Вярата е другият начин на живот

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Църковното пространство е превъзходното пространство на вярата. Тя обаче не означава нещо неопределено и мъгляво, а е нещо много повече извън реалността и непосредствеността на живота. Вярата не е идеология и в никакъв случай не е идеализъм, а опит, вкус, усещане, познание на другият начин на живот.

Пиша това, защото често наблюдавам: че хора от „църковното пространство“ формират една представа и възприятие за Бога извън православния опит, а оттук и извън живота.

Вярват в един „Бог“, Който може и трябва да им изпълнява всички желания, понеже изпълняват някакви външни заповеди. Постят, изпълняват своето „правило“, изповядват се, ходят на църква и на бдения, имат „старец“ и т.н. като смятат, че по някакъв начин Бог е задължен да ги „закриля“, така че да не се разболяват, да не им се случват инциденти, да не обедняват, да не остават безработни, да не губят влоговете си, децата им да вземат изпитите, да ги назначават в обществения сектор (това изобщо не е случайно, след като и държавата в психиката на тези хора е големият „баща“, който трябва да се грижи)  и ако е възможно – да не се случва нищо лошо в техния живот.

Разбирате, че един такъв „Бог“ не съществува най-малкото в православното разбиране и опит. Напротив, Бог позволява смъртта на Своя Син, Света Богородица плаче и оплаква несправедливата смърт на своя едничък Син. Светците загиват мъченически, всички страдат от сериозни дългогодишни болести – например стареца Порфирий, и въобще в църковния живот съществува цялата реалност на човешкия живот, т.е. болка и радост, сълза и смях, удивление и скръб, страдание и наслада, но в никакъв случай една реалност от въображаем тип.

Ние говорим като църковно тяло  за Кръста, който намира смисъл в жертвата и надеждата на Възкресението. Говорим за страданието и радостта, които се осмислят субективно като откриване и разширяване на битието. Със сигурност  Бог е топлина, прибежище, закрила, покров и помощ, но с един напълно различен тип тълкувание и присъствие в живота ни. Например Небето, което не отговаря на нашите молби и сякаш е затворено, е не по-малко Божие присъствие в живота ни.

Така Църквата не трябва да функционира като скривалище от живота, а като пространство за подвига на живота. Ние не се крием от живота. Не формираме една въображаема рамка на живота, която няма никаква връзка с реалността. Вярата не е въображение, а опит от същинския Живот.

Това е един опит, който се развива, оформя, узрява и дава плод тук, в настоящето, в непосредствеността на жестоката и едновременно красива реалност, а не някъде другаде, не в нашата фантазия. Не в нашия незрял поглед, а в зрялото третиране на живота такъв, какъвто е, не както бихме искали в нашето въображение да е.

Разбира се, понеже се опитвам да съм искрен ще кажа, че за тези незрели убеждения допринесоха и допринасят достатъчно клирици (и не само), след като за да увеличат своето влияние, обещават един църковен живот без проблеми. „Ела в Църквата и ще ти се решат всички проблеми“ – това  още отеква в ушите ми като увещание на известен духовник. Не е нужно много, за да разбере човек, че тези лозунги и морализми отговарят на едно тълкувание и разбиране на живота  от протестантски тип. Там, където  десетилетия вече процъфтяват наръчници и рецептурници за живот. Там, където Бог е отъждествен с икономически „успех“ и  земното „щастие“, забравяйки, че в Християнството безсилният и затрудненият от този свят не намира просто решения, а пространство да съществува и живее. Христос не е силният и мощният от историята, а Този, Който променя историята напук на „успелите“, „неуязвимите“ и „изгладените“ от този свят.

***

Онова, което навярно би могло да бъде нов залог за нашия живот и нашето „време“, е времето да се преобрази в рамка на възможности и преживявания на живота. Да не го гоним, за да изчезне и  отмине, а да го жадуваме като живот, опит, общуване, творчество, изразяване, свръзка с нещата и лицата, радост и благословение.

Защото само смисълът, който отдаваш на моментите, кара стрелките да се движат радостно и съществено.

Защото времето не съществува, за да казваш с облекчение: „Уфф, свърши и този ден. . . мина и това!“, а за да го живеем със славословие и благодарение, само като възможност. Да казваш благодаря и стрелките на живота да се търкулват в обятията на твоето „море”.

***

Греховете и грешките са мои. Само аз и Бог знаем защо и как ги направих. Ти, малко мое човече, с ролетката на „добродетелта” и на „закона” в ръка, не можеш да ме съдиш, просто защото не знаеш нищо за живота ми, особено за нощите, в които от мечтите ми оставаше солен вкус в мен. И научи и нещо друго: никой никога не е извършил грях за удоволствие, а защото някъде там дълбоко една невидима рана е прокървяла и една дълбока като морето рана всеки път, когато отплавахме, потапяше нашите надежди. . .

На Кръста вее невероятна самота…

***

Молитвата не е рецепта за сладки и курабии, която трябва да изпълниш перфектно и внимателно, за да е успешна. Първо& не се моля, за да успея, а за да вляза в общение с Бога, с една част от моето аз, която не съм активирал и не знам какви сили притежава.

Когато чувам, че трябва да се молиш така, толкова пъти в течение на толкова дни, по този начин и в този час и резултатът е сигурен, че това, което искаш, ще стане, не защото Бог знае и го иска, а защото си изпълнил правилно рецептата като друг духовен готвач, тогава, да, реално се подлудявам…

Възможно ли е молитвата, която е една от висшите форми на вътрешно изразяване и творчество, висша форма на изкуство (както казваше старецът Софроний Сахаров: „Молитвата е безкрайно творчество и по-висша от всяко изкуство наука…“), – тази опитна връзка с Бога да се превръща в спортна демонстрация, химически съединения и рецепта?

Не се моля добре и зле, правилно и погрешно, не питам молитвата ми чута ли е, сега ще стане ли това, за което се помолих? Колко още да се помоля, за да постигне целта ми? Сега подейства ли молитвата, която казах? Има ли сила така, както я отправих?

Всички тези въпроси и тревожни недоумения заслужават уважение, но са много далеч от това, което е молитвата.

В молитвата култивираме връзка. Съединяваме се с тайнствения и жив Бог. Приобщаваме нашето безсилие и крах към Неговата пълнота. Признаваме нашата недостатъчност и търсим Неговата любов да обгърне нашата слаба природа. Превръщаме болката, мъките и въжделенията в причина за разговор и общение с нашия Отец.

***

Да, болката ни научава, задълбочава и разширява. Разбира се, не всички, но повечето хора. Това обаче в никакъв случай не означава, че когато изпитваш болка, не страдаш невъобразимо, че самотата не вършее твоите надежди и горенето в гърдите ти като добре наточен режещ лист не разполовява твоята вътрешност. Болката е болка и това не се променя, с колкото и хубави опаковки да я обвиеш.

Както казва един добър приятел: „Фактът, че са ти дали пет целувки не означава, че плесницата не боли… ” Просто в часа, в който страдаш помисли, че няма винаги да е така. Зная, да, зная го, че сега се бунтуваш срещу този мой израз и казваш: „Остави ни и ти…”. Но помисли, че не ти го казва някой, който не разбира  от болка, а някой, който се е родил в компания с нея. Затова не ти говоря теории, зная го много добре и съм го писал и друг път, че колкото и да закъснява, светлината ще изгрее и за теб. Помни това. Ще изгрее…

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов