Отношението на свети апостол Павел към робството

Автор: проф. архим. Павел Стефанов

При разглеждане подхода на божествения апостол към робството трябва да се има предвид, че по негово време вместо слуги, които доброволно отдават труда си срещу заплата, по-богатите притежават хора, които работят против волята си без всякакво възнаграждение. Изчислено е, че през І в. пропорцията между робите и свободните граждани в Римската империя е 2:1. Робите често работят и нерядко спят във вериги. Ако роб убие господаря си, всички роби от неговия дом са умъртвявани. Такъв е случаят с Педаний Секунд през 61 г. (според Тацит), когато ап. Павел вероятно пребивава в Рим. Безкрайна е поредицата от мъчения и издевателства над робите, изобретена от жестокостта и похотливостта на техните господари. Кървавите гладиаторски схватки и развратните произведения на римската сцена представляват отчасти следствие и отчасти причина за най-нетърпимите прояви на робството. Римските благородници, системно оскотявани от подобни зрелища, изливат страстите си върху своите роби.

Християнството не разчупва едновременно с появата си оковите на беззащитните страдалци и не побързва да отсече с един удар отровното дърво на робството. Но като събужда обществената съвест и дарява господарите и робите с нов, съвършен дух, то постепенно създава настроение, което смекчава крайностите на робството и предизвиква неговото отмиране. Това е прекрасно изразено от св. ап. Павел в посланието му до Филимон, чийто роб Онисим е върнат „не вече като роб, а като брат възлюбен” (1:16). Апостолът на езичниците излага смело принципа, че в Христа Иисуса „няма роб, ни свободник” (Гал. 3:28) и без да напада пряко тази или друга социална институция, предоставя поле за действие на истината. Забележително е, че въпреки своя пламенен и състрадателен темперамент ап. Павел никъде не заклеймява категорично позорната робска система – факт, който разкрива неговата проницателност и спокойна убеденост в силата на благовестието. Той е християнски апостол, а не политически деец. Неговата задача се състои в покоряване на човешките души. Той се старае да вложи в сърцата свежия, непознат за древния свят дух на братска любов, който с течение на времето преодолява и отстранява главните социални злини. Като мъдър лекар той насочва вниманието си не към симптомите, а към самата болест. Като прозорлив християнски ръководител той предпочита да действува и да изчаква. Историята доказва, че ап. Павел е безусловно прав, когато избягва да проповядва на робите недоволство, а на господарите – отказ от привилегированото положение, защото желае да спечели и едните, и другите, да вложи в основата на живота възможността за изкупление на всички хора и институции. Той безпощадно порицава пороците, пораждани от робството – леност, измама, жестокост, похотливост.

Откъсите от посланията на апостола, които засягат непосредствено отношенията между господари и роби, са предназначени за християни и това определя техния обхват и характер. Даваните от него съвети понякога звучат нелепо за естествения човешки разум. Първото му наставление към робите е: „Бъдете послушни във всичко на вашите господари по плът” (Кол. 3:22). Тази строга заповед несъмнено ужасява мнозина роби, възприели Евангелието с надеждата, че ще избегнат непоносимото си положение. Но ап. Павел не се задоволява с това предписание и обръща особено внимание върху вътрешното изпълнение на послушанието: „не за очи като човекоугодници”. Наблюдателният му поглед долавя изкушенията на робския живот – немарливата работа, външната изява на прилежание, склонността към повърхност и лицемерие, небрежното изпълнение на задачите, когато липсва пряк надзор от страна на господаря.

На отрицателната заповед апостолът противопоставя положителна: „простосърдечно (т.е. без човекоугодничество), като се боите от Бога (не от хората). И всичко, що вършите, вършете от душа, като за Господа, а не за човеци”. Всъщност това изискване обхваща цялата дейност на човека и я извисява от принудителното подчинение до свещената област на религиозните задължения. Истинският господар е Христос: колкото тягостни и тежки да са задълженията на робите, слугите, служителите, те представляват служение за Христа, което е благословено от Бога и ще получи нетленна награда.

В посланията си до Тимотей, написани по-късно, ап. Павел доразвива тези мисли. Той отново изисква учение и доброволен труд, но добавя, че робите християни трябва да смятат господарите си „достойни за всякаква почест, за да не се хули името Божие в учението” (1 Тим. 6:1). Когато господарите са повярвали, робите не трябва да се отнасят с пренебрежение към тях, а да им служат с двойно усърдие, защото споделят с тях едната божествена благодат. Апостолът предвижда, че в някои случаи рязката замяна на животинския страх с братски и искрени отношения ще бъде за робите „камък за препъване” и предаността им скоро ще отстъпи място на недоверие и презрение.

Ап. Павел не ограничава задълженията на робите с обичайната им пасивна роля. Той им възлага забележителната и възвишена задача да предадат евангелската светлина на своите господари, без да изоставят служението си или да търсят освобождение от състоянието, в което се намират. По всяко време и при всякакви условия те следва „да украсяват учението на нашия Спасител, Бога, във всичко” (Тит. 2:10). Фактът, че християнството тогава е религия, възприемана от най-унизените членове на обществото, създава предубеждение у „мъдрите по плът” езичници като Целз. Ап. Павел подчертава парадокса, че в слабостта на робите се крие неподозирана сила, че тяхното неизгодно положение може да се превърне в преимущество, че от вярата на робите зависи дали те ще се откажат достойни строители на Царството Божие. В лицето на онези, които са смятани за потенциални или действителни престъпници, той очаква да види избраници на човечеството, „живителен дъх на живот” (2 Кор. 2:16), факлоносци на истината.

Благодарение на непорочния живот и постоянното свидетелство на робите-християни в семейството, работилницата, войската и дори в „кесаревия дом”, немалцина благородници и високопоставени личности в древност са спечелени за Христа. Отглеждането и възпитанието на децата в Римската империя често е поверявано на роби. През първите векове мнозина роби и робини получават мъченически венец, като с жертвената си смърт запечатват своята вяра и украсяват живота си с неувяхващата красота на подвига. Дори мечът на стотника не разделя в любовта робинята Бландина и нейната господарка, които умират доброволно за Христа през 177 г.

Остава да се добави, че апостолът не ограничава съветите си само с робите, а отправя кратки, но съдържателни напътствия и към техните повелители. Те трябва да се въздържат от прекалена строгост (Еф. 6:9) и да отдават на подчинените си „справедливото и дължимото” (Кол. 4:1) – съвет, несъмнено странен за онези, които нямат навика да виждат в робите си човешки същества, а само жива стока, движим имот, оръдия на труда. Ап. Павел настоява за справедливост, за равни права и възможности на отделните категории хора, а не за взаимна обич, която в случая е неосъществима без коренен духовен обрат. Задълженията на господарите се обуславят от същите мотиви, които предпоставят добросъвестната дейност на техните роби: „И вие имате Господар на небесата”.

Във всяка област на живота, където съществува йерархия, подчинение, зависимост, апостолът поставя образа на Христос като идеал и пример за безкористно, самоотвержено и смирено служение. Той не уточнява какво съдържание се влага в понятията „справедливо” и „дължимо”, понеже то зависи от обстоятелствата. Св. ап. Павел предоставя тези и всички останали подробности на инициативата на „новите твари”, пречистени и осветени от Духа на Онзи, Който, бидейки Господ на небето и земята, пожела да бъде сред хората „като прислужник” (Лук. 22:27).

Публикувано в: Църковен вестник, № 3, 1 февруари 1976