Когато любовта говори, никога не я прекъсваме

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Произнесохме нашите празнични богословски слова, прочетохме нашите художествени творби, изрекохме нашите поетични благопожелания, сега е време да прегърнем всички онези, които измръзнаха сред самотата.  Както казва и една хубава недоразбрана душица: „най-добрият дар за празниците е да намериш един човек, който преминава през трудности, и да му направиш компания”. Бих добавил, че следпразничната прегръдка е по-ценна. Защото през тези дни съществува и една формалност в смеха, в прегръдката, в срещата. Тя е „задължението” на радостта и на компанията, което празникът налага и навярно при други обстоятелства нямаше да го направиш. Следователно значение има да даваш любов и прегръдки без да гледаш календари. . .

***

Отвъд радостта на празниците съществува и скръбта. Онази непоносима меланхолия, която пронизва тялото и душата, най-вече привечер в празничния ден, когато всичко изглежда е приключило. Една въздишка, която не се чува, но присъства в нас, където се питаш: „Това ли беше? И сега?“

Всеки празник е едно очакване. Всеки негов край е едно предателство – това, което закопняхме и отново не дойде, не го срещнахме, нямаше го.  Нашето желание бе по-голямо от обекта (на желанието). На празника  виждаме и очакваме това излизане от рутината на отегчението и повторението. Целта на всеки празник е преобразяването на живота. Преживяването на различното.  Всъщност чрез празника се опитваме да победим смъртта, която ни приближава.

Това е една надежда за излизане от това всекидневие, което ни задушава и стеснява. Искаме да раздерем дрехите си, да излезем голи в нашата истина и да извикаме, че този свят е малък за нашите желания, мечти, жажда и глад на душата ни.

Но не го правим. Срамуваме се, страхуваме се, затваряме се и чезнем в посредствеността, която предсмъртно се задъхва над нашата надежда.  Сърцето ни става най-голямото гробище на падналите в битка убити моменти и дни, загубени в нищожността на ефимерното –  души, които още крещят за свобода.

Но би било толкова избавящо да изповядаме: „Боже мой, за кой свят ни подготви, та  не могат да утихнат тук нашите мечти?“

***

Ако съществуваше начин да измерим нашето душевно тегло,  всички бихме имали свръхтегло. Защо всекидневно поглъщаме „несдъвкани” чувства. И да видим как затлъстява непочтеността – това тежи много на душата ни.

***

Езикът на християните е примерът.  Колкото проповеди и да правим, нищо нямаме да кажем, ако начинът, по който живеем, е лъжлив. Тоест чужд на нашия опит. Но нека внимаваме, защото тук навлизат пиетизмът и морализмът на перфекционизма и инкриминирането на нашите дела.  Това, че поучаваме с нашия пример, не означава, че поучаваме с нашето съвършенство. Примерът  означава, че  съм истинен в това, което правя. И в добродетелта, и в греха, и в победата, и в поражението.  Пример са не са само постиженията, но и съкрушението, смирението и признанието, надеждата, признаването на нашата дрипава природа. Не поучава само „добродетелта”, но и съкрушението. Децата ни, ближните ни няма да ни обвинят, понеже сме немощни и искрени в грешките си, а защото възприемаме ролята на „перфектния”, „безупречния” и порицателя на всичко, докато в действителност сме в пълен хал. Защото примерът не е нашето  съвършенство, а нашата искреност. . .

***

Напук на всички онези, които искаха един бог на властта, налагането, страха и заплахата, Бог влиза в историята на човеците като незащитен, уязвим и немощен Младенец. Това е знак за явяването Му, където не иска да плаши, да се наложи или да властва над някого. Не заплашва, а призовава към среща невинни, прости сърца, които могат да се удивяват на простото и красивото. Души, които имат сили и вярват в „другия” начин на живота, отвъд варварството на рационализма, тиранията, на съвършенството или самохвалството на добродетелта.

Не можеш да срещнеш Младенеца от Витлеем, ако настояваш да убиеш всичко детско в теб. Нека погледнем кои се покланят на  божествения Младенец.  Влъхвите – хора, които вярват в „приказките”, поезията, другия поглед към на живота отвъд рационалистичната тирания на ума. Пастирите – простодушни в непосредствеността на живота. Ангелите – превъзходни същества, които славословят и благодарят.

Дали изборът на тези лица е случаен? Не мисля. Напротив, посланието е ясно: само простодушни и смирени човеци, непосредствени и искрени спрямо живота, разпознават в Младенеца от Витлеем, стоящия извън времето Бог, Който понизи Себе Си, за да се срещне с човека. Души, които могат да гледат нещата, които тълпата просто гледа, и разпознават вечната невинност на Бога във всяко слабо, уплашено и нещастно създание. Тези хора могат да съзрат славата на божествения Младенец.  Другите просто ще се де-формират в един Ирод,  който търси да убие всичко, което му припомня това, което той е забравил или иска да забрави –  невинността на любовта.

***

„Трябва да гледаме живота с очите на децата и радостните хора. . .“

Майка Гавриила

***

„Обичам Те, Боже мой, не от страх, нито защото си ми приготвил Рая, обичам Те, защото се разпна за мен.”

Авва Доротей

***

В любовта има радост и болка. Каквото и да правим, каквото и да кажем, трябва да го приемем, не можем да спасим любовта от нейните травми. . .

***

Не е нужно да знаем всичко, за да живеем. Нито да сме решили всички наши проблеми, за да се зарадваме. Животът е тайна и ни зове да го преживеем, а не да го анализираме. Така или иначе всичко ще се открие, когато му дойде времето.

***

Който се е опитал насила да излекува раните си, просто е увеличил нещастието си. Нищо не става, ако не е дошъл часът да стане. Научи душата си да чака. .

***

Светостта е за тези, които никога не погледнаха „животчето“ си и живяха без да държат ролетка в любовта. . .

***

Колко мислете е нужно, за  да свалим кожата ни, за да се види скотът, който се крие под нея? (по повод снимка с деца на имигранти в клетки, отделени от своите родители).

***

Когато любовта говори, никога не я прекъсваме.

***

Бях много малък. Цял ден скитах по пътищата. Играех, тичах, карах се, удрях се и раната заздравяваше, ден и нощ, зиме и лете, живот без вересия. Пълна памет, изпълнено сърце. Една вечер паднах и се ударих. Върнах се вкъщи окървавен. Измих се и легнах в хола. Изморен и ранен, не след дълго сънят ме унесе. Когато след време отворих очи, се беше мръкнало – тази вечерна скръб, която още ме ранява. Тогава чух майка ми да казва на братята ми: „Пазете тишина, малкият не е добре, спи. . .“ След малко една ръка ме погали по челото и с топло одеяло зави тялото ми. Направих се, че нищо не усетих.

Когато любовта говори, никога не я прекъсваме. Това е кощунство.  Затворих очи и сутринта се събудих излекуван. Това е „дефиницията” за майка.  Едно нежно преживяване; връзка на пълно приемане; милувка по нараненото тяло, топло одеяло сред зимата на живота, когато виеш за любов. И истината е, че от малък имах лошия навик да се отвивам нощем. . . а е толкова студено.

***

Някога една травма ни нарани, но в същото време ни активира.  Същите неща, които ни нараняват, могат да ни окрилят. Погледнете живота на всички велики хора на изкуството, мъдростта, успеха, светостта. Всички те са били дълбоко наранени, понякога разочаровани и със сигурност понякога неуспели. Въпреки това не се оставили на първоначалното отчаяние. Дали на травмата си възможност да се изрази, да проговори, да сътвори, да разкаже историята си. При това целият ни живот е един душевен разказ. Изглежда невъзможно да не се нараним, но да управляваме тези рани е постижимо. И тук е  именно това, което наричаме изкуство на живота. Тези, които виждате около вас да творят и да напредват в живота, не са по-добри или по-способни, или без проблеми и трудности. Всеки държи и носи един кръст. Но те именно закопнели Възкресението. Тоест  това, което идва след кръста и раната. Съумели са да направляват по-добре своите рани. При това залогът не е да станем съвършени, а животът ни да се разхубави, да управляваме нашия „материал”. Да заблести това, което някога ни нарани.

***

Повечето пъти нашата молитва е безкраен списък от молби. Дори когато не търсим нещо конкретно, отново настояваме за Божията сила. Донякъде е човешко. Но си мисля, че Бог ще почувства „горчивина”, „оплакване”. Както онзи дядо, който срещнах някога в един старчески дом и той ми каза: „Децата ми искат само подаръци от мене, моето имущество, а мен никой не ме търси и иска. Забравиха ме”. Но реалната молитва е онази, който търси разговора, компанията, връзката с Бога. Ако я имаме, повярвайте ми, всичко друго ще дойде от само себе си.

***

Много пъти и докато години наред вероятно се борим със страстите и трудностите на живота, уморени и изчерпани, възклицаваме: „Колко още ще се боря с тази страст? Защо да не съм както останалите хора, които са нормални?“ Това е един изцяло човешки вик, който сме длъжни да уважаваме, но не и да приемаме, защото той има няколко структурни изкривявания:

– Ние сме напълно неповторими като човешки същества, за да правим грешката да сравняваме себе си с другите.

– Не съществува съвършен човек, т.е. без страсти, немощи и проблеми.

– Излекуван не означава този, чиито проблеми са изчезнали, а този, който се е научил да живее и да направлява травмите си. Да се радва на живота без неговите рани да го възпират.

Никой човек не е без кръст и изпитания в живота, и, повярвайте ми, никой, ако  знаеше това, нямаше да се оплаква, нито щеше да иска да вземе кръста, който другият носи, защото в живота винаги имаме това, което можем да издържим.

***

Мислиш, че Бог чака „успехи“ от нас? Не.  Ние обаче сме Негови деца иТой обича всички нас по един и същ начин. Никой не може да проумее колко много Бог обича човека. Любовта Му с нищо не може да се сравни. Няма граници. Тя е толкова голяма, че нещичко да почувства човекът от нея, и неговото глинено сърце не може да издържи, разтапя се, защото е пръст. Бог много пъти позволява да се излее  обилно любовта Си върху Своите създания – тогава душата ни се стопля и виждаме, че е толкова сладка Божията любов, толкова велика, че не можем да я издържим и стигаме дотам да кажем: „Боже мой, достатъчно. Намали малко любовта Си, защото не издържам!“ (св. Паисий Светогорец)

***

Когато постим, развиваме връзка на многообразни равнища:

– Връзка с Бога. Постът е отелесена форма на връзка. Постя като акт на любов, жертва и благодарение към Бога и всичко това става чрез храната. Израз на един по-дълбок глад. Постя, за да изявя един друг глад отвъд моята биологичност. Постът  е заявка за свобода от необходимостта на биологичността.

– Връзка с общността. Когато постя, се свързвам с църковната общност. Постът, както и молитвата, в Християнството не са индивидуално, а общностно събитие. Постя заедно с другите хора по същата причина и за същото Лице, със същото очакване и вяра.  Свързваме се с векове и в есхатона.

– Накрая, развивам връзката със своето аз, след като постът биологически ме задълбочава и ми позволява да видя и други аспекти на моя вътрешен живот. Научава ме да казвам „Не” на една себерушителна воля, приемайки Божията воля. Ненаситното желание придобива истински обект.

***

С течение на годините все повече разбирам, че в крайна сметка двуполюсността „бяло-черно” не съществува като истина в никоя сфера от живота. Всеки субект  едновременно е много неща, които е призван да приведе в хармония. Не съществуват само добри хора, както не съществуват и само зли. Мракът и светлината, харизмите и недостатъците се канализират в нас по аналогичен начин. Заблуда е човек да вярва, че в прогресистки пространства съществуват само хора, които са открити и толерантни към различното.  Както също така е лъжа, че в консервативни пространства се инкорпорират само сурови и фанатични хора. Във всички пространства, както и в пространството на религията, можеш да намериш всичко. Може да си фанатичен, догматичен и абсолютен, свадлив и агресивен и да си мислиш, че принадлежиш към прогресистките  членове на Църквата, които проповядват по друг начин. Може дори да обвиняваш фундаменталистите, че изопачават и изкривяват църковния живот, и въпреки това да имаш абсолютно същите черти с  тях – същата психика, същите тайни, неизречени и несъзнателни нужди. Въпросът не е просто и само къде ще заявиш или чувстваш, че принадлежиш, а на кои качества и ценности служиш. Защото в живота си може да не  си това, което заявяваш, а това, което открива и свидетелства начинът ти на твоя живот. За съжаление не всичко, което блести, е злато, и в Църквата  не всичко, което блести, е Христос.

***

Най-малкото е наивно да казваш, че вярваш в Христос или в това, което Той е казал, но да не вярваш на Църквата. Христос, в Който казваш, че вярваш, е в Църквата. Няма Христос извън Църквата. Евангелията, от които черпим представа за словото и присъствието на Христос, са записани в древната Църква.  Тя съхранява вярата в Христос. Христос не е написал никаква книга, Църквата е написала за Него. Оттук Христос и Църквата не могат да бъдат отделени. Сега, ако искаш да кажеш, че определени пъти в своя двехилядогодишен път християнската Църква като човешки фактор е направила грешки и има в своя път и черни страници, първо ще се съглася и като добавка ще отговоря с думите на великия френски съвременен философ Фан Люк Марион: „Никога нямах ни най-малкото намерение да престана да бъда християнин. По много причини. Защото вярвам, че Християнството е абсолютно истинно. И доколкото съм изучавал философия, история на философията, литература и всичко останало, толкова по-убеден съм в това. Това, че мога да направя един списък с грешки, не е причина да оставя Църквата. Както не е причина да кажа, че Църквата не е съвършена. Как би могла да е съвършена, след като се състои от грешници?

***

Когато те съдят строго и притеснението задави сърцето ти,  помни едно нещо –  че никой няма да живее живота ти. Особено в болката и затруднението, върху кръста малцина, един или никой няма да е с теб. Всички тези, които толкова лесно коментират и порицават твоите избори, когато ти се мъчеше и страдаше, бяха по домовете си и по своя работа, занимавайки се изключително със себе си. Спомниха си за теб само за да те съдят. В останалите моменти от живота ти те оглушително отсъстваха.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов