конфликт между двете култури: скромната мантия на езическия философ се облагородява, след като е посветен от християнин”[31].

Автор: Атанас Ваташки


[1] Barnes, T. Tertullian… p. 3. Текстът от LIII глава е изложен на същата страница.

[2] Barnes, T. Tertullian…. p. 11.

[3] Църковен разкол от II в., чиито основатели са Монтан, Присцила и Максимила, който нарича себе си „новото откровение“. Според монтанистите Параклитът, т.е. Светият Дух, дава ново откровение на християните, което се отличава със своята яснота и морална строгост. Монтанистите са известни със своя ригоризъм, пророчески дарби, както и ръкопологането на жени в техните общности. За монтанизма вж. сериозното изследване на нашия покоен учен-богослов, о. архим. Павел Стефанов – Лирата на Параклита : История и учение на монтанизма. Велико Търново, 2012.

[4] Срв. Цоневски, И. Патрология… с. 176-177; блаж. Августин, За ересите, 86.

[5] Срв. ЦветковаГлазер, А. Патрология… с. 96.

[6] Срв. Barr, Julian. Tertullian and the Unborn Child: Christian and Pagan Attitudes in Historical Perspective. Routledge, 2017, p. 8: https://books.google.bg/books [електронен ресурс към юни, 2019].

[7] Малицки, П. История на християнската църква… с. 190.

[8] Срв. Мейендорф, И. Введение в святоотеческое богословие… с. 51.

[9] За риторическият стил, структура и метод на аргументация на Тертулиан, вж. Sider, Robert. Ancient thetoric and the art of Tertullian. Oxford, 1971.

[10] Срв. Цоневски, И. Патрология… с. 177-178; Цветкова-Глазер, А. Патрология… с. 86.

[11] Относно това съчинение, в сравнение с апологиите на раннохристиянските „гръцки“ автори преди Тертулиан, може да се изтъкне любопитната особеност, че последният, за разлика от тях, се аргументира не с това, че обвинението срещу християните в престъпни деяния трябва да бъде изследвано на процеса, а че самите процеси срещу тях са предубедени, защото се правят на базата на омразата на масите и липсата на познание за „престъплението“ у част от съдиите (срв. Sider, R. Ancient rhetoric… p. 5-6).

[12] Тимъти Барнс, когото следваме тук, предлага ясна хронология на Тертулиановите текстове. Срв. Tertullian… p. 30-56.

[13] Срв. Мейендорф, И. Введение в святоотеческое богословие… с. 54.

[14] Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII. Посочките към всички обсъждани съчинения на Тертулиан тук (с изключение на „Апология на християнството“) са по изданието на: Schaff, Philip. Ante-Nicene Fathers. Vol. III, Latin Christianity: Its Founder, Tertullian, 2007.

[15] Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII.

[16] Срв. Енциклика вяра и разум, fides et ratio на светия отец Йоан Павел II до всички епископи на Католическата църква. За природата на отношението между вярата и разума. София, 1999, с. 56.

[17] Енциклика вяра и разум… с. 52.

[18] Срв. Barnes, T. Tertullian… p. 120.

[19] За гностицизма вж. Стефанов, архим. Павел. Ялдаваот. История и учение на гностическата религия. София, 2008;  Малицки, П. История на Християнската църква, с. 112-120. Според стегнатата дефиниция на гностицизма, дадена от архим Павел в посоченото съчинение, и изведена след анализ на различни мнения на учените за същността на гностицизма, последният може да се определи като: „религиозно движение, чиито две основни черти са тайно познание със сотириологическа насоченост за божествената същност на човека и антикосмически дуализъм. Всички останали характеристики на гностицизма са второстепенни и произтичат от горните“ (с.253).

[20] За същността на системата на Валентин по-подробно може да се прочете в: Стефанов, архим. Павел. Ялдаваот… с. 178-192, особено с. 181-184.

[21] Срв. Barnes, T. Tertullian… p. 116, 120-121.

[22] Срв. Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII.

[23] Срв. напр. Стефанов, архим. Павел. Ялдаваот… с. 247; Малицки, П. История на Християнската църква… с. 112.

[24] Срв. Малицки, П. История на Християнската църква… с. 113.

[25] Срв. Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII.

[26] Срв. Тертулиан. Апология на християнството, XLVI, 1-2, 7, 9. Цитатите от „Апология“ са по изданието от 1991, в превод на Стела Панайотова.

[27] Тертулин. Апология, XLVI, 18.

[28] Срв. Тертулиан. За покаянието, I, 1-2.

[29] Тертулиан. За покаянието, I.

[30] Тертулиан. За покаянието, I.

[31] Barnes, T. Tertullian… p. 210.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: