Домът ти да стане място за утеха, прошка и разбиране

 

O.-P.-PapadopolousАвтор: архим. Павел Пападопулос

Много пъти чувате от устата на свещеници да говорят за духовно напредване или да казват „Да се трудим да станем духовни хора. . .“. Но какво в крайна сметка означава духовно напредване, какво означава духовност? Да не би да сме изопачили нещата в ума си?

Когато отците на Църквата говорят за духовност, те не говорят за етика. Църквата ни дава духовност, а не нравствено усъвършенстване. Духовният човек със сигурност е и нравствен, но нравствен човек не означава и духовен. . . Това да сме нравствено добри можем и сами да го постигнем, но не това е въпросът, не трябва да става самоцел, етиката не е достатъчна от само себе си, за да привлечем Божията благодат. Например колкото и да си чист, колкото и да пазиш въздържание, колкото и непорочен живот да имаш, ако живееш в девство, колкото и праведен да си, накратко, всички те смятат за нравствен човек, ако нямаш смирение, нищо не си постигнал. . ., защото „Господ на смирени дава благодат“.

Да се върнем към темата. Казваме, че Църквата ни дава духовност. Какво е духовността? Може ли да се измери?

Духовността е състояние, при което човекът е надскочил своя егоизъм, себелюбие, преодолял е светските неща и вече в покаяние и смирение живее за Христос, чрез Христос.

Живее, с други думи, не за да изгради добро име в обществото, не за да стане знаменит и любим на хората поради чистотата на живота си или поради неговите добродетели, а живее за Христос, живее за другите, живее чрез Христос, тоест живее чрез Тайнствата на Църквата и стига дотам да казва заедно с апостола: „вече не аз живея, а Христос живее в мене“.

Духовният човек не е този, който  прави изследвания върху светската мъдрост, нито нравственият човек, а въведеният в тайната на любовта.

Ако се осмеля да кажа кой е духовният човек, бих казал, че е човекът, който обича. Защото безкрайният край, който всички сме призвани да докоснем и да станем причастни, е любовта в Христос, тоест искрена любов, безкористната любов, любовта, която може да стигне до жертвата на Кръста, без да таи злоба в нея.

„Обичай и прави каквото искаш“ – казал старецът на един монах. Защото ако обичаш, наистина, за теб ще е немислимо да разстроиш ближния си, да го онеправдаеш, да го осъждаш. Ако обичаш, ще е немислимо за теб да намираш покой в твоето себелюбие, в твоето удобство. . . ще бъдеш обзет от „блажена лудост“, както казва св. Йоан Лествичник, при която дори  когато тялото се умори и изтощи от аскетически трудове, в теб ще са живи думите от Псалтира“ „Аз спя“ поради нуждата на естеството, „но сърцето ми е будно“ от обилието на любовта към Теб.

Любовта е целта на живота, защото  Бог е любов. Човекът, който има за цел единението с Бога (по подобие), сякаш има за цел придобиването на любовта.

Св. Йоан Лествичник казва отново, че „този, който иска да говори за любовта,  сякаш се опитва да говори за Самия Бог“.

Любовта по своето качество е уподобяване на Бога, доколкото е възможно за хората. По своето действие тя е опиянение на душата. По своите свойства тя е извор на вяра, бездна на дълготърпение, море на смирение.

Ето защо се осмелих да кажа, че в крайна сметка духовен човек е човекът, който обича, който има любов не само към своите приятели и близки, не само към хората, но към цялото творение!

Всичко това го споменаваме, не за да изпаднем в малодушие и да се опитаме наведнъж да завладеем подстъпите на Небето, защото пътьом може  да се разочароваме. Затова не трябва да забравяме следното: „както не е възможно този, който е минал през дългогодищно боледуване да си върне здравето за един миг, така не е възможно да победим наведнъж страстите ни или дори една наша страст“ (св. Йоан Лествичник).

Нужно е настояване, търпение, молитва, внимание, смирение и покаяние. Но и още нещо много важно: всеки човек може да постигне много неща в живота си, но не може да  постигне светостта далеч от Тайнствата на Църквата.

Защото Църквата е Христос, простиращ се във вековете. Църквата е Христос, следователно далеч от Църквата сме далеч от Христос, ако ще някои да твърдят, че вярват в Христос, отхвърляйки Неговата Църква, защото този, който отхвърля Православната Църква, отхвърля  Христос и бидейки далеч от Христос, е далеч от Светлината, Истината, Любовта и Вечния Живот.

И да не казва някой, че „ние не жадуваме да станем свети“, защото този, който макар и в себе си съзнателно отхвърля светостта, отхвърля целта на неговото сътворение.

Всички ние сме сътворени по Божи образ и подобие, тоест създадени сме свободни, с ум, съждение и разум, за да се преобразим от земни хора в богочовеци по благодат, в светии, в същества, които живеят заедно с Бога хармонично във вечно веселие. Ако  не искаме едно такова бъдеще. . . сами сме си виновни.

Духовният живот е живот в прошка и любов. Ако не прощаваме (=вместваме) другите и не обичаме. . . да не се мамим – не водим духовен живот, колкото и „нравствено непорочни“ да сме, защото „всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога“.

***

След като се ожени, живей като женен. Казвам това, защото наблюдавам явлението, при което в някои християни, избрали брачния живот, след няколко години се пробужда  „божествена ревност“, която поражда помисли и поведения, които ги отдалечават от техните съпружески задължения.

Докато са женени, навярно имат и деца, смятат, че е дошло време да живеят като монаси. И за съжаление вземат решение за това сами, без съгласието на съпруга/та им.

Аскезата в брака естествено е необходима, защото в противен случай бракът няма да служи на неговата цел, която е пътуването на мъжа и жената към обожението. Но едно е аскетическото съзнание в брака, и друго – крайните състояния на подражание на монашеския живот. Не си монах, човече, женен си!

Някои от тях стигат дотам да игнорират разходката с техния съпруг/а като нещо недуховно! Или да решават сами за въздържание от интимни отношения.

Колкото духовно е да вършим нашето правило (всекидневната молитва),  толкова духовно е да излезеш на разходка със съпруга/та си. Колкото духовно е да търчим по манастири, толкова духовно е да галим лицето на съпруга, който си идва уморен от работа, да кажем една добра дума на съпругата за яденето, което е сготвила.

За съжаление съществува един помисъл, че ако си Божи човек, не трябва да се грижиш за  външния си вид. Това обаче отчасти е вярно. Ако си монах, пустинник, гореспоменатото може да важи. Но дори и монах да си в общежитиен манастир, си призван да си пригледен, да се къпеш (да не миришеш); имало е отци, които не се къпели, но ядели по един сухар през два дена; някои хора си ядат нормално, но не се къпят  и резултатът е, че тяхното присъствие – поради безразсъдност – става непоносимо. Ако това важи за монасите, колкото повече за хората, които живеят в света и са и женени.

Св. Йоан Златоуст подчертвата, че жената трябва да се грижи за външния си вид, за да е желана за мъжа й (а не за да скандализира другите), а мъжът да внимава в своя външен вид, за да се харесва на жена си. Виждаме каква разсъдителност имат богоносните отци на Църквата по тези въпроси.

Не е духовно съпрузите да зарязват своя външен вид по „духовни“ причини. Другият човек се оженил за теб, иска те за нейн мъж, иска те за негова жена,  не е избрал да живее с теб като твой съкилийник! Ожéни се за теб с тегло 70 кг, а не 120 кг! Не смятайте това за малко. От вашето отношение към това се вижда и вашето духовно състояние. Когато другият казва, че обича жена си,  и откакто се е оженил е качил 50 кг, с това показва, че тази негова любов се е превърнала в нагаждане. Нагодил се е и се е отдал на ядене. Когато обичаш другия, внимаваш във всичко, дори и в килограмите си.

И така, твоето спасение не зависи от това колко манастири си посетил или колко време си се молил. Спасението ти идва чрез твоя/та съпру/га, чрез твоите съпружески задължения, чрез семейството ти, чрез твоя брачен живот.

Трябва да го разберете всички, които се брачни, че естествено,  пример за вас са монасите, както за монасите пример са Ангелите. Но както монасите не могат да се качат на един покрив и да полетят, а Ангелите могат да го направят, така и вие, брачните, не правете неща, които откровено са само за монасите, като девството, нестяжанието, затворничеството. Трябва да усвоите духа на монасите, който е дух на послушание, прошка, на смирение и любов.

Брачни хора, които след като са вкусили  радостта на брака (когато са били млади) и внезапно (след като минали години) в тях се е пробудил монахът или монахинята, не постъпват добре.

Как би ви се сторило, ако някой монах кажеше: „И аз се отегчих толкова години  в расо, нека се оженя и след това навярно ще се върна към монашеството!“. Бихте осъдили това негово поведение и то с право. Същото важи и за брачните, които сами решават да живеят вече като монаси.

Хубави са молитвите, но също така духовно е да измиете и някоя чиния; добро е четенето на Божието слово, но също така духовно е и едно пътуване с вашия съпруг/съпруга, добри и благословени са посещенията в манастири, но също така полезно е да организирате и една романтична вечеря с любимата ви.

Духовна  смелост не е да станеш от брачен – монах, а никога да не разочароваш твоята любима. Твоят брак, домът ти да стане място на единодушие, утеха, прошка и разбиране.

След като си се оженил, живей като женен с послушание, така ще се спасиш.

Надявам се да „схванете” духа на написаното и да не подхождате към него схоластически.

 

Превод: Константин Константинов

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: