Не е достатъчно да избягваш злото, трябва да вършиш и добро

Автор: архим. Павел Падапопулос

  Ако ме обичаше така, както обичаш помислите си против мен…

Когато започнат ненавременните разговори, когато започне търсенето на себеоправданието и неуморното бърборене, тогава духовникът се уморява, душата му се товари, защото Тайнството се обезценява, защото вижда, че не съществува покаяние, а оплаквание, не съществува смирение, а гордост и себелюбие, не съществува тревога за спасението, а за уреждане и удобства.

Когато отиваш при духовния си отец, върви, за да изповядаш греховете си, а не да дискутираш за едно и друго. Всички знаем какво трябва да правим и как сме призвани да живеем. Да дискутираме и да търсим решения в безизходиците, които сами сме създали – без сами да искаме да се променим – е безумно и води до гибел.

Естествено  ще попиташ духовника си по въпроси, които те занимават, но това ще стане след изповядването на греховете ти.

Дело на нашия  духовен отец, дело на Църквата е да ни води до към Христос. На въпроса на човека: „Как ще се спася?”, нашият духовник и Църквата отговаря дръзновено. Показва ни Христос, Неговото смирение, незлобие, кротост, целомъдрие, простота, прошка, Кръст.

Понякога сме свидетели на  такива изповеди, при които човек не споменава някакъв грях, защото не съществува покаяние, а само случки от живота си и след това различни проблеми сред многословието и празнословието. Тогава именно си тръгвам от храма разбит, нямам желание за нищо. .

Чувал съм обаче и страшни грехове от изповядващия се, но си тръгвах от храма и сърцето ми се окриляваше. Окриляваше се, защото един човек се очисти от мрака си. Окриляваше се, защото станах  причастник на това съкрушено сърце, което не търсеше утеха, а Светлината, Истината, Спасението, Христос. Окриляваше се и моето сърце заедно със сърцето на този човек, който падна, но стана; който бе мъртъв, но оживя.

***

Изкушението, което намира човека, е два вида: едното изкушение ражда наслада, а другото носи болка.

Първото става по желание на човека – самият той изкушава себе си поради похотта, която има, за да задоволи страстта си.

Второто не е по волята на човека, но именно то  го избавя и очиства. В това изкушение съществува страдание и болка, която предпазва човека от неговото постоянно падение; [страдание], което го пробужда от духовната летаргия, в която е изпаднал.

***

Какво искаш от другия в името на Бога?

На този въпрос трябва да отговорим всички ние. Много пъти търсим и настояваме от другия, в името на Бога, да живее нехристиянски, да живее абсурдно, да живее злочестно, да живее комплексиран.

В името на Бога съпругата иска от мъжа си да живеят в девство! В името на Бога духовникът изисква от духовните си чада да живеят като негови послушници. В името на Бога бащата настоява синът му да не го орезилява и да не унижава неговото „достойнство”. В името на Бога мирянинът осъжда свещеници. В името на Бога клирикът осъжда миряни. В името на Бога вадим оръжия, за да воюваме. В името на Бога настояваме за морал, а не за смирение; за чистота,  но не за прошка; за закономерност, но не за любов. В името на Бога искаме да разпнем атеистите, хулителите, безразличните, прелюбодейците, блудниците, мъжеложците, сребролюбците, крадците, лъжците, измамниците, грешниците.

В името на Бога. . .

Но в крайна сметка в кой бог вярваме? В този, който виждаме в огледалото? Това ли е нашият бог? Или нашият истинен Бог  каза и направи нещо друго от това, за което изискваме от другите и от това, което говорим и вършим?

Опасявам се, че в името на Бога ще отидем в ада. Защото лично смятам, че най-големият грях е да употребяваш Бога, за да задоволиш егоизма си, за да кръстиш твоето озлобение добродетел и да амнистираш омразата, гнева, злобата, която имаш в сърцето си. Да казваш „мразя другия в името на Христос”- това е най-голямата хула. Да превръщаш живота на другия в кръст с твоите капризи и странности, понеже „вярваш”  в Христос.

Да иска другият от теб помощ, а ти да настояваш за тишина, защото четеш Божието слово или се молиш. Другият да търси любов от теб, а ти да му показваш добре изгладената  и себелюбивата дреха на твоята нравствена чистота, която не ти позволява целувки и прегръдки, смях и близост.

Но къде е истинният Бог във всичко това? Никъде.

Някъде Го оставихме, и Него отхвърлихме. Поискахме от Него в името на егото ни да ни прилича, да се промени, и Той да се покае, да ни се поклони. Да се поклони на нашата добродетел, етос, чистота, добро име, което имаме в обществото. . .

Ах, Христе мой, кога ще Те разберем, кога ще Те познаем, кога ще се отърсим от тази проказа на „аз съм прав”: „аз съм прав” за това, което говоря, за това, което върша, за това, което искам от другите.

В името на истинния Бог само едно нещо можем да искаме от Бога. Да Му поискаме прошка. . .

***

За да може автомобилът да тръгне и да стигне до крайната точка, не е достатъчно да не натискаш спирачка,  трябва да дадеш и газ.

Така е и в духовния живот. За да  преуспееш духовно, не е достатъчно „да укротиш” страстите си, трябва да ги преобразиш в добродетели.

Не е достатъчно да избягваш злото, трябва да вършиш и добро.

Не е достатъчно да възпираш твоето лошо аз, а да „дадеш газ“ на твоето добро аз.

Без духовна газ не можем да постигнем нашето духовно възхождане към Царството Божие. . .

***

Който обича, не го чувства. Както не чувства, че диша.

Майка Гавриила

 

Превод: Константин Константинов