Месианската идея сред културните народи преди Рождество Христово

Автор: проф. Иван Панчовски († 1987)

Наченки на месианската идея могат да бъдат открити във всички примитивни религии. От незапомнени времена във всички народи на древния свят се чуват гласове, които предвещават избавление на човечеството от злото и му обещават по-светло бъдеще. Характерно е, че тази идея е получила почти еднакво развитие и формиране, без да е налице някаква генетична връзка и зависимост. Образът на Месия в тях се обрисува почти в едни и същи характерни черти. Това свидетелства, че месианската идея е възникнала от един първоизвор и се е развивала по едни и същи психологични закони на религиозния живот.

По-специално внимание заслужава нейното развитие и оформяне у културните народи преди Рождество Христово.

Сред културните езически народи на древността първенство в областта на религията притежава индийският народ. Едва ли на друго място тя е играла толкова решаваща роля и е получила такова богато и разнообразно развитие, както в Древна Индия.

Месианската идея била особено жива в религиозното съзнание на древните индийци и получила най-различни митологични и дори исторически въплъщения. В митологичния образ на бог Митра, който през ведическия период символизира небесната, а заедно с това и божествената светлина, могат да се установят някои далечни месиански характерни черти. В религиозното съзнание на древните индийци Митра се представял като божествена светлина, която слиза от небето, персонифицирано в образа на митологичния бог Варуна, върху земята, за да озари хората, които се намират в греховен мрак. Следователно, Митра е посредник между непостижимото божество горе, на небето, и грешните хора долу, на земята.

Друг по-близък до народното съзнание на древния индиец посредник между небето и земята, между всевишните небесни богове и грешните хора е бог Агни. Той е жертвен посредник или жрец между боговете и хората, защото според древноиндийските вярвания само чрез жертви може да се изгради делото на спасението. Идеята за жертвата тук е получила най-голямо значение; жертвата е насъщна религиозна потребност и притежава всемогъща сила.

През индуския период от развитието на древноиндийската религия мястото и посредническата роля на бог Агни се поема от бог Вишну. На това по-късно митологично божество придавали по-определени месиански характеристики. Вишну е благоразположен и великодушен към хората; винаги е готов да помага на отделния човек и на цялото човечество. От време на време той слиза от небесните висоти на земята, като приема човешки или животински образ. Инкарнациите на Вишну в определени човешки или животински образи се наричат аватари. Според древноиндийската митология бог Вишну вече девет пъти е слизал на земята. След инкарнациите на Вишну в образите на Рама и Кришна идва тази в образа на Буда. Той е деветото въплъщение на бог Вишну. Индусите очакват, че Вишну ще се въплъти още веднъж – за десети път – в края на четвъртия и последен световен период, който е изпълнен с най-много грехове, злини, нещастия за човечеството. Те дори знаят името на десетата инкарнация на Вишну — Калки. Според индуските вярвания през последния световен период, в който живеем и ние, злото ще вземе превес във всички области на живота; вследствие на това ще настъпи напълно безнадеждно състояние: телесна и духовна немощ ще овладее хората, навсякъде ще господства неправда. Тогава Вишну ще се появи като Калки. Той ще бъде могъщ войн, комуто нищо не ще може да противостои, ще бъде и справедлив съдия, от чийто съд не ще убегне никоя неправда. Калки ще унищожи злото, ще възстанови правдата и ще възцари на земята първоначалния райски живот.

Месианската идея била извънредно будна в съзнанието на древните индийци по времето около Рождество Христово. Тогава тя достигнала своя апогей. Все пак и след това време тя не залязвала, продължавала да се развива, като се повлияла в голяма степен от християнството.

Въпреки основателните съмнения относно религиозния характер поне на първоначалния будизъм, в него се запазила месианската идея. Макар и да била извратена, тя продължавала да носи в будизма някои свои характерни черти. Самият Буда представял себе си за спасител и чрез учението си посочвал пътя за самоспасение. Оттук произхожда и името “Буда”, което означава “Спасител”. Според будисткото учение преди Сидхарта Гаутама са се появили още трима буди, а и след него ще идват нови буди, нови спасители на човечеството. В будистката литература, особено по-късната, се говори извънредно много за бъдещия буда, Месия, Спасител на света. Съобщава се дори и името му: той ще се нарича Метейя – според текстовете на пали, или Майтрея – според санскритските текстове, защото ще проповядва любов между хората. Метейя или Майтрея означава “онзи, който е пълен с любов и достоен за любов”, “възлюбен”. Само той ще може напълно да избави хората от злото, както и от неговата последица – самсара, безкрайното прераждане.

Месианската идея получила и много други по-незначителни изразни форми във вярванията на древните индийци. Те не представляват за нас интерес тук. От значение е общата констатация, че тази идея е била извънредно будна в съзнанието на древните индийци и че винаги е оставала вярна на първоначалния си произход и на своята същност, носила е чисто религиозен характер.

Твърде знаменателно е, че месианската идея не останала чужда на религиозното съзнание и на древнокитайския народ, макар че у него тя не е имала много благоприятна почва за развитие поради рационалистичната религия и утилитарния морал, които владеели древните китайци главно в резултат на просветителската дейност на бележитите китайски мъдреци Лао-цзи (604-520 г. пр. Р. Хр.) и Конфуций (551-478 г. пр. Р. Хр.). Древните китайци вярвали, че греховете и недостатъците, злините и нещастията ще бъдат окончателно превъзмогнати и отстранени чрез дейността на един бъдещ светец, който ще възстанови златния век, безгрижния щастлив живот през него. Дори Конфуций вярвал, че той самият е призван от небето (Бога) да бъде предтеча на Месия, да подготви пътя за неговото идване, което той жадно очаквал. След смъртта на Конфуций древнокитайският народ продължавал да вярва и да се надява, че някога ще дойде “велик светец”, който ще го изведе от политическия и моралния хаос. Каноничните книги на древните китайци са пълни с предсказания за появата не само на бъдещ велик, но и на “най-висш светец” на земята, който ще бъде истински Месия, действителен Спасител. На много места в първоизворите на древнокитайската религия се говори съвсем определено за богочовешката природа на бъдещия Месия. Всъщност той ще представлява триединство, защото ще съчетава в своята единна личност силата на небето, силата на земята и силата на човешкия дух. При това има доста определени загатвания, че най-висшият светец, Месия, ще се яви на света далеч извън Китай, на Запад. Според древнокитайските представи на запад от Китай лежи Иудея.[1] Някои християнски мисионери, като се запознали с тези текстове от книги на древнокитайската религия, останали много изненадани и мислели, че те се отнасят направо за Иисус Христос.

Древните египтяни особено силно чувствали своята греховност и търсили начини да се освободят от нея. Във връзка с това се развивала и месианската идея в древноегипетската религия. Според нейната богата митология бог Озирис е застъпник, покровител и спасител на хората. Озирис е син на Соб (Земята) и на богинята Нут (Небето); следователно, той има у себе си нещо богочовешко. Той станал владетел на народа и го водил по пътя на културния напредък и на нравственото усъвършенстване. Врат му Сет го убил. Озирис обаче възкръснал, избавил се от смъртта и пак станал цар, но не на живите, а на мъртвите.

Според свидетелството на Плутарх египтяните вярвали, че когато Тифон –злият дух (представян в образа на змия), “по своята злоба и ненавист извършил много зли дела – привел всичко в смут и изпълнил морето и земята със зло и бедствия … , но жената (и същевременно сестра) на Озирис му отмъстила, като го укротила и направила безвредна яростта му … ” Това дело щял да доизвърши един от нейните потомци, на име Орус, който според разказите на народните предания нямало да убие окончателно Тифон, а само щял да отнеме силата му и да го лиши от възможност да причинява вреди.

В Древен Египет се приписвало месианско достойнство не само на митологичния бог Озирис, но и на фараоните. Според вярванията на египтяните, фараонът бил въплъщение на божеството и на него се възлагали надежди за благополучието и спасението на народа. Когато персите завладели и поробили Египет, древните египтяни се надявали, че ще се освободят и спасят чрез дейността на цар, който ще бъде от божествен произход. Напълно в духа на тези свои вярвания те посрещнали Александър Македонски (356-323 г. пр. Р. Хр.) като месия-цар, когато той унищожил персийското царство. Древният историк Плутарх разказва, че при своя поход в Египет, Александър Велики посетил прочутия храм на бог Амон в оазиса Сива сред Либийската пустиня. Тук върховният жрец на бог Амон приветствал Александър Македонски като Божи син. Египтяните веднага издигнали храм в негова чест.

По времето преди раждането на Иисус Христос месианската идея била разпространена по цял Египет и се ползвала с всеобщо уважение. Месия – божествен Избавител, Освободител и Спасител – бил жадно очакван от поробения народ.

В асировавилонската религия чувството за човешка греховност и виновност пред Бога били особено силно изразени. Така наречените “Псалми на покаянието” са прекрасен литературен паметник за съзнанието на греховност, което гнетяло и хвърляло в тревога асировавилонците. Те се стремяли да постигнат поне частично изкупление на греховете си и освобождаване от бремето на вината си чрез принасяне на жертви. В асировавилонската религия бог Еа се представя като застъпник и спасител на страдащите хора, а месианската идея е намерила най-пълно въплъщение в образа на бог Мардук, който според митологията е син на бог Еа. Своята застъпническа роля пред Небето и своята спасителна функция бог Еа е поверил почти изцяло в ръцете на сина си Мардук. Въз основа на това митологичния образ на Мардук се очертавал в съзнанието на вярващите асирийци и вавилонци като Месия, на когото е дадена власт на Небето и на Земята. Той бил почитан като същински посредник между своя милостив баща, бог Еа, и човечеството. По поръчение на небесния си баща той искал да премахне проклятието, което тежи над човечеството, и да го освободи от злото. В един химн бог Мардук е представен като лекар, който изцерява всички немощи на хората – душевни и телесни. Той гледа милостиво на всеки каещ се грешник и е готов да му прости и помогне.

Безспорни следи от месианската идея могат да бъдат открити и в култа към царя. Церемониите, които се извършвали в чест на новороден цар, давали израз на вярванията и надеждите на древните асирийци и вавилонци, че той ще бъде спасител. Ръководната мисъл на тези церемонии се движи около месианската надежда, че новороденият цар ще бъде спасител на света, че той ще избави слабите и бедните, ще събере разделените и ще донесе победата на мира и правдата в живота на грешните хора.

От тези кратки сведения от историята на асировавилонската религия е ясно, че месианската идея била жива в съзнанието на древните асирийци и вавилонци. В различни форми тя била предмет на най-съкровените копнежи, надежди и очаквания на народа.

Древните иранци особено ярко и драматично си представяли силата на злото и борбата за неговото окончателно побеждаване. Злото начало – Ариман – проникнало и в човека и го овладяло. Древният иранец обаче не се примирявал с това. Той съзнавал нравственото превъзходство на доброто начало – Ормузд – и дълбоко вярвал, че то ще победи и ще господства вечно. На тази борба между злото и доброто древният иранец не оставал пасивен наблюдател; той вземал дейно участие в нея и се стараел да изгони от себе си злия дух, да се освободи от властта му и да се избави от злините му. Въпреки светлия си оптимизъм древните иранци не вярвали, че само със собствените си сили ще могат да изкоренят от себе си греховните влечения и да се освободят от злото. За постигането на тази възвишена и велика цел била потребна свръхестествена помощ. Тя била оказвана предимно от светлия бог Митра, който е представян от иранската митология като застъпник, помощник и спасител на човеците.

В древноиранската религия месианската идея намерила въплъщение не само в образа на митологичното божество Митра, но и в образа на Заратустра. Според вярванията Заратустра бил първият праведен и свят човек, от когото и чрез когото се започвало спасението. Заратустра бил месия, пратеник и пророк на Ормузд, за да обяви Божия закон и да постави началото на спасението. С дейността на Заратустра злото не ще изчезне окончателно; пак ще има хора, които ще грешат, ще извършват зло и с това ще подпомагат Ариман и ще забавят окончателното му побеждаване от Ормузд. Заради това в своя план за спасението на хората Ормузд определил да дойдат още трима саошианти, спасители. Те ще бъдат синове на Заратустра и ще носят имената: Аушетар, Аушетарма, Астватурта. Накрая Ормузд ще победи злото и доброто ще възтържествува за вечни времена; всички човеци ще се върнат към Божия закон и блаженото състояние на първите времена ще бъде възстановено.

Древните гърци със своя буден дух особено остро чувствали греховността на човека, мощта на злото в света и в своята митология, поезия и философия оставили на човечеството прекрасни литературни перли, в които е описано световното зло. Заедно с това особено силна била тяхната жажда да се очистят от греховете, да се освободят от вината и да се спасят от злото. Молитвата, разкаянието, участието в религиозния култ и мистериите, нравственото поправяне и особено страданията имали голяма очистителна и изкупителна сила. Все пак гърците смятали, че само чрез тези средства не можело да се изкорени злото и да се постигне спасение, а била потребна помощта на божествените сили. Тази помощ не се отказвала, защото олимпийските богове не били равнодушни към съдбата на човеците и често пъти вземали най-активно участие в живота им.

Особено характерен е митът за Прометей, послужил за сюжет на класическата трилогия на Есхил. Този титан от милост и състрадание оказва помощ на нещастните хора, като им посочва пътя за културен възход и за обожествяване. За това свое благородно и спасително дело той претърпява страшни мъчения. Прикован на скала в Кавказ, Прометей казва: “Теглата на човешкия род върху себе си взех.” Заедно с това той изрича предсказание за бъдещото си избавление, което ще донесе спасение на целия човешки род. В тези думи могат да се открият следи от общочовешката месианска идея и вяра във всеобщото спасение. Прометей открива тайната, че от семето на жената (Ио), която страда наравно с него, в далечното бъдеще чрез божествено докосване до челото ѝ, ще се роди Божи син. Него Прометей нарича напрано “Избавител”, защото той ще съкруши тираничната власт на Зевс, ще разбие оковите на титана и ще донесе избавление на цялото човечество. Бог Хермес напълно подкрепя вярата на Прометей в бъдещия Избавител. Той казва:

“Не чакай да настане край на мъките,
докато някой бог не вземе злото ти
и не поиска сам да слезе в тъмния
Аид и в мрачната нощ на Тартара.”

Според един мит този избавител е героят Херакъл, който е най-силният от хората и могъщ като бог. Той с ужас гледа мъченията на Прометей и го обзема състрадание. Тогава взема лъка си, поставя на него смъртоносна стрела, призовава Аполон да я направлява към целта, гръмко опъва тетивата на лъка и стрелата пронизва страшния орел, който ненаситно кълвял черния дроб на титана. Херакъл разбива веригите на титана и го освобождава. Според друг мит освободител е бог Аполон, представен за бог на светлината и правдата. На него се дават специални месиански названия “Спасител” и “Примирител”.

Като доброжелател и спасител на хората е представен и Орфей. Орфическата литература го описва подобен на пророк, който възвестява на хората Божията воля и им посочва пътя към праведен живот. Той лекува телесни и душевни болести, очарова страдащи души и ги успокоява, спасява от гнета на греховете и престъпленията им, от мъки и страдания.

И на други митични лица древните гърци придавали различни характерни черти, в които могат да се доловят далечни следи и символични изяви на общочовешката месианска идея. Да си припомним още образа на Кентавър, който доброволно приема да страда за спасението на човечеството.

Важно е да се отбележи, че светите отци (св. Юстин Философ и Мъченик) посочвали някои образи от древногръцката митология, особено тези на Прометей и Орфей, като далечни символи и предобрази на истинския Месия, явил се на света в богочовешкото лице на Иисус от Назарет. Поетичната басня за Прометей – пише в този дух апологетът на християнството Хр. Е. Лютардт – “става почти пророчество за действителния Избавител Христос.“

В древногръцкия свят месианската идея била жива и намерила един или друг израз не само в митологията, но и във философията. Видни философи като Сократ и Платон чувствали потребност от идването на божествен спасител, вярвали в него и се надявали на него, защото само той можел да избави човечеството от греха и злото. “Необходимо е – казва Сократ на Алкивиад в едноименния Платонов диалог – да почакаме да дойде Бог или боговдъхновен човек, който ще ни научи как да се отнасяме към Бога и към хората.” На нетърпеливия въпрос на Алкивиад, кога ще настъпи това време и кой ще бъде този изключителен наставник, Сократ отговаря: “Той ще бъде този, който ще се грижи за нас. Той, както у Омир Атина казва на Диомед, ще прогони мрака от очите ни, за да можем добре да разпознаем Бога и човека; първо трябва да бъде прогонен мракът от душата, в който тя е забулена, а после вече да ѝ се покаже това, чрез което може да се разпознава доброто от злото, за което, струва ми се, ние не сме способни.” Алкивиад се въодушевил от тези думи на Сократ и изказал силното си желание да види този чуден наставник, да го познае и да му позволи да прогони мрака от душата му и да го направи по-добър. “Ние – казва Платон на друго място – трябва да се възползваме от най-добрия човешки възглед, та с помощта на него да преплуваме като с ладия опасното море на живота, ако няма друг по-сигурен и по-безопасен път чрез един по-здрав кораб или едно божествено откровение, за да извършим това плуване.” Платон дава още по-точен израз на своите месиански надежди и очаквания, които вероятно са били споделяни и от мнозина негови образовани съвременници, като казва: “Вие бихте останали като в сън, ако Бог не ви изпрати някого другиго, който да ви вземе под своята грижа.” В съчинението си “Държавата” Платон описва образа на страдащия Праведник с такива черти, които наподобяват пророчеството за идващия Месия от Исаия (глава 53) и които намерили реално и съвършено въплъщение в богочовешкото лице на Иисус Христос. Църковните отци видели в тези Платонови думи – думи пророчески. Тук се имат предвид главно св. Юстин Философ и Мъченик и Климент Александрийски. А Жан Жак Русо отбелязва: “Когато Платон изобразява своя идеал на праведник, който, натоварен с позора на престъплението, но достоен за награда на добродетелта, върви по друма на живота, той черта по черта изобразява Иисус Христос. Сходството е толкова поразително, че то привлича всички църковни отци и човек не може да се измами в това.”

В огромната Римска империя преди и около Рождество Христово месианската идея обхванала почти всички слоеве – не само поробените, угнетените и експлоатираните[2], но и висшите, аристократичните среди. “Сред “малките хора” на Римската империя, земеделците и занаятчиите – пише А. П. Каждан – все по-нашироко се разпространявала вярата в идването на непобедимия Бог-Спасител, борец против злото.” Вярата в идването на Месия, на божествен Спасител, била главната надежда и утеха. Цялата Римска империя се разяждала от религиозно-нравствена поквара, от нестихващи войни, междуособици, въстания и бунтове, от корупция, глад и несигурност за утрешния ден. Не се виждала никаква земна сила, която може да внесе ред и мир, да възстанови законността и правдата, да създаде условия за свободен и благополучен живот. Тогава почти всички хора с вярващо сърце и будна съвест възлагали своята надежда за мир и спасение само върху Месия, за когото толкова много се говорело в религиозните вярвания, предания и легенди и чийто образ се рисувал като цар на мира и правдата. Сред народите от Римската империя намерили широко разпространение Кумейските “Сибилини книги”, които предсказвали, че ще се появи Спасител на света, за да сложи край на “железния век” и да възстанови златния период в живота на човечеството. Римският писател и оратор Цицерон (106-43 г. пр. Р. Хр.) споменава за древни или запазили се у римляните предсказания на сибили, че ще дойде цар, който ще донесе спасение на хората; било предсказано също, че този цар ще дойде в негово време. От разказа е очевидно, че и Цицерон вярвал в тези предания.

Хораций (65-8 г. пр. Р. Хр.), този вдъхновен римски поет, особено силно чувствал собствената си и на цялото човечество по онова време потребност от божествен избавител. В своите химни той издигал вик за избавяне и спасение чрез небесна помощ: “Кого измежду боговете човек трябва да призове за помощ на царството, което се сгромолясва? С какви молитви девицата да отрупа Веста, която вече не иска да слуша химни? Кога Юпитер ще въздаде за беззаконието? Ние те молим, всевиждащи Аполоне, да дойдеш!”

По времето около Рождество Христово потребността и жаждата за Месия били особено силни сред римляните. Навсякъде били търсени и намирани знамения за идващия Месия и за възстановяването на златния век. Твърде близко до тяхното съзнание тогава било вярването, че очакваният Спасител на света ще се яви в лицето на император Октавиан. Римският сенат му дал титлата „Август“, която означава свят, свещен, възвишен, вели­чествен. Известно е, че тази титла пo-рано била давана само на богове. Октавиан гледал на себе си като на Божи син; за такъв го почитали и неговите поданици. Пълната титла на този римски император гласяла:  „Император Цезар Август, божествен син“. Самият Октавиан Август означавал себе си върху сечените от него монети като „спасение на човешкия род“ и разпореждал той да бъде изобразяван на тези монети с образа на бог Аполон, който според всеобщото тогава вярване щял да слезе на земята, за да царува над обновения свят. Били намерени в Мала Азия над­писи на гръцки език от времето между 4 г. пр. Р. Хр. и 14 г. сл. Р. Хр., в които император Октавиан Август се възвеличава ка­то въплъщение на бог и като спасител на света. Най- бележитият римски поет Вергилий (70-19 г. пр. Р. Χр.) приписвал на Октавиан Август божествен произход и го приветствал като син Божи и Бог,  „който повторно златния век ще възвърне в Лациум и в по­лята, владени някога от татко Сатурн; своята власт ще простре той по целия свят.“ Неговото идване било възвестено от „поличби божии“ и го очаквали с трепет всички царства и земи.

Месианските надежди и очаквания на римското общество наме­рили още по-възторжен израз във възпяваното от Вергилий рож­дество на божествен младенец, който ще възстанови златния век и ще създаде мир, благополучие и радост по цялата земя; лютите змии и отровните билки ще изчезнат, из огромните дъбове ще те­че мед, земеделците ще се избавят от изнурителния труд, хората без усилия ще получават всички дарове на природата. Вергилий описва своя божествен младенец като изпълнение на пророчес­твата от широко разпространените през негово време „Сибилини книги“, като в четвъртата еклога на своите „Буколики“ пее: „Последният пророкуван от Сибила век е дошъл; големият ред на вековете започва … Младенецът иде да извести на целия свят края на железната ера и раждането на златния век … Под твоето покровителство следите на нашите злодеяния, ако останат още от тях, ще изчезнат завинаги и вселената ще бъде избавена от веч­ната опасност … Този младенец ще живее живота на боговете … и ще управлява целия омиротворен свят с добродетелите на отца си. О, божествено детенце! Земята, плодородна за обработване, ще ти принесе първо най-прости подаръци и ще ти простре навсякъде бръшлян, който пълзи заедно с бакариса и приятен акант с колокоса; козите ще се прибират вечер в домовете си пълни с мляко; стадата няма да се боят от гордия лъв и твоята люлка ше бъде покрита с най-хубавите цветя. Оттук нататък няма да има опасни змии, отровни и вероломни билки; асирийският амом ще расте на всяко място.“

Колкото и да се стараем да бъдем обективни, дори скептич­ни при оценката на тези стихове, главно поради внесените в тях национално-исторически и политически елементи, едва ли може да се отрече, че в тях звучи като водещ мотив общочовешката месианска идея. Времето, когато живял и творил Вергилий, било вече озарявано от далечното сияние на идващия на света Месия в лицето на Иисус от Назарет. Ставайки изразител на съкрове­ните религиозни очаквания и надежди на съвременниците си и на знаменията на своето време, големият римски поет описал своя божествен младенец като величествен Спасител на света. Поради това някои ранни християнски легенди представят Вергилий едва ли не като езически пророк и предизвестник на Христовото при­шествие; някои направо твърдели, че божественият младенец на Вергилий не е никой друг освен Иисус Христос.

При това блаж. Августин приписва за тези мисли на поета из­вестна боговдъхновеност, защото не ги е почерпил от себе си, а от химна на Кумейската сибила (пророчица). Вергилий казва:

„Води ни ти, тъй греховната следа ще изчезне,
свободна от всегдашен страх, земята ще отдъхне.“

В анализа на тези стихове от четвъртата еклога на „Буколики“ блаж. Августин обяснява: „Поетът тук говори не за греховете, а за следите от греховността, които могат да бъдат намерени в пристрастието към земята, дори у такива, които правят голям нап­редък в добродетелта справедливост; тези следи се отстраняват само от Изкупител, Когото има предвид този стих.“

Знаменателно е обстоятелството, че загатнатото от вярванията на древните китайци очакване Месия да се яви на Запад, респек­тивно в Иудея, определено било убеждение сред гърците и рим­ляните, а и между другите народи на Римската империя. Колкото повече се приближавало времето на Христовото идване, толкова по-настойчиво народите от Изток и от Запад отправяли нетърпе­ливи погледи към Иудея. Оттук те очаквали необикновения все­мирен Избавител. Римският историк Тацит (50-117 г. сл. Р. Хр.) свидетелства, че въз основа на древни свещени предания се дош­ло до „общо убеждение, че Изток ще вземе превес и че по това време от Иудея ще излязат тези, които ще придобият върховна­та власт.“ Още по-определено за това говори римският историк Светоний (65-135 г. сл. Р. Хр.): „Навсякъде по целия Изток сe разпространило едно старо и твърдо вярване, че по предопреде­лението на съдбата в това време ще вземат властта над целия свят някои, които ще излязат от Иудея.“

По тази тема в същия дух пише известният иудейски историк от това време Йосиф Флавий (около 37-110 г. сл. Р. Хр.) в съчи­нението си „За иудейската война“. Народът очаквал да се появи човек в Иудея, който ще повелява на цялата земя.

От този бегъл преглед се установява, че месианската идея но­си общочовешки характер. Тя се появила от религиозната пот­ребност на човешката душа, която по своята структура е еднаква у всички народи. Условията на човешкото съществуване се из­менят и са различни, но човешката душа по своята същност и по своите основни потребности навсякъде и всякога е еднаква. Никое друго вярване не било така твърдо поддържано и така съкровено пазено сред всички народи на древността през цялото им истори­ческо съществуване както вярата в идването на Месия, на божес­твен Спасител. Тази вяра особено много се засилила, получила универсален характер и придобила сравнително еднакво съдър­жание по времето преди идването на Иисус Христос, обещания на цялото човечество и специално на израилския народ Избави­тел и Спасител на света. „Всеобщо чувство било разпространено в тогавашния свят – обобщава немският философ
Фридрих-Вилхелм Шелинг в съчинението си „Философия на откровението“, – че трябва да дойде нещо ново и неочаквано, нещо, което никой не може да си представи. Целият свят и дори силата на по-ран­шните религии онемели пред външното, политическото надмощие на римляните. Светът със затаен дъх очаквал събитията, които трябвало тогава да дойдат.“

Следва: „Образът на Месия в Стария Завет и в късния юдаизъм„

Из книгата „Най-прекрасният. Духовният образ на Иисус Христос“, с. 9-20

Линк към цялата книга – тук

---

[1] Навсякъде в книгата е възприет еднакъв правопис на библейските имена и названия както в цитатите, така и в авторовия текст, съгласно синодалното издание на Библията от 1982 г. (Б. ред.)

[2] Книгата, при все, че вижда бял свят след демократичните промени у нас, а написана през 80-те години на XX в. и използва лексиката, характерна за онова време, без, разбира се, авторът да приема постулатите на идеологията, която стои зад съответните термини – бел. Задругата.