Думите ни са пробождания, които разкъсват отношенията и убиват любовта

Автор: архим. Павел  Пападопулос

Когато осъждаш брата си, първо вършиш грях с осъждането му, но поставяш и основите за по-голямо падение. Не изследвай живота на брата си. Изследвай твоя. Ако започнеш да изследваш дълбоко твоя живот, движенията на сърцето си, помислите, делата и думите си, няма да имаш време да изследваш евентуалното падение на брата ти. Вложи в живота си вниманието, за да придобиеш молитвата. И чрез молитвата ще се задълбочиш още повече в покаянието и любовта към братята ти. Спри да се занимаваш с другите, бидейки готов да ги осъдиш, да ги поправиш, да им се скараш. Ако някога се занимаеш с другите, да го направиш с цел да им простиш, да ги оправдаеш (както оправдаваш твоето аз), да ги прегърнеш.

Ако не проявим милост към другите, няма да намерим милост.

„Не съдете, за да не бъдете съдени;
защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.”  (Мат. 7:1-2)

Затова нека живеем, братя мои, без да съдим никого за нищо. И ако нашият брат съгрешава, нека не го отхвърляме, нека сме снизходителни към него, нека покажем милост и да сме сигурни, че и ние ще намерим милост пред Бога.

В интернет много пъти падаме в страшния грях на осъждането. И не само осъждаме брата си за нещо, което сме видели на профила му, но пишем и коментар наред с осъждането и така влияем и на други, внушавайки им зли помисли. Хубаво е да не коментираме лесно. Един наш злонамерен коментар (който естествено пишем, защото смятаме за правилно и справедливо да го правим) може да стане повод и някои други наши братя да осъждат, съгласявайки се с нас или не съгласявайки се с нас, и така и ние ставаме една пионка в този порочен кръг, който се нарича осъждане и клюкарене, което със сигурност не ни въздига духовно.

Тоест (ще попита някой) ако прочетем нещо, което не ни харесва или не сме съгласни, не трябва ли да коментираме? Да вземем позиция? Да изкажем мнение?

Отговорът за мен лично е „Не”. Първо, никой не е искал мнението ни! Второ, ако в някой приятел видим постинг, с които не сме съгласни, по-добре да се отдалечим и  да се помолим за него. Не ни е от полза да влезем в режим на противопоставяне, защото (бъдете сигурни) няма да променим мнението му (след  като то се е затвърдило в него – затова и го публикува), но и единственото, което ще успеем, е да задоволим нашия егоизъм и себелюбие. И така едното падение ще последва другото, ще се превърне  в навик за нас, в страст, докато си мислим, че сме си ок и нищо ни няма.

***

Обикновено не знаем как да разговаряме. Нашите думи и обсъждания са пробождания, които разкъсват отношенията и убиват любовта ни.

Вместо думите ни да станат още един начин, който да укрепи нашата връзка, много пъти стават причина да се отдалечим от другия.

И това е така, защото, когато отваряме уста, показваме какво имаме вътре в нас. И „вътре“ има достатъчно его, за да не чуваме другия, да не зачитаме другия, да оскърбяваме другия.

Отваряме уста и рушим всичко. Връзката ни със съпруга/та, детето, приятеля, колегата.

Често явление е двама души да се срещат и всеки да иска да изтъкне себе си,  като разговорът се състои от думи и възражения. Сякаш се срещат наивник с безумник. Всеки иска да докаже, че стои по-горе от другия, че знае повече неща, че има по-интересен живот… Но така хората никога не могат да се се свържат помежду си. Тази тяхна комуникация е разделение.

Когато се срещаш с някой, не го смятай за възможност за себеизтъкване, а за общение с него.

Внимавай над себе си, тоест внимавай над помислите си, устата си. Не допускай лесно, при най-малкото нещо, да изпаднеш в себепревъзнасяне. Ако те попитат, отговори. Отговори само на конкретния въпрос, а не това, което ти искаш да кажеш.

От тези „малки”  неща се вижда нашият голям егоизъм. От прости всекидневни разговори се вижда доколко сме осъзнали нашия хал, доколко сме съборили нашия себеидол.

Затова избягвай онези думи, които уж ще те издигнат в очите на другия, защото в крайна сметка не само не ти принасят духовна полза, но те оголват и откриват твоята егоцентричност.

Много пъти от едно обсъждане си тръгваме разочаровани, не защото не сме общували реално с другия, а защото не сме успели да кажем това, което сме искали, защото не сме сварили да „унизим“ другия, защото не сме сварили да победим другия. Наша цел не е общуването, а победата, изтъкването на нашето его, на нашето мнение.

Тази логика е паралогична. Ако влизам в комуникация с другия, за да затвърдя разлома между нас, със сигурност абсурдизмът на нарцисизма тиранизира живота ми… той е моята катастрофа.

Когато „моят грях е винаги пред мене”, тогава със сигурност във всяка моя дума ще внимавам, във всяко обсъждане ще проявявам разсъдителност, при всеки въпрос и отговор ще проявявам смирение.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов