Догматите на Църквата в живота на християните

66144129_10220094033640334_4919087990422110208_nАвтор: Ренета Трифонова

„Догматът е свидетелство на опита. Целият патос на догмата се състои в това, че той насочва вниманието към определена божествена действителност; и това свидетелство на догмата е символично. Догматът е свидетелство на мисълта за това, което е видяно и открито, за това, което е съзерцавано в опита на вярата – и това свидетелство е изразено в понятия и определения. Догматът е „интелектуално виждане“, истинско разбиране. Можем да кажем, че той е логически образ, „логическа икона“ на божествената действителност“.

Прот. Георги Флоровски, „Творение и изкупление“

Има две крайности в разговора за мястото на богословието в християнския живот. Едната крайност е, че богословието е наука за високообразованите християни, която не е необходима на обикновените хора, че е вредно да „богословстваме“, тъй като това може да доведе до гордост. Достатъчно е да вярваш, да изпълняваш послушанията си и да бъдеш смирен, за да се спасиш – останалото „философстване“ е за богословските форуми и семинари. Това мнение е споделяно по-често от свещеници. Другата крайност е мнението, че богословието е школска дисциплина и тя се изучава в богословските факултети – нито е необходима на обикновените миряни, нито ще доведе до някакъв положителен резултат обсъждането на богословски проблеми сред тях. Това мнение се споделя често от миряни, а понякога и от самите богослови. С други думи – и двете крайности се доближават и взаимно се допълват, като подпомагат съществуването на идеята, че богословието е наука, която не е за всички. Тези възгледи са не само неверни, но и вредни за живота на християните в Христовото Тяло.

Когато един човек става християнин и влиза в Църквата, първото условие е да бъде кръстен, т.е. да бъде просветен. Тайнството Кръщение се нарича още и просвещение, а на великата ектения по време на кръщението свещеникът се моли: „За тоя, който (която) пристъпва сега към светото просвещение (кръщение), и за спасението му (ѝ), на Господа да се помолим!“1. Но  преди това той трябва да бъде катехизиран още докато е оглашен – да му бъдат преподадени истините на вярата, преди да влезе в Църквата. По време на кръщението оглашеният изповядва Троичния догмат и догматът за Боговъплъщението в Символа на вярата, като очаква живот в бъдещия век – така той се съгласява с основите на нашата вяра. Условието за влизането в Църквата е не само извършването на тайнството, но и знанието за Троичния Бог.

Тези верови истини, с които един християнин задължително трябва да се запознае, за да влезе в общността на Църквата, са необходими не на Бога или на Църквата, а на самия него. „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие“ (Римл. 10:17) – казва св. ап. Павел, като разкрива истините за Божието домостроителство на римляните. Спасението зависи от знанието, вярата и делата, но едното без другото е невъзможно, тъй като християнинът не се спасява нито само с дела, нито само с вяра, нито пък само със знание. Ако истините на вярата, приети „от слушане“ не бъдат приложени в живота на човека, той няма да може да се спаси.

Какво представляват догматите? Те са ороси (граници) на истините на вярата и ако те не биха били необходими за християнския живот и ако нямаха спасително значение, отците на Църквата нямаше да свикват събори и да формулират тези истини, за да ги защитят от изопачаване. Догматите на Църквата са част от нравствеността на човека и познаването им е задължително за всеки християнин. Защо е така и какво приложение имат те в християнския живот и нравственост? „Между етоса на християните и догматите има органична и неразривна връзка. Затова Църквата се интересува не само от ортодоксията (православието), но и от орктопраксията (праводействието). Изопачените догмати водят до покварен живот, а поквареният живот – до изопачени догмати. Поквареният живот не позволява на човека да вникне в правилните догмати и да ги приеме. Догматите са непосредствено свързани с живота на членовете на Църквата и тази връзка е двупосочна“2 – пише проф. Георгиос Мандзаридис в своята „Християнска етика“. Познаването на истините на вярата (догматите) е неизменна част от пътя към спасението на човека.

Днес обаче в живота си в Църквата малко християни познават и осъзнават в пълнота християнските догмати, като обикновено ги считат за нещо ненужно и писано в „дебелите богословски книги“, които се пазят в библиотеката, но не са ни необходими за четене всеки ден.

Както посочихме вече, това изповядване на догматите, т.е. на основните истини и граници на вярата започва още преди кръщението и влизането в общността на Църквата, като продължава през целия съзнателен християнски живот. Знанието за вярата насочва човека към християнската нравственост, която е спасителна за него – това знание и този живот намират своето място в Христовото Тяло и опитно се преживяват в Евхаристията. Така богословието на Църквата става част от живота (=опита) на всеки мирянин.

Протодякон Андрей Кураев казва, че догматът не е изразяване на истината, а нейното ограждане, както и че догматиката не е Истината, а насочване към нея, врата, през която се влиза в друго пространство: „Истината е Христос. Пътят към Него е Църквата и нейното евхаристийно тайнство. А догматът е точно своеобразен пътен знак“3.

Това въведение беше необходимо, за да продължим темата за богословието и неговата роля в живота на миряните. Ако християните имаха нужда само от чиста вяра и чисто сърце за своето спасение, догматите на Църквата или истините на вярата, нямаше да бъдат толкова важни за тях. Знанието за Бога и за Неговото Домостроителство е задължително за всеки един от нас, независимо колко е образован, дали е обикновен мирянин, монах или свещенослужител. „Богословието, според мнението на светите отци, има огромно значение в делото на спасението – пише свещ. Владимир Соколов. „Знанието на божествената истина – наставлява св. Теофан Затворник – е основа за спасителен живот. Но кой знае защо ние все пак си запазваме, меко казано, едно мнително отношение към богословието. Днес от мнозина свещенослужители може да се чуе, че богословието не е необходимо, даже опасно, че трябва да се занимаваме не с богословие, а да вярваме в Бога в простота: да се молим и да се каем за греховете си, да се смиряваме и да вършим добри дела“4. Това мнение все още битува и в нашата църква, като истините на вярата често биват „изтиквани“ на заден план като недостатъчно важни за християнския живот и за спасението. Но както уточнихме по-горе, то не може да се постигне без правилното познаване на вярата, без богословието. Затова и крайните мнения, че богословската наука е само и единствено за богословските факултети са не само вредни, но и застрашават християните в тяхното спасение и цялата Църква в нейната спасителна мисия в света.

Всъщност богословието е начин на живот. Любовта към богословската наука е любов към Истината, към християнската нравственост и любов към Христос. Тя не може да не излиза извън богословските факултети или да остава само в манастирите, защото  всички миряни трябва да познават вярата си и да я изповядват правилно и вярно, т.е. православието и праводействието да вървят ръка за ръка. Няма как да има православие, без правилно знание за вярата и няма как да има праводействие без православие. Знанието е част от християнския живот, който намира израз в опита, тъй като християнинът участва в истината и в Евхаристията опитно, а не само теоретично5. Това се потвърждава и във вярата на Отците, която също е опитно свидетелство, Предание, на което Църквата се основава в своя исторически и светотайнствен живот. Прот. Георги Флоровски обръща внимание на това свидетелство с думите, с които в древната църква започват вероучителните постановления: „Като следваме светите отци…“6.

И тук разговорът за опита ни връща пак до знанието за вярата и догматите на Църквата. Тези догмати, са „догматите на Отците“, както ги нарича отец Флоровски и „проста“ киригма, която била вече веднъж предадена и дадена на апостолите“. За него светоотеческото учение е „критерий на правата вяра“, тъй като Отците са не само свидетели на древната, но и на правата вяра7. „Богословието не е самоцел – пише той, – то винаги е само път. То представлява само един вид „разсъдъчно очертание“ на откровената истина, умствено свидетелство за нея. Само действието на вярата изпълва това очертание с живо съдържание“8.

Знанието за вярата, открито и систематизирано в догматите на Църквата и действието на вярата (праводействието), водят до живия опит в Христос. Този опит е следствие и от евхаристийното общение – знанието и вярата намират своя естествен завършек в съединението и причастието с Живия Бог, тъй като нашата вяра е не само право-славна и право-действена, но и христо-логична и христо-центрична; нейният център, нейният Логос, нейното Слово е Христос. Знанието за Словото и опитът в християнския живот не могат едно без друго, и пътят към спасението на всеки от нас преминава през тях, след като вече сме чули Благата вест за Божия Син. Св. ап. Павел поставя благовестието дори по-високо от кръщението и пише в посланието си до коринтяните: „Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“9. Такава е и Христовата заповед в Евангелието – първо да благовестим, да научим, а след това да кръщаваме: И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин. (Мат. 28:19-20).

Свещ. Владимир Соколов, автор на книга за младостарчеството, посочва една интересна причина, поради която много духовници не желаят богословието да стане част от живота на тяхната енория. Той обяснява това отхвърляне на богословското знание, от което страдат днес много православни енории, със свободата на личността и с историческата истина, че много ереси са насочени против личностното израстване на човека, което е възможно само в Христос, като припомня, че ереста винаги е потъмняване на Христовия образ в човека10. Той тълкува липсата на свобода като монотелизъм, тъй като в монотелизма липсва човешката воля и това дава възможност на един духовник да подмени съзнанието на християните от своята енория и на мястото на тяхната свободна воля да постави своята човешка воля11. Това е един пример как ако богословската наука бъде неглижирана в една енория, това може да доведе до ерес и да се превърне в опит личността на свещеника да обсеби личностите на миряните и да подмени енорийския живот и съзнание на една жива общност в Христос, като го превърне не в Христово, а в свое стадо. Такива действия винаги тръгват от незнанието, от ограничаването на богословската грамотност сред енориашите и водят до промяна на църковния етос, като обезсмислят благовестието и знанието за Христос, каквато е била и същността на древната апостолската мисия.

Когато говорим за догматите и определенията в тях, трябва да отбележим, че Божията същност е непостижима и човешкият ум може само да предполага Божествените тайни, да говори за тях, но не може напълно да ги познае. „Когато става въпрос за Божията непостижимост и достъпност, св. Григорий Нисийски казва: „Когато се говори за Бога, там, където въпросът е за Неговата същност, това е време да се мълчи (срв. Екл. 3:7). Когато обаче става въпрос за Неговото действие, знание за което може да стигне дори до нас – това е време да се говори за Неговото всемогъщество, да се разказва за Неговите трудове и да се обясняват Неговите дела, и само в този смисъл могат да се употребяват думи“12. Затова архим. Софроний Сахаров казва, че истинското познаване на догматите става тогава, когато се откажем да използваме рационалността на нашия ум към тях, а самите догмати забраняват на ума да преминава определени граници, за да не се плъзга той по пътя на рационалното мислене и да се издигне „нагоре“13.Така догматът дава отговор на всички търсения на християните и им посочва пътя към истината за спасението на човека. Разглеждайки и формулирайки истината за Троичния Бог и Богочовечеството на Христос – двата основни догмата на християнската вяра, Църквата пази и свидетелства за тези истини, давайки основа на християнския етос – животът в Христос. Така догматите осмислят и целта на християнина – пътят към богоуподобяването.

„Ако ние достигнем до този въпрос от историческа гледна точка ще видим, че в течение на първите три века на своето съществуване Църквата не е прибягвала към теоретически формулировки за съхраняване на цялата истина, не е имала още система от догмати, определящи вярата. Ранната Църква просто е живеела вярата; истината се е възприемала и преживявала първо от първите християни като нещо очевидно, непосредствено дадено и затова не нуждаещо се от теоретическа обработка. Разбира се, вече в първите десетилетия на новата ера възникнал особен език, способен чрез термините и образите да изразява църковния опит – езикът на Евангелието, на апостолските послания, на текстове, свързани с вътрешния живот на общината. Но в този език ние няма да намерим нито теоретически положения, нито умозрителни формулировки. Той просто открива и обобщава живия опит на вярата“ – пише проф.  Христос Янарас14. Той също определя догматите като граници на живия религиозен опит15, като допълва, че знанието за определена истина не е знание за истината като такава, затова и атеистът може добре да изучи догматите на Църквата, но да не познае тяхната реалност16. Догматите имат няколко признаци: вероучителност, богооткровеност, църковност и задължителност. Особено важен е последният признак, който сочи, че християнин, който не познава догматите или не признава някои от тях, не може да бъде член на Църковното Тяло17; той практически не може да ги познае в богослужебния кръг, тъй като православното богослужение е пълно с догматични истини и определения18.

Така догматите (истините на вярата) на Църквата стават указания за нравствения живот на християните. Нравствеността или етоса, общението, причастността към Христовото Тяло зависят от вероучението. Няма вероучение без нравоучение и обратното – няма нравственост без познаването на истините на вярата. И двете са неразривно свързани и е невъзможно един християнин да се спаси, ако прекъсне връзката помежду им. Твърдението, че богословието не е чак толкова важно за спасението на вярващите и че те могат да го постигнат дори с не толкова грамотна, но чиста и искрена вяра, е несъстоятелно и невярно. По същия начин можем да кажем, че не е необходимо един християнин да познава Божиите заповеди, щом искрено обича Бога. Но как ще обича Христос, ако не изпълни заповедите Му, след като самото спазване и живот според тях е живо и пълноценно общение с Бога?

Пренебрегването на истините на вярата (догматите) и Божиите заповеди прекъсва живото общение с Христос. Проф. Мандзаридис пише, че „в заповедта присъства Самият Бог, така както Той присъства във всички Свои енергии“19. Той описва връзката между догматите и заповедите: догматите запазват границите на истината, а заповедите запазват границите на свободата, като подчертава, че Божиите заповеди дават свобода на човека още в Стария завет. Те са свързани с освобождаването на богоизбрания народ от египетското робство, т.е. с волята на Бога да върне човека в пътя на свободата20. Така както Божиите заповеди извеждат човека от робството на греха, така и догматите на вярата дават на човека истинска свобода чрез вярата в Троичния Бог.

Затова когато твърдим, че спасението може да се постигне без богословието, трябва да имаме предвид всичко това. Богословието е необходимо, то не може да остане просто една суха наука, изучавана в богословските факултети, защото то е не само знание, а е преди всичко и опит. Изповядването на истините на вярата и животът в заповедите е опитна, действена вяра и тя не може да остане единствено и само във вид на формулировки в богословските книги, защото самото усилие да научим един догмат или да го прочетем и да се опитаме да го разберем, е вече общение с Бога. Възприемането на тези понятия е вече вид общуване с Бога, опит за промяна на ума, за придобиване на ум Христов (1 Кор. 2:16), а от този опит започва пътят към богопознанието и обожението.

А каква е връзката между ежедневния живот на вярващите и догматите? Тя се изразява най-пълно в учението за обожението на човека21. Това учение през цялата история на Църквата, особено по време на ересите и осъждането им на църковните събори, е било подлагано на съмнение чрез опит за промяна на учението на Църквата за Христос като Богочовек. Един кратък преглед на ранните ереси доказва това: арианството е смятало Христос за творение, несторианството отхвърляло реалното съединение между човешката и божествената природа на Христос; монофизитството учело само за една божествена природа на Христос; монотелитството отхвърляло Неговата човешка воля, а моноергитството – Неговото човешко действие или енергия. Така всяка една ерес, която се появявала, отричала обожението на човека и поставяла под съмнение възможността Божият образ да достигне Божие подобие, т.е. човекът да изпълни своето предназначение. По-късно, когато св. Григорий Палама развива учението за обожението на човека, тези ереси вече не са свързани само с Личността на Христос, но и с мистичния опит на Църквата22.

Така догматите на Църквата, както и Божиите заповеди имат пряко отношение към живота на всеки християнин. Невъзможно е спасението на човека без познаването на истините на вярата, както и без приложението им в ежедневния му живот, тъй като това знание пряко влияе върху човешкия ум, свобода и нравственост. В този контекст богословието като наука за истините на вярата и християнската нравственост е част от спасението на човека, от неговия живот и християнско свидетелство. На този първостепенен и важен въпрос е нужно да се обърне сериозно внимание и той да се приложи в задължителната катехизация преди кръщението на желаещите да влязат в църковната общност. Пренебрегването на богословието в живота на вярващите води до пренебрегване на историческия и светотайнствен опит на Църквата, поставя под съмнение нейната мисия в света: „Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената“ (Пс. 18:5). Познаването на вярата предполага и смирение, подчинява рационалния човешки ум на Божествените истини и така дава свобода на човека в неговия нравствен и евхаристиен живот в Тялото Христово.

Текстът е публикуван също така в личния блог на автора


 

1Требник. София: Синодална печатница, 1949г., с. 41.

2 Вж. Мандзаридис, Георгиос. Християнска етика, т. I. София: Омофор, с. 138. Пак там проф. Мандзаридис цитира св. Йоан Златоуст, който пише в тълкуванието на първото послание на св. ап. Павел до коринтяните: „Нечистият живот е пречка за високите догмати, не давайки на проницателността да ни изясни техния смисъл“.

3 Кураев, Адрей. Традиция, догмат, обряд. София: Лик, 1996.

4 Соколов, свещ. Владимир. Младостарчеството и православната традиция. София: Омофор, с. 33.

5 Вж. Мандзаридис, Георгиос, Цит. съч., с. 59.

6 Флоровски, протойерей Георги. „Богословие и словесност“. София: УИ „Св. Климент  Охридски“, с. 247-248. Прот. Флоровски коментира факта, че опитът на Отците, проявен в съборите на Църквата ги прави „свети свидетели“ и Църквата е не само апостолска, но и светоотеческа, т.е. Отците опитно свидетелстват апостолската вяра.

7 Пак там, с. 248.

8 Пак там, с. 250.

9 1 Кор. 1:10-18. Текстът се чете от Апостола в неделята след празника Преображение Господне.

10 Свещ. Владимир Соколов, Цит. съч., с. 115.

11 Пак там, с. 116.

12 Майендорф, Йоан. Византийската църква между небето и земята. София: Сдружение „Гълъб“, Манастирско издателство, 2007, с. 38.

13 Сахаров, архимандрит Софроний. Раждането на Непоклатимото Царство. София: Омофор, 2009, с. 70-73.

14 Янарас, Христос. Вера Церкви. Москва: Центр по изучению религии, 1992г., с. 45. Книгата е позната с оригиналното си заглавие на гръцки език като „Азбука на вярата“.

15 Янарас, Христос. Цит. съч,, с. 46. Проф. Янарас обяснява и наименованието, което идва от гр. език на думата орос – граница, предел.

16 Пак там, с. 47.

17 Вж. Йером. Методий (Зенковски) „Светоотеческото учение за догмата и ересите“.

18 „Догматиците“ са кратки песнопения на 8-те гласа, които съдържат догматически определения. Догматикът, известен още като „първи Богородичен”, е песнопение от последованието на вечернята посветено на Св. Богородица. Нарича се „Богородичен” или „догматик”, защото в него се прославя Св. Богородица за участието й във великата и спасителна тайна на Боговъплъщението, която е и най-важния християнски догмат (истина на вярата).

19 Георгиос Мандзаридис. Цит. съч., с. 124.

20 Пак там, с. 149.

21 По този въпрос можете да прочетете повече в Обожението като цел на човешкия живот и Обожението и нетварните Божествени енергии.

22 Вж. Георгиос Мандзаридис. Християнска етика, т. I, с. 147-148. Според проф. Мандзаридис отхвърлянето на нетварните Божии енергии съживява ранните ереси в нова форма. Тук съвсем накратко е редно да отбележим спора, който въвзниква в Църквата по отношение на неразличаването на Божията същност и енергия, тъй като практически то е свързано с учението за обожението на човека. Нетварната Божия същност се различава от нетварните Божии енергии. Божията същност остава непостижима, но на човека е дадена възможност да познае Бога чрез Неговите нетварни енергии. Смесването на „енергия“ и „същност“ води до спора между св. Григорий Палама и Варлаам, чиито последователи отхвърлят нетварните Божии енергии, а с това и възможността на човека за общение с Бога и обожение. Чрез това смесване на същност и енергия, те отхвърлят и преданието на Църквата в лицето на нейните отци-аскети и исихасти, нейното учение за Св. Троица, христологията, еклисиологията и православната християнска етика.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: