Когато светът не те обича и не те почита, Бог се заема с това

los-810x540

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Много пъти в нашия живот не издържаме болката от някаква загуба, от нечия кончина и болезнено „Довиждане!” и  бързаме да заменим с лъжливо присъствие отсъствието от загубата на любимото ни лице. На онова лице, което се кланяхме като на Бог или като на  абсолютен смисъл на живота ни. Обаче забравихме, че никой човек не може да стане наш Бог, просто защото е човек с грешки и пропуски, страхове и рани. И любовта означава да обичаш несъвършеното.

Важно е обаче да разберем, че на мястото на една голяма любов не може да влезе нищо и никой друг.  Мястото винаги ще остане там. Умът забравя, но сърцето никога. Не заменяме любовта, а я живеем като настояще  сега и  след това. Не бързай да поставиш някой друг в живота си, за да покриеш празнотата. Изживей загубата. Позволи си да поскърбиш. Да плачеш и да се изразиш. Всяка любов, който сме преживели, е път, който ни е отвел някъде. Тя е къс от живота ни и от личната ни история. Това да искаме да я заменим е рушително. На мястото на реалното отсъствие на другия не поставяй лъжливи присъствия, защото сънищата ти ще се изпълнят с кошмари. . .

***

Дори само едно нещо е способно да яви светостта на свети Нектарий. Кое? Това, че този свят го оклеветил, онеправдал, прогонил, изхвърлил в периферията. И когато светът не те обича и не те почита, Бог се заема с това. Когато прегръдката на неблагодарните се свива, Божията се разширява. И когато езикът на обвинителите петни и черни името ти, Бог те прославя. Рано или късно Бог отговаря на злото.

Колкото повече светът ще преследва Божиите чеда, толкова повече Бог ще изпълва небето със светци. Така, за да се позабавлява с нашия „морал” и „справедливост”.

Бог обича това, което не ни харесва, и прибира това, което хвърляме.

Злобата на света се опита да заличи свети Нектарий от историята и Бог го вписа във вечността.

***

Помисляли ли сме, че сърцето ни никога не закопня нещата, които „искаме”? Помислихме ли, че никога не сънувахме „мечтата”, която преследваме? Колко от нещата, които всекидневно представляват наши цели и стремежи, са наши въжделения и желания? Ние сме добре „навити”, програмирани сме от малки да гоним нещо, което не ни принадлежи, и корабокрушираме в едно пътуване, което не поискахме. След години, над купчината от убити наши моменти, с наведена глава размишляваме колко загубихме, за да спечелим нещо, с което не знаехме какво да правим, защото не беше наше. . .

***

„Християнинът трябва да избягва болната религиозност: както чувството за превъзходство поради неговата добродетел, така и чувството за малоценност поради неговата греховност.

Едно е комплексът, а друго – смирението, едно е меланхолията, а друго – покаянието.

Някога ме посети един психиатър – светски човек, и обвини християнството, като каза, че то създава вини и меланхолия.

Отговорих му: „Признавам, че някои християни, поради техни грешки или грешки на други, попадат в капана на болестта на вините, но и ти трябва да признаеш, че и светските хора попадат в капана на една по-лоша болест – гордостта. Религиозните вини близо до Христос изчезват чрез покаянието и изповедта, но гордостта на светските хора, които живеят далеч от Христос, не изчезва“.

св. Порфирий Кавсокаливит

***

Да поздравим децата, които постигнаха успех на приемните изпити. Това е една  първа стъпка в техния живот. Една очарователна мечта, естествено ако е била тяхна, а не удовлетворяване и утвърждаване на родителското желание.

Да поздравим обаче и онези деца, които не постигнаха успех на изпитите. Нека не се ужасяват от техния „успех“. При това успехът не е проклятие, а възможност, едно ново начало, което ни очаква. Както това много красиво и силно нещо, което прочетох в едно интервю на  моя приятел Т. Лала: „Успехът е един автобус, и вътре в него те унася сънят“.

***

Млад клирик. Не се е „борил” достатъчно с Бога. Нито връзката с Него още му е коствала нещо. И с лекота бръщолевеше „богословски” приказки. Да говори за неща, които не е преживявал. Говореше за вечния живот, рая и ада и раздаваше места. „Бог” на мястото на Бога. Тогава си спомних думите на С. Зумбулакис „Трябва винаги да знаеш какво е това, за което говориш. Лично не приемам да чуя за възкресението на мъртвите, освен от някой, който се намира в последния стадий на рака”.

***

Не искам да разбера любовта, а само да я преживея. Защото това, което чувстваме, не се обяснява, а се преживява. Цел на обичта и на любовта не е да убеди ума, а да разширява сърцето. . .

***

Най-добрата молитва е усмивката ни.  Ще ми кажете – трудна работа. Не винаги е постижимо. Но нека погледнем по-реалистично. Съществува ли живот, в който всичко да е „съвършено“, „идеално“ или както точно бихме искали? Не мисля. Никой от нас няма съвършен живот, без проблеми и изпитания. Ако чакаме кога нещата ще се наредят така, както ние ги искаме, за да се засмеем, да се зарадваме и да изпитаме удоволствие, единственото сигурно нещо е, че ще умрем в скръбта, потопени  с нашите малки и големи мечти в ада на отчаянието.

Вкус от Рая и опит от Бога е да се усмихваш, докато не всичко е съвършено в живота ти. Може и да е в пълен хаос. Но въпреки това ти настояваш и казваш: „Бог си знае, ще успеем, ще се борим, засмей, бре, какво ти струва!. . .“

***

Не се плаши от промените и различните фази, през които минаваш в живота си. Опитай се да бъдеш себе си и колкото  се може по-автентичен във всичко, което правиш, в която и ситуацията да се намираш. В радостта, скръбта, в добродетелта и падението, в смеха и сълзата; там, където чувстваш Бог да ти „говори”; там, където се чувстваш разбит в Неговото „отсъствие”. Бъди там. С живо присъствие. Не се страхувай да преживееш всичко и да минеш през всички фази на един истинен живот. По-добре болката от един автентичен живот, отколкото криеницата във вонящи скривалища.

Само този, който коленичи, огъна се, почувства страх и изропта силно, един ден е стигнал до истинското славословене на Бога. Защото Божията благодат почива в искреността на нашата душа, а в честните обятия процъфтява Раят.

***

Някога в пустинята едно куче умирало от жажда. По този път минал един монах и му дал водата, която носел със себе си и така го спасил. В онзи момент небето се отворило и се чул глас: „На този, който спаси кучето, ще се простят всички грехове”. Разбирате ли, колко по-значимо е да спасим един човек?

преп. Гавриил, юродив ради Христа

Любов към всяко същество! Всичко е Божие.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: