Любовта не означава да промениш другия, а да се промениш заради другия

papadopoulos1

Автор: архим. Павел Пападопулос

Всяка наша постъпка крие зад себе си някаква подбуда. Затова и никоя постъпка от само себе си не може да се определи като богоугодна или греховна.  Трябва да видим подбудите на постъпката. Може някой да иска да направи малко дарение за храма, но не защото иска да подпомогне дейността на енорията, а защото копнее да стане неговата воля: бракосъчетанието на дъщеря му да стане в деня, в който той иска, в часа, който иска, с украсата, която той иска, ако ще ефимерият на храма да му е обяснил, че по една или друга причина не може да стане така, както го  иска; и така прави дарението, за да „подкупи/придума” по този начин свещеника или настоятелите и да стане неговата!

Тоест много пъти правим нещо, което външно може да изглежда добро и богоугодно, но нашите подбуди – понеже са лукави – го правят вредно за нашето духовно състояние. Външно другите може да ни поздравяват и да ни хвалят за постъпката ни, но ние самите знаем какво ни е подтикнало и сме го направили. Ние самите – и Бог,  знаем нашето произволение.

Затова и богоносните отци подчертават да не съдим от това, което виждаме и да не правим заключения: „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд” (Йоан 7:24), защото не знаем подбудите на делата, които виждаме. Може да видим някой да върши нещо привидно лошо, но подбудите му да са добри.  Например някой да взема един портфейл, който е намерил на тротоара, и веднага да го сметнем за крадец, но не знаем неговите подбуди. Може да го е взел, за да го предаде в полицията, може да го е взел, понеже знае чий е, може да го е взел, понеже е негов.

Въпросът е в живота да се опитваме да имаме благо произволение за всяко нещо, което ще извършим, и ако видим другият да прави нещо, да не влагаме лош помисъл, да не започваме да правим анализи, защото не знаем неговите подбуди, а да се молим да го прави  с добри подбуди.

Така предпазваме себе си не само от лицемерието (където показваме, че правим едно, а друго искаме да постигнем), но и от осъждането на другите.

***

Никога не смятай някой човек за даденост, защото ще изпаднеш в безразличие и накрая ще го загубиш. Никога не претендирай за някого вманиачено, защото накрая, вместо да се свържеш  с него, ще го отблъснеш с твоята вманиаченост.

Нужна е разсъдителност.  Прегръдката ти да не бъде нито много отпусната, защото другият може да сметне, че не те е грижа за него и да си тръгне, нито пък много здрава, защото другият може да се възпротиви от твоята задушаваща грижа и да поиска да се освободи от твоето присъствие.

Когато ни е грижа за някой човек, нека му го покажем с нашата любов и разсъдителност. Много пъти в опит да покажем любовта си към другия – и от страх да не би да го загубим – стигаме дотам да го отблъскваме, докато се опитваме да се свържем още по-силно с него. Тоест оставяме нашия страх от това да не би да го изгубим да направлява нашите действия, мисли и прояви спрямо него и това води до противоположни резултати от тези, които сме очаквали.

Нашите прояви и действия спрямо другия трябва да извират от дух на любов и разсъдителност. Тогава връзката ни с него става по-дълбока. Много пъти мислим, че една връзка е силна, когато с другия сме постоянно, всеки ден, всеки момент. Това обаче не е вярно. Една връзка е силна, когато между хората съществува истинна загриженост и искрена любов. Тогава, дори да не се виждат всеки ден, връзката им се задълбочава и напредва.

***

Всички търсим някой, който да ни разбере, да ни почувства, да ни докосне, да ни говори, да ни изпее любовни песни, да ни  прошепне приспивни песни, да ни погледне с благ поглед, да ни прегърне като немощно бебе, да ни стопли с усмивката си, да заплаче с нас. . .

Всички търсим някой, в чийто живот бихме се вместили по идеален начин. Но за това е нужен труд. Нужно е да станем като пластелин, да приемам формата на прегръдката на другия, за да се вместим напълно в нея, сякаш е създадена за нас.

И тогава това ще бъде Рай. Именно тогава разбираш, че любовта не означава да промениш другия, а да се промениш заради другия толкова, колкото е нужно, за да станете едно. И тогава всичко получава дълбок смисъл. И тогава всичко става лесно. И тогава вече не се безпокоиш.

„Обичаш ли ме?” – попитах веднъж, и небето ми показа звездите,  ветрецът ме погали по лицето, Бог ми показа Кръста Си и ти ме целуна по бузата като знак за вечно  приемане.

***

Животът ни за едно нещо си струва – за това, че имаме  възможност да умираме за другите по подражание на Христос, излизайки от нашето его, разпвайки нашето удобство, обичайки без сметки, без претенции, без граници. Животът ни си струва за всички тези неща, които ще жертваме, за да се опростим и да живеем заедно с другите.

***

По-добре другите да изпитват антипатия към теб за това, което си, отколкото да изпитват симпатия за това, което лицемерно се преструваш, че си.

Никога няма да можеш да угодиш на всички. Винаги някои ще искат да си по друг начин; по техните мерки  и теглилки. Затова не жертвай това, което си, на олтара на човекоугодието.

Избери да угодиш на Господа и да имаш чиста съвест пред Бога и хората. Не се  притеснявай, че някои не те приемат. Та хората Самия Христос не са приели! Намразили Го и Го мразят за това, което е бил и е.

За да се освободиш от човекоугодието, се научи да приемаш себе си. Човекът, който не приема кой е, който не приема своите добри и лоши страни, винаги ще се опитва да бъде приет от другите (с цената на всичко), за да покрие празнотата, която чувства от  отхвърлянето от собственото му аз.

Затова себепознанието е велика добродетел. Да зная кой съм. Да зная моите възможности и да не живея във фантазии.

***

Онзи ден дойде един господин и в разговора, който проведохме, ми каза& „Виж, отче, работата ти е да се занимаваш с това, което Христос казва”, искайки да оправдае неговото незнание или полузнание относно православната вяра.

Но тези негови  думи ме накараха да се запитам. Наистина ли Христос за нас, свещениците, е просто нашата работа,  или  нашият живот? Но мисля, че това ще трябва да се запитаме и като вярващи. Дали Христос е нашето хоби, или  нашият живот?

Ако смятаме, че Христос е нещо вторично, тогава естествено  ще оправдаваме нашето безразличие по въпросите на вярата. Това го констатираме от християни, които, докато казват, че вярват, всъщност не знаят в Кого вярват и затова не вярват  православно. Всеки започва да вярва по собствен начин, според това, което случайно е научил, чул или  прочел. „Спокойно. .  няма да свърши светът, ако не зная това или другото” – казват за въпросите на вярата. Не разбират, че наистина „светът няма да свърши”, но те самите ще погинат вечно, ако продължават съзнателно  да живеят така.

Тоест не се отнасяме по въпроса с нашата вяра сериозно, не вземаме Христос насериозно.

Христос не трябва да бъде нито нашата работа, нито нашето хоби; а нашето дихание, нашият живот.

***

Най-добрият начин да познаем Бога не е да обикнем много, защото това крие капана на абстрактното понятие за любовта.  Какво означава обичам? Какво обичам? Как обичам?

Разбира се, не съществува по-добър или по-лош начин, а един-единствен, за да познаем Бога. И това е начинът (т.е. духът) на Църквата. Това означава, че човекът, който иска да познае Бога и да има общение с Него, е призван да живее, пазейки  Неговите заповеди с послушание и смирен дух.

Със сигурност човекът, който живее по този начин, се подвизава да обикне всеки човек. Но много пъти съществува следното изопачение по отношение на любовта. Много хора смятат, че  любовта е Бог. Не, това е грешка. Бог е любов! Разликата е огромна.

Начинът на освещение е конкретен. Пътят обаче на всеки е различен.  Един ще стане монах, друг брачен, трети дърводелец, четвърти лекар. . . различни пътища. Начинът обаче остава същият. Начинът на Църквата: покаяние, подвижнически живот, смирение, молитва, участие в Тайнствата, опрощение, простота, незлобие, любов.

Тогава и само тогава успяваме да обикнем автентично, подражавайки на Христос, без себичност, без да искаме нещо в замяна, без отплата, без злоба.

Само ако намерим Бога ще намерим и любовта. Но не търси на погрешни места и по погрешни начини (с логиката си). Мястото е Неговата Църква, а Сам Бог ще ни поучи на начина.

Ако станеш Божий човек, ще имаш и любов.

Ако си човек на „любовта” без Бога. . . тогава със сигурност любовта ти е подправена и лъжлива; ще го разбереш по злобата, която се пробужда в теб, когато биваш онеправдан, когато не бива призната твоята „любов”, когато бъдеш хулен без да си виновен, когато биваш принизяван; смущаваш се, защото любовта ти е била изпълнена със страсти.

Без Бога само внушаваме на другия, че го обичаме  . . . и нищо повече.

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: