Опит за онтология на сексуалността

46827931_1783112055132154_6882937193535373312_nАвтор: Ангел Димитров

Християнството днес е в особено трудно положение. В късната античност се присмивали на християните заради вярата им, че Словото е станало плът, и че тялото на човека един ден ще вземе участие в обновата на битието и ще наследи вечен живот. Предпоставките на това антихристиянско виждане се коренят предимно във философиите на Платон и неоплатониците. В тези системи материалният свят се счита за един „подсвят“, второкачествен свят. Всичко материално тук е само „сянка“, слабо отражение на действителността, която е в „идеалния“, можем да кажем и духовен свят. Самото битие е като една пирамида, и на върха на пирамидата се намира този чист, лишен от материя духовен свят. Колкото по-надолу по пирамидата се слиза, толкова по-„утаечно“, безóбразно става битието. Така човешката душа е чист дух, който принадлежи на върха на пирамидата, но колкото повече се отдалечава от от него заради неразсъдливостта си, толкова повече „потъва“ надолу и се единява с материята, т.е. придобива тяло. Целта на човешкия живот е душата да си припомни истинското си духовно състояние, като чрез откъсване от страстите на тялото се устреми към добродетел и го напусне. В тази мисловна парадигма да кажеш, че тялото ти ще възкръсне и ще наследи вечно блаженство, е абсурдно заявление, равнозначно на това да заявиш, че искаш да наследиш вечно блаженство със и чрез самото си наказание, т.е. тялото ти. Тялото е свидетелство на това, че душата е отпаднала от духовното блаженство, то е естествено следствие на това отпадане, както почерняването на пръста е следствие от развилата се гангрена. В крайна сметка християнското виждане на човека, т.е. че той е съвършено единство от духовна (душа) и материална (тяло) субстанции, надделява. Човекът е тяло, оживотворявано от душа, и душа, оматериализирана чрез тяло – аз съм тялото си и душата си в еднаква степен. В очите на античния човек това е зла и онеправдана любов към тялото.

Днес често се издига лозунгът, че християнството обича душата и мрази тялото, като се опитва да умори и унищожи последното с всякакъв род аскеза – пости, стълпничество, самобичуване, власеници, безсъние и т.н. Това обвинение срещу християнството, обаче, е отправено от хора, които всячески се опитват да потулят тялото, да го направят възможно най-обтекаемо и ефирно. Това се случва, когато обявиш телесната категория „пол“ за социокултурен конструкт, който може да се деконструира и преконструира съобразно щенията на носителя (субекта) на това тяло (което не е тяло, а конструкт). След това с помощта на лекар, субектът може да се намеси в архитектониката на своя конструкт, като промени насилствено хормоналния му статус, чрез различни интервенции изреже или добави към него части, усвои нова походка и повиши или понижи тембъра си, и накрая – облече го в грим, т.е. стена от цвят, за да премахне всеки възможен непосредствен контакт с природното си тяло. Другият начин за деконструкция на тялото, е когато то спре да се разглежда във връзка с душата, която го животвори и му придава назначение и смисъл, и то остане на самото себе си. Подчинявайки се на душата, която е самодвижеща се и разумна, тялото, което е движено и лишено само по себе си от разум, става причастно на едно наистина по-високо битие, но то не се неглижира заради това, а напротив – придобива по-висш модус на съществуване, участва непосредствено във всичко, в което участва душата. „Песен на песните“ е чудесно олицетворение на това – духовната реалност може да се изобрази чрез телесната, благодарение на реалното единство между тях.

Когато тялото се остави на самото себе си, то загубва всеки ориентир за добро, като остава с доста низките параметри приятно-неприятно, т.е. стреми се към удоволствие и избягва болка. Оставяйки настрана за момент духовните последствия за цялостната личност, можем да кажем, че конкретно за тялото тази загуба на духовна целеустременост е равнозначна на дезинтеграция в множеството сетивни движения, преминаващи през него. Ако някаква течност бъде оставена без съд, тя се разтича навсякъде. Така сляпото (без-разумно) за себе си тяло се „разтича“ навсякъде в страстите си без водителството на душата. А това водителство и вспрягане на тялото в живота на душата, днес неправилно наричат „омраза“. Вече съм писал за първия опит за дезинтеграция на тялото през биологичното и половото в есето си „Размисли за пола„. Сега бих искал да обърна внимание по-специално на един аспект от втория начин за дезинтеграция на тялото, описан току-що. Този аспект е голотата, голото тяло и отношението на християнина към него.

Почти карикатурно се изобразява отношението на християнина към голото тяло – втрисане, смущение, изчервяване, отвращение, бягство, сипане на проклятия и горки въздишки. В тази палитра се включва и посочването на това, че монасите не показват части от тялото си, че на иконите светиите се изобразяват също облечени и т.н. Целта на цялото това нещо е още веднъж да се утвърди, че християнството, неприемайки голотата, всъщност демонстрира отвращението си от самото тяло. Нека още отсега кажа – никой християнин, въобще никой човек, не може да се „впечатли“ просто от някое голо тяло. Само по себе си голото тяло е биология – външната му обвивка е кожата, то има крайници със съответни функции, и разбира се, е сетивно (има зрение, слух, обоняние и чувство за допир). От тази гледна точка дори половите органи, които имат най-лоша слава, са не по-малко биология от ръцете, например. Снимката на едно голо тяло не би трябвало да ни смущава повече от една рентгенова снимка. И логически, разсъдъчно, е точно така. Не-живото, не-топлото и дишащо тяло нищо не предизвиква в мене. Но дори да допуснем, че докосвам някое тяло: аз усещам температурата му, повърхността на кожата, мекотата. Моето докосване бива възприето не по-различно от случайното почесване, самия допир на дрехите или опирането в друг предмет. В такъв смисъл виждането на някой гол човек не би трябвало да ме смути ни най-малко. Аз не виждам нещо, което самият аз нямам, а самата му телесност е възможно най-външният аспект на личността му (защото и тялото е „част“ от личността). Т.е. виждайки някого гол, аз съвсем не разкривам нещо съвършено съкровено, нещо абсолютно лично.

Пак казвам – мислейки чисто разсъдъчно, логически, нещата изглеждат така. Но на практика, в реалния ни живот, стоят съвсем иначе. Виждайки някого гол, докосвайки някого, аз съвсем не осъзнавам този опит като досег с някакъв биологически феномен, към който съм индеферентен. В мене се появява срам, някакъв трепет започва да ме обзема и т.н. Идва осъзнаването, че иначе границата, която имам с всеки друг човек, в момента на разкриването на неговото голо тяло, на докосването на голото му тяло (било докосване с око или с ръка), тази граница се преобразява: аз разкривам самата личност, не просто биологията и физиологията на едно тяло, а откривам и виждам сякаш самата личност „разголена“ пред мене; вече съвсем не-друга, а някак пó моя, има някакъв момент на единение в това разкриване от дрехата и откриване на голотата. В този момент тялото издъно се разпознава като незаменима, неотделима част от личността, защото върху него духът (или разумната „част“ на личността) е пазил някакъв покров, обитавал е своето тяло в голотата му единствено съкровено, прикрито за всеки друг; осъзнавал е, че допускането до собствената голота е допускане до самото собствено обитаване, до живеенето със самия себе си, до споделянето на самия си живот като „себе“. Моето тяло е първата моя граница с другия.

Встъпвайки в контакт през разкриването на тялото си, аз допускам другия до самата си граница с него: ако той докосне тялото ми, ако аз го почувствам с тялото си, значи той вече е отвъд и вътре на тази първа и непосредствена граница, и в този смисъл вече е не-друг, едно усещане сме, т.е. една телесност. Този опит на снемане на междуличностната граница е съвсем очевиден при по-силните приближения на телата, каквито са сексът и да речем, ударът. При удара аз отнемам директно собствената свобода и достойнство на другия човек, аз съм безпощадно насочен към него, а той е не по своята воля отворен (получава допир с мене) към мене, по някакъв начин духовно го разграждам, разрушавам себе-пространството му. От тази загуба на „себе“-то му се ражда ужасното чувство на унижение, срам и тъга. При сексуалния досег единението е много по-пълно и плътно, много по-истинско и реално. От една страна това се дължи на самата същност на удоволствието, към което по природа се стремим, от друга страна надграждаме непосредственото усещане на телесното удоволствие с духовното удоволствие да имаме другия човек по своя воля разкрит за нас, не за мигновение (както при удара), но за прекарано време. Споделяйки телата си в това удоволствие, двамата стават една плът, защото желаят един допир; защото имат едно движение; защото се чувстват и изживяват като едно цяло (което наистина са станали). Но е абсурдно да се твърди, че това е само поради тялото, само в тялото. Ако всичко приключваше само на телесно ниво, ние или никога нямаше да сме заинтересовани от нечие тяло (от една биология), или ако се стремяхме единствено към нашето собствено удоволствие, то бихме го получавали сами (защото в нашето общество съществуват дори магазини, в които човек може да подсигури преминаването на личностната си граница с играчка). В сексуалния опит има нещо много повече от тяло – има душа. Наистина, една съвършено въплътена, отелесена душа, но душа. Там участват разумът, волята, въображението, паметта, като всички те са съвпрегнати през тялото.

Можем да видим това ако се вгледаме добре в думите на Господ Иисус Христос: ἐγὼ δὲ λέγω ὑμῖν ὅτι πᾶς ὁ βλέπων γυναῖκα πρὸς τὸ ἐπιθυμῆσαι αὐτὴν ἤδη ἐμοίχευσεν αὐτὴν ἐν τῇ καρδίᾳ αὐτοῦ – „Аз пък ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат. 5:28) Нека оставим за момент нравствената оценка „прелюбодеяние“. Очевидно става въпрос някой да пожелае да има сексуален контакт с някоя жена. Но тук мястото не е леглото, не е домът на някой от двамата. Мястото е сърцето на пожелалия този контакт. И тук реално дори не става дума за голо тяло, т.е. няма физически „контекст“ – има само поглеждане. Въпреки това пожелаващият жената вече се е докоснал до нея, вече е бил в контекста на съвместната плът – вече е прелюбодействал с нея. И го е направил без тяло, направил го е в сърцето си. Обръщам внимание на този стих, защото тук нашият Господ разкрива една много дълбока истина – човекът никога не е само тяло, сексът никога не е само удоволствие. В известен смисъл тези думи на Спасителя разкриват цялата онтология на човешката личност. Иначе казано: със самия акт на „събличане“ на другия с разума и волята си, аз вече съм променил отношението си към него, вкарвам в контекста на нашите отношения друг дух; цялостно изменям границите. Сега, при съгласие от негова страна и удобен случай, сексуалният акт ще бъде само последствие, разголването на тялото само ще следва това, че аз в сърцето си съм съблякъл този човек от границата му и естествената му свобода да има и обитава себе си. Това, което искам да кажа е, че сексът никога не тръгва само от тялото.

В житието на св. Симеон Юродиви е приведен случай как той танцува с две блудници, които слагат ръце над слабините му и го галят, без това да предизвика в него абсолютно нищо. Така и всяко докосване – докосването от ръката на проститутката не е по-различно от галенето на котката ми като чувство. Но в тези два случая – на св. Симеон и галенето на котката – няма пожелаване, светецът не е пожелал жените в сърцето си, аз не мога да пожелая котката си. Единението при сексуалния акт първо започва от някакво съгласие на волята, т.е. започва като единение на душите. Именно това е специалното на голотата, на голото тяло или въобще на тялото – че то е врата, граница, сензитивна мембрана на душата и (на) самата личност. Сега да се върнем към това, че пожелалият жената е прелюбодействал, т.е. деянието му подлежи на нравствена оценка, и то негативна (извършил е грях).

Най-общо казано нравствеността се занимава с това кое човек е правилно да прави (в мислите, пожеланията и делата си), и кое е неправилно да прави и трябва да избягва. От своя страна самите понятия „правилно“ и „неправилно“ означават съответно „съобразно на истината“ и „несъобразно на истината“. Следователно нравствеността се занимава с практическото (т.е. онова, което касае действията на душата и тялото) въплъщение на истината. Но с каква истина трябва да се съобразяваме при сексуалния контакт (понеже за него говорихме и за него е библейският пример; с пълна сила въпросът важи и за удрянето и т.н.) Очевидно сексът предполага мое действие към някой друг човек; другият човек е обект на моето действие. Значи трябва да се запитам каква е истината на човека, т.е. какво е човешката същност, какви закони властват над тази същност, как я определят.

И така, виждам индивидуалността, съзнателността, волевостта, целият спектър от чувства на човека и т.н. В този момент разбирам, че сексуалният досег е нещо изключително, нещо много специално, много дълбоко; нещо, което докосва едни от най-вътрешните струни на личността. Нека се концентрираме върху индивидуалността. Другият човек е друг, чужд, свой си (той не е мой), има свое себе, абсолютно уникален е (т.е. единствен; не може да е и себе си, и друг човек; всеки човек е себе си); той има тялото си, той е тялото си. И виждам как в голотата му, в секса, той престава да съсредоточава себе си в своето себе, той целият прехожда към мене; в самия него измествам него от него, заставам между самия му битиен център, от който изхождат разума и волята му, и него, аз съм повече него от самия него сега, защото той цял ме е пожелал, дал ми се е. Разумът и волята му, които изхождат от самия му център, са съсредоточени върху мене. Докосвайки се до тази дълбочина осъзнавам още едно нещо: няма как сексът да е само акт, да е за нощ, да е момент. Това единение трябва да стане живот: веднъж влязъл в светая светих на нечия душа, веднъж станал едно с някого, няма как да се върна назад, няма как да го погледна „облечен“, чужд, външен; веднъж прозрял отвъд дрехите, никога повече няма да мога и не бива да допускам да го гледам само отвън. Затова християнската идея за брака е най-доброто решение на въпроса за етиката на сексуалността: бракът разкрива дълбочината на личността, запазва достойнството на душата,  открива ценността на тялото.

Нека се вгледаме добре какво ни казват действията на циника, който спокойно може да каже „просто секс“. Той вече е размил границите в чувството си за другия. Загубил е тактилност за личността. И това си личи не само във възгледите му за голотата и секса, но също и в хумора, приятелствата – въобще, навсякъде. Но при разкриването на другия, при секса, той вече не навлиза дълбоко в истинското единение. Остава му само една неведома страст на жадността от притежанието на тялото, страст към въздействието чрез властта на удоволствието; привлича го това, че той е „сразил“ другия, господства някак над него, дори може би без съпротива; гордее се. Другата личност е инструмент, инструментативно подхожда към телесността, не възхожда към истинския център на другия човек. Но именно затова блудството е такъв грях, защото неговата неправилност, неговата неистина е насочена към изключително висока същност, същност, която е много ценна само по себе, защото е образ на Бога – човека. Блудството разкрепостява и унизява нещо изключително високо – човешката душа. А поради това и губи истинската ценност на тялото. Барух Спиноза някъде казваше: „тяло, което е способно на много неща, има душа, най-голяма част от която е безсмъртна.“ Като това важи и реципрочно: безсмъртната и достойна душа има тяло, способно на много неща, на много нива (от чисто биологическото ниво, до нивото да изяви самата безсмъртна душа).

И макар едната епоха да обвинява християнството, защото то много обича тялото, а следващата да го обвинява, че то много го мрази, струва ми се, че само то е успяло в един стих (цитираният горе) да побере цялата истина на тялото. А мисля, че само  истината може да бъде толкова изключителна, че да я обвиняват в две противоречащи си неща, без това да отнема от пълнотата й.

1 Comment on Опит за онтология на сексуалността

  1. Vachevi Krasimira // 17/07/2019 в 16:12 //

    Поредната прекрасно написана статия! Поздравления!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: