Вселенският патриарх и Православната църква

Shmeman_AАвтор: прот. Александър Шмеман

Вселенският патриарх и Православната църква*

В Неделята на Православието, 1950г., Вселенският патриарх се обърна „към целия свещен клир и христоименния народ на Църквата” с послание, посветено на мястото на Вселенския престол в Православната църква. Посочвайки, че празникът на възстановяването на иконопочитанието е празник на цялата Църква, патриархът пише: „… по преимущество той е празник на нашата Света, Христова, Велика църква– Вселенската патриаршия, която от своето възникване и в продължение на цялото си историческо битие е поставена и пребъдва като светоносен облак, стоманена твърдина на Православието, богоспасяема висока скала, о която са се разбили и са били унищожени всички, извращавали и изменяли вярата, предадена ни от апостолите…”. Като отбелязва по-нататък заслугите на предстоятелите на тази Църква, благодарение на които „историята на този честен Престол… е неразривно свързана с историята на истинското православно християнство и светите вселенски събори”, патриархът продължава: „… поради това смирената отначало и малочадна Църква на св. ап. Андрей, възвеличавайки се изведнъж, е въздигната за вселенски център и престол, към който се взира от Бога определеният и очертан кръг на Църквата; център, в който се съединяват и о който се държат всички, в своите места и страни пребиваващи и– в онова, което се отнася до каноническата икономия на църковните дела – самодействащи (αὐτοενεργη) и автокефални православни църкви, и съгласувани с нея, съставляват едно и неделимо тяло. Тя също така поема върху себе си грижата и попечението за другите сестри Църкви всеки път, когато извънредни обстоятелства са изисквали доброто и правилно окормление на християнския народ в тях. Казано обобщено, никога не по друг начин освен само чрез нея, т.е. чрез общението (κοινονια) и контакта с нея, отделните православни църкви са свързани като в едно тяло на едната Света Съборна и Апостолска църква, Глава на Която е не друг някой, но единият предварител и завършител на вярата Иисус Христос”. И в заключение патриархът призовава всички да въздават на Църквата Майка „подобаващата чест… и да бъдат ревностни и точни в изпълняването на онова, което се полага да правят по отношение на нея”.

Това послание даде нова храна на отдавна разпространяващите се – особено в Москва и някои кръгове на руската диаспора– обвинения срещу Константинополската патриаршия в „ереста на неопапизма”. Според тези обвинения „не само че Православната църква никога не е познавала такъв център, но такава теза от корен разрушава равноправието на църквите по образа на Светата Троица и другата тайна на православната еклезиология, състояща се в това, че център на Църквата е възкръсналият Христос, пребиваващ невидимо между апостолите и техните приемници. Нито към Рим, нито към Константинопол, нито към Йерусалим, но към Христос е устремен взорът на православните църкви. Православните църкви са съединени не от някакъв йерарх или място, а от единството на учението, от съюза на любовта, едната Чаша и единия канонически строй.

Настоящата статия не претендира да защитава Константинополската патриаршия от повдигнатите срещу нея обвинения. Ако за мерило на „неопапизма” се вземе римският папизъм, не би било трудно на основание на формалния анализ на темата на Посланието да се покаже, че в него няма нито един от основните признаци на „папизма”, тъй както те са формулирани от Ватиканския събор. В Посланието не е казано нищо 1) нито за богоустановеността на правата и привилегиите на Вселенския престол (напротив, направо се посочва първоначалната „смиреност” и „малочадие” на Константинополската църква, възвисяването на която до вселенска катедра се извършва по силата на историческите обстоятелства); 2) нито за подчинеността на неговата власт на други църкви (говори се само за общението и контакта с нея като за условия за тяхното вселенско единство); 3) нито, накрай, за непогрешимостта на неговите предстоятели.

Разбира се, обаче не в тази формална плоскост е същината на обвиненията. По същество в Православната църква все по-силно се забелязва конфликт между две несводими едно към друго разбирания за основните принципи на устройството на Църквата и преди всичко на нейното вселенско устройство. И тук окръжното послание на патриарх Атинагор действително е решителен момент. Той дава на целия въпрос общоцърковно значение, посочва го във вселенски мащаб. Ние не знаем какви причини са подбудили патриарха да се обърне с това послание към Църквата. Несъмнено обаче съдържанието му се намира в скрито противоречие с онази в последно време особено настойчиво изказвана теория, според която абсолютната независимост и равноправие на автокефалиите е основоположен принцип на устройството на Православната църква като непосредствено произтичащ от православния догмат за Светата Троица. Според тази теория Църквата не може да има никакъв „център”, защото това би означавало въвеждането на субординационизъм в структурата на Църквата, основа за която обаче може да бъде само единосъщието и равночестността. Посланието на патриарха утвърждава, че освен автокефалните „центрове” (които не отричат и привържениците на току-що изложената теория) Православната църква познава и вселенски център, който и е средоточието на вселенското единство и съгласие на автокефалните църкви. Наличието и стълкновението на тези две несъвместими канонически теории показва една дълбока еклезиологическа криза в недрата на Православието и неговото разрешаване е обусловено, на първо място, от изясняването на догматическото учение за Църквата.

Тук обаче е нужно да се направи една предварителна бележка. Привържениците на „абсолютния автокефализъм” през цялото време утвърждават, че единствена основа на православното учение за църковното устройство се явява триадологията, догматът за Светата Троица. Един от тях даже изисква от мен предварително и без уговорки изповядване на тази истина, без която спорът е безполезен. Но към това изискване аз не мога да не добавя, че основа на православната еклезиология се явява преди всичко друго – Тайнството на Боговъплъщението. Защото Църквата е Тяло Христово и само във въплъщението и прославлението на Сина Божий, „Троици явление бист”. Църквата е разпростиране и изпълнение във времето и пространството на извършилото се Богочовечество Христово, в което чрез Духа Свети се извършва нашето осиновяване от Отца. „Non solum nos chtistianos factos esse, sed Christum” („За да ни направи не само християни, но и Христос”) [блаж. Августин]. И ако триединното битие е съдържанието на църковния живот като вечно откровение на Троичното Единство, то форма на Църквата, онтологическия закон на нейната структура е Богочовечеството Христово: „Christus totus in capite et in corpore” (Всецелият Христос в Глава и Тяло). И ето, изхождайки от тази основа, ние ще се опитаме да уточним, макар и по неизбежност свеждайки до схема, нашето разбиране за каноническото устройство на Църквата и на мястото в нея на „вселенски център”.

II

Едно такова уточнение, доколкото става дума за вселенското устройство на Църквата, е уместно да започне с посочването на основната разлика в този пункт между Православието и Католичеството. Както католиците, така и православните в своето учение за Църквата изхождат от току-що посоченото органическо разбиране за Църквата като Тяло Христово. Но съществува дълбока и от наша гледна точка основоположна разлика между нашето и римското разбиране за това как това органическо единство се въплъщава във външното устройство, в йерархическата структура на Църквата. В римската еклезиология Богочовешкият организъм се въплъщава адекватно само във вселенската Църква, т.е. в цялата съвкупност на всемирното църковно общество, което в единството на своята организация е въплъщение и продължение на мистическото Тяло Христово. Римското богословие се стреми към такова определение на Църквата, в което „les differentes parties avent vraiment dans un ensemble qui sait proprement un tout, un statut parties qui soient proprement des parties” („различните части биха съставлявали наистина едно цяло, оставайки си при това части”).

Структурата на Църквата се мисли следователно в категориите на „цялото” и „частите” и всяка отделна община или Църква е само „част” или „член” на вселенския организъм и единствено чрез принадлежността към него има причастност към Църквата. Догматът за римския първосвещеник е всъщност напълно закономерен завършек на такова едно разбиране на органическото единство на Църквата: то естествено изисква не само единство на възглавлението, не само „примас” или „предстоятел”, но именно един Вселенски епископ, в когото единството намира своето основание и завършек.

В православната еклезиология категорията „организъм” се отнася на първо място към местната църква, т.е. към общината, обединена около стоящия начело на нея един епископ и в единството с когото обладаща цялата пълнота на църковните дарове. Органическото единство на Църквата се дава и се реализира в Тайнствата. Тайнствата съставляват Църквата. Само чрез тях християнската община излиза извън човешкото измерение и става Църква. Църквата е сакраментален организъм и в дара на Петдесетницата, цялостно и неделимо преподаван в хиротонията на епископа, всяка църква има цялата пълнота на сакраменталния живот, сама става Тайнството на Богочовечеството Христово. В единството със своя епископ и в единството на епископа с Църквата всяка църква има цялата пълнота на Църквата– пълнотата на светостта, на католичността, на апостолството, т.е. всички notae Ecclesiae, които и са признаците на органическото единство на Христа и Църквата: Caput et Corpus. Но това означава, че спрямо Църквата са неприложими категориите „цяло” и „части”, защото същността на нейната сакраментално-йерархическа структура в това се състои, че в нея частта не само е съгласна с цялото, но и цялостно го въплъщава в себе си, тъждествена е с него, е цялото. Местната църква като сакраментален организъм, като даденото на хората от Бога в Христа, е не част и не член от по-обширен местен или вселенски организъм, но тя и е самата Църква. И апостолското приемство на епископата е преди всичко основа и гаранция на тайнственото общество на Църквата – Тялото Христово във времето и пространството. Във времето – защото Църквата е всякога месианска община, събрана на едно [и също] (επι του αυτο): да „възвещава” смъртта на Господа, да изповядва Възкресението Му, „докле дойде Той”. И в пространството – защото във всяка местна църква, в единството на епископа и народа, е цялата Истина; тайнствено пребивава целият Христос, Който „вчера и днес и во веки веков е все Същият”. Йерархически-сакраменталната структура на Църквата явява онази пълнота на Христос, която е дадена на хората, и да възрастват в която на тях им е зададено – „докле всички достигнем… в мъж съвършен, в мярата на пълната възраст Христова” (Еф. 4:13). Ето защо местната църква не може да бъде „част” и нейният епископ не може да бъде епископ на „част” от Църквата. Това е така, защото единството му с неговата църква е и образ на единството на Христа и Църквата, и действен дар на това единство, вечно изпълняван в Тайнствата.

Съдбовният порок на римокатолическата еклезиология се състои в това, че този органически характер на местната църква като основа на църковното единство, тя е пренесла върху Вселенската църква, правейки я фактически една огромна местна църква. Както местната църква има и „реализира” органическото си единство в единството със своя епископ, така и римският вселенски организъм трябва в своя вселенски епископ да има източника и средоточието на органическото си единство. Извършва се сякаш разширяване на римската местна църква до вселенски размери и не случайно предикатът „римска” в енцикликата mistici Corporis се включва „в признаците” на Църквата въобще: „Светата, Католическа и Римска църква– четем в нея – чрез която ние ставаме членове на Тялото”.

За нас обаче това пренасяне на богословието на местната църква и нейната връзка с епископа върху вселенския организъм и вселенския епископ означава замяна на католичната църква с универсализма и извращаване на нейната есхатологична пълнота, позволяваща винаги и навсякъде „да актуализира” цялото Тайнство на Спасението и „двама или трима, събрани в името Христово” да бъдат свидетели на цялата реалност на Боговъплъщението, Възкресението и Прославлението. Това не означава, че православната еклезиология отрича органическото единство на Вселенската църква. Само че в нея, доколкото в сакраметналната и йерархическата Църква, т.е. в онтологичната същност на нейното „устройство” се въплъщава даденото на людете в Христа), единството на църквите помежду им се изразява не в категориите на „цялото” и „частите”, а на тъждеството. Това значи, че вселенското единство на Църквата е толкова реално и „органично”, колкото и единството на местната църква, и че това именно е единството на Църквата, а не само единството на църквите. Същността му обаче не е в това, че всички местни църкви заедно съставляват един организъм, а в това, че всяка църква – в тайнственото тъждество на апостолското приемство, структурата и Тайнствата – е тази същата Църква, това същото Триединно Битие, дадено на людете в това място. По такъв начин то е това същото органическо единство на Църквата, но в него църквите не се допълват една друга, не са „части” или „членове”, а всяка от тях и всички те заедно са не нещо друго, а едната, Свята, Съборна и Апостолска църква.

III

Ето тази онтология на Църквата като Богочовешко единство, цялостно и неделимо въплъщавано във всяка църква, се изразява и огражда в каноните, регулиращи връзките между църквите. Защото пълнотата на местната църква не само не противоречи на нейните връзки с другите църкви и на определените зависимости от тях, но напротив, постулира ги като необходимо условие за своето въплъщение. Пълнотата на местната църква в това именно се състои, че в себе си тя има всичко онова, което има и всяка църква и всичките заедно, и че тя има това не от себе си, не като своя пълнота, но от Бога, като Божий дар в Христа. И от друга страна, тя има тази пълнота само в съгласие с всички църкви, т.е. именно като тази същата пълнота и само в онази мяра, в която не отделя себе си от това съгласие, не прави единия и неделим Божи дар свой, отделен – в буквалния смисъл на думата „еретически”.

Но ако, както вече бе казано по-горе, пълнотата на местната църква е „дадена” в единството на епископа и народа, то с другите църкви тя е свързана чрез единството и съгласието на епископата.

Episcopatus unus est (св. Киприан Картагенски). Както множеството църкви не делят Църквата на „части”, така и множеството епископи не разделят помежду си апостолския дар, но той цялостно се предава на всеки епископ. Това предаване се извършва в епископската хиротония и в нейното Тайнство Сам Господ чрез ръцете на епископите низвежда върху посвещавания дара, който има всеки от тях и всички те заедно. В хиротонията епископът, ставайки епископ на своята църква, явява своята църква като едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, тъй като се поставя не от своята църква и не от някаква „друга”, а „от двама или трима” (I апостолско правило), свидетелстващи със своята множественост и съгласие за единството и неделимостта на епископството и в него – на самата Църква. Посвещаването на епископа „от двама или трима” означава, че всяка църква има своята пълнота не от себе си, но свише, и то също не подчинява една църква на друга, не прави едната „източник” на другата, но в него на всяка църква напълно се дава онова, което и на всички.

Но ако по такъв начин хиротонията на епископа от други епископи е сакраменталният източник на единството на Църквата в пълнотата на всяка църква – вечното изпълнение на Петдесетница, то в съгласието на епископите това единство се осъществява и се изявява като единство на вярата, живота и любовта. Ако в своята църква епископът е свещеник, учител и пастир, от Бога поставен в нея свидетел и хранител на католичното предание, което цялостно живее в нея, то в съгласието на всички епископи, в тяхната съборност всички църкви познават и изразяват онтологичното единство на това предание – „защото езиците в света са различни, но силата на Преданието е една и тъждествена” (св. Ириней Лионски). Съборът на епископите, както и самият епископат е не орган на властта над Църквата, но не е и събрание на „представителите” на църквите, а благодатно изражение на единството на Църквата, нейните духоносни уста. Той говори не на Църквата, а в Църквата, в пълнотата на нейното католично съзнание. Той не е „по-пълен” и не е „по-голям” от пълнотата на местната църква, но в него всички местни църкви познават и осъществяват онтологичното си единство като Една Свята, Съборна и Апостолска църква.

Ето това единство на епископата (осъществявано в хиротонията на епископа от други епископи) и неговото съгласие във вярата, живота и любовта е основата на съюза на църквите, или – поместната църква. Това не е просто „федерация”, в която действа законът на мнозинството, но и не е „организъм”, в който „частите” са подчинени на „цялото”, а е самото единство на Църквата, въплътено в своята външна и историческа „форма”.

Исторически както начините, така и обемът на това групиране на църквите в поместни съюзи са били доста различни: от„провинциалния” или „диоцезалния” съюз, до патриаршиите. Но вътрешният му закон си е оставал същият и най-добре той е изразен в 34-то апостолско правило: „Епископите на всеки народ трябва да познават първия помежду си, когото да признават като глава и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт… Но и първият [епископ] да не върши нищо без разсъждението на всички [епископи], понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа, в Духа Свети…”. В този канон веднъж и завинаги е закрепена същността на първенството в Църквата не като власт, но именно като средоточие и изражение на съгласието и единството на Църквата. И именно понеже съюзът на църквите не е нито просто обединение на равноправни (в което председателят е подчинен на волята на мнозинството), нито организъм (където един има власт като източник на живота на организма), а е въплъщение на неделимото единство на Църквата, първият изразява вярата на всички и вярата на всички има едни уста. Първенството не само не нарушава съборността, но цялата негова същност в това тъкмо се и състои, да опази съборността и да я осъществява в съподчинението на всички един на друг в единството на вярата, в единството на любовта, в единството на живота.

IV

Но приемайки този строй на Църквата, в който епископите на всяка област „трябва да познават първия помежду си, когото да признават като глава”, като съответстващ на православното учение за Църквата, проповедниците на „абсолютния автокефализъм” незнайно защо го отхвърлят като ерес и разрушаване на цялото православие по отношение на вселенското устройство на Църквата. Всъщност собствената им триадологическа схема би трябвало да ги доведе до утвърждаването и на първенството и между автокефалните църкви. Понеже, ако в автокефалните църкви (т.е. в съюза на църквите, очертан от самостоятелното поставяне на свои епископи и един примас измежду тях) първенството на старшия не само не означава субординационизъм, но напротив, по думите на самия канон отразява троичното единство, то такова първенство е необходимо и в единосъщието на автокефалните „ипостаси”. В действителност обаче априорното желание, каквото и да става, да отстояват теорията си за „автокефалиите”, а също и неизбежното свеждане на цялото католично Предание до триадологията (при това схващана, както видяхме, непоследователно), довеждат привържениците на „абсолютния автокефализъм” до простото и голословно отричане на несъмнения факт на това вселенско първенство, засвидетелствано от цялата история на Православната църква и закрепено в нейните канони и живот. Защото наред с „примасите” на областите – митрополитите и патриарсите, наред с поместните „центрове” на своето съгласие, Църквата винаги е знаела и е имала такъв център и във вселенското си устройство. Еклезиологическата заблуда на Рим се състои не в утвърждаването на вселенското му първенство, от никого и никога неотричано, а в това, че въпросното първенство той действително e смесил с онтологичния „субординационизъм”, като направил от Римския епископ „principium radix et origo” на единството на Църквата и на самата Църква. Но тази заблуда и извращение на догмата за Църквата, отцепила Римската църква, а с нея и целия Запад от католичното съгласие, не трябва да ни води към простото отрицание на самия факт на такова първенство. Напротив, би трябвало да ни накара по-дълбоко да се замислим за неговия православен смисъл! Защото „страхът от папизма”, каращ ни да го виждаме във всеки намек за първенство или за вселенски център, вече достатъчно скъпо е струвал на Православната църква.

Историческата (впрочем и каноническата) правда е такава, че дори и преди да изкристализират в окончателна форма поместните или автокефални съюзи, Църквата от първите дни на съществуването си е имала именно вселенски център на своето единство и съгласие. Такъв център в първите десетилетия е била Йерусалимската църква, след това такъв станала Римската – „председателстваща в любовта”, по израза на св. Игнатий Антиохийски. Ние не можем тук да приведем всички свидетелства на отците и на Съборите, съгласно признаващи Рим за старша църква и средоточие на вселенското съгласие на църквите. Да се отричат тези свидетелства, тяхното единогласие и значение би могло само в полемическа острастеност.

Но се е случило, уви, така, че ако католическите историци и богослови неизменно са преувеличавали смисъла и обема на тези свидетелства, православните пък неизменно са ги преумалявали, като са ги свеждали до „случайни” изказвания, до „отделни” факти. Православната наука все още очаква именно православната, свободна, неотровена от полемика или апологетика оценка на мястото на Рим в историята на Църквата в първото хилядолетие. И ако именно по този начин се претеглят всички тези свидетелства, то в тях с очевидност се открива същността на това вселенско първенство: да се пази и да се изразява единството на Църквата във вярата и живота, да се пази и да се предава нейната съборност, да не се даде на местните църкви да се укрепят в провинциализма на местните си предания, да се отслабят католичните връзки, да се допусне отделяне от единството на живота… По същество това и означава – да бъдеш хранител на пълнотата на живота на всяка църква, доколкото тази пълнота е винаги пълнота на цялото католично Предание – не на „част”, от „цяло”, не „свое”, а на едно и неделимо.

Но Рим отпаднал от католичното съгласие. Означава ли това, че Православната църква е останала без свой първи епископ, без център и средоточие на своето вселенско съгласие? Точно толкова очевидно и съгласно Преданието свидетелства, че мястото на Рим е заел „вторият Рим”– катедрата, на която вече II вселенски събор присвоява второто място в йерархията по чест. „Константинополската катедра – пише в 1923г. митрополит Антоний – според учението на Христовата Църква, изложено в постановленията на седемте Вселенски събора… не е просто една от църковните провинции, но се мисли като незаменим елемент от пълнотата на Православната църква, като инстанция, свързана не само със своя диоцез, но и с цялата Православна църква по цялата вселена.” Тук също – да се отрича това общопризнато върховенство на Константинопол означава да се отрича многовековната история на Църквата, включително и историята на Руската църква, която и когато е станала автокефалия, никога не е отричала това първенство. Наистина каноните сочат, че източникът на първенството на тази катедра е положението на Константинопол като „града на Царя и Сената”. А доколкото това положение на града се е изменило, то проф. Троицки предлага и Константинополският епископ да стане епископ Истанбулски и да „ликвидира” своето първенство. Едно нещо е обаче причината за възвисяването на една или друга катедра, друго – фактът на нейното първенство. Принципът на старшинството неведнъж се е изменял в Църквата: от старшинството по хиротония (в африканските митрополии) до държавната йерархия на градовете. От определено време такъв принцип е бил и древността на отделната църква, фиксираща мястото в йерархията на църквите. Падането на империята не е унищожило първенството на Константинополската катедра и „отслабването” на Изтока не е отменило старшинството на източните патриархати. И нека повторим, даже в епохата на най-високия си „месиански” полет Руската църква никога не е посягала на това първенство на Изтока и на своята Майка Църква, просветила някога Русия със светлината Христова. В паметта на Църквата тези връзки не са празен звук и само онези, които „не помнят рода си”, истинския и духовен род, са способни да забравят това.

Не ще отречем, нито премълчим всички печални явления в историята на Вселенската патриаршия – нейната „панелинистична” политика по отношение на славянските църкви, насилственото им „погърчване” и т.н. Националните разпри са болно място в историята на Православието, неин главен грях. За това и ние неведнъж сме писали, стремейки се да разкрием цялата историческа правда, макар и безотрадна. Но и тук – както ереста на Рим не унищожава факта на неговото първенство в първото хилядолетие, така и историческите грехове на този или онзи патриарх не зачертават и не унищожават нито първенството на Вселенския престол, нито неговите заслуги в живота на Православната църква. И съзнанието за това първенство живее в целия православен Изток, който едва ли можем да упрекнем в „папизъм”– където връзката на епископа с народа е хиляди пъти по-жива и по-непосредствена, отколкото при нас; където съборният глас на епископата не е празен звук и където всеки архиерей е действително епископ на своята църква, а не обикновен „представител” на своя патриарх в нея, според нуждите преместван от него от място на място.

Напротив, новото разбиране за автокефалията, а преди него и епохата на фактическото тържество на националните автокефалии над вселенското единство на Църквата не само противоречат на изконното устройство на Църквата, но извращават de facto самите основи на това устройство. Не е случайно, че въпросната епоха бе и време на пределното „затъмняване” на каноническото съзнание, успешно заменено от „действащото църковно право”, което, както е известно, узаконяваше най-въпиющи антиканонически явления. Израснал от хипертрофията на националното съзнание сред православните народи, „автокефализмът” в действителност доведе до почти пълното сливане на църковното устройство с държавното – националността, а връзките между църквите постави в категориите на „международното право”. И ако днес post factum се мъчат да го изведат от догмата за Светата Троица, то исторически той е резултат от националното съперничество и раздори между православните народи и пълното им разединение в живота. Гласът на кръвта е заменил гласа на Духа. Светата Троица е съвършено единство в любовта (а не в „равноправието”), където Трите са Едно, докато съвременните автокефалии доведоха до раздробяването на Православната църква даже на едно и също място на множество „национални” юрисдикции, да не говорим за взаимната подозрителност, презрение и равнодушие, отдавна вкоренили се в отношенията на православните народи помежду им. И накрая, така разбираната „автокефалия” не спаси църквите от най-същински, макар и недогматизиран „папизъм”, доколкото във всяка автокефална църква нейният „център” отдавна се е превърнал от деятел на съгласието и единосъщието на всички църкви във „висша църковна власт”, в източник на целия църковен живот, изразяващ не единството на църквите, а чисто и просто подчинил ги на себе си в качеството им на епархии.

Нека обаче си припомним истинския смисъл на автокефалията – поместен съюз на църкви, съединен около старшата църква, съборно поставящ своите епископи, единодушно, в съподчинение на всички един на друг в любовта, съставляващ единството на Преданието и единството на живота – съюз, в който всяка  църква живее живота на всички и всички – живота на всяка. Такава автокефалия не само не изключва, но отново – предполага своето единство с останалите такива автокефални съюзи в един вселенски съюз. Както поместният събор не изключва вселенския събор, така и поместният съюз не противоречи на вселенския съюз. Православната църква има обща съдба и общо дело в този свят: общи врагове – безбожието, ересите, разколите; общо свидетелство – за истината на Православието. Нещастието на една църква или нейната болест изискват грижите на всички. А всичко това изисква общи, организирани усилия, постоянно съборование; не просто единство, но и единение. Единството на Църквата, нейната пълнота, цялостно и неделимо пребиваващи във всяка църква, на всяко място се разкрива и се осъществява в единството на всички помежду им. А този вселенски съюз означава и вселенски център, вселенски първойерарх. И кой друг, ако не той трябва да вземе върху плещите си грижата за това обединение, свидетелството за това единство, почина за излекуването на болестите? Такъв център Православната църква винаги е имала, има го и днес – в Константинополската катедра. Нейният глас е глас не на вселенски епископ, но на Вселенски патриарх – това чуваме ние и в посланието на Светейшия Атинагор.

 

Превод: Калин Янакиев

Източник: „Хистиянство и култура“

Преводът е по книгата на Александър Шмеман „Церковь и церковное устройство“

Други публикации в тази поредица:

Църква, емиграция, националност

За „неопапзма“

 

 


 

* Статията е поместена за първи път в „Церковный вестник Западно-Европейского Православного Русского Экзархата“, Париж, 1951. № 1(28), бел. ред.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: