Богословието като начин на живот според Евагрий Понтийски (първа част)

Автор: Янис Каминис*

1. Живот и дело на Евагрий Понтийски

Евагрий Понтийски остава и до днес един от най-спорните писатели в история на Църквата. Той е първият гръцки учен, който живее в египетската пустиня през IV в. и систематизира монашеския опит и духовност, като създава практическа, подробна и компактна система за духовния възход на човека към Бога. Евагрий Понтийски е роден в гр. Ибора в ромейската провинция Еленопонтус (днешната област Iverönü в Турция) и е син на помощник-епископа на града; ръкоположен е за анагност от св. Василий Великий – епископ на Кесария, а след смъртта му св. Григорий Богослов го ръкоположил за дякон. Евагрий Понтийски се отличава като умен и остър оратор в Константинопол, където помага на св. Григорий Богослов в борбите му срещу арианите[1]. Заради една любовна история с една омъжена жена Евагрий, страхувайки се за живота си, се налага да напусне столицата и решава да отиде в Йерусалим. Там се среща със св. Мелания Римлянка , която, след като е станала вдовица на 22 години, посвещава живота и богатството си на Бога и основава манастир в Йерусалим; придружава я Руфин Аквилейски, известен с преводите си на латински на Оригенови съчинения. Бидейки тежко съкрушен, Евагрий изповядва греховете си пред св. Мелания и тя го съветва да се обърне към монашеския живот и да се оттегли в Египет. Наистина той се посвещава в монашеския живот и след две години в Нитрия (Египет) се премества в Келия, където се намира близо до Нитрия и води още по строг аскетичен живот. Там пише повечето си творби и придобива репутация на светец и проницателен духовник. Някои от учениците му са св. Паладий Еленополски и св. Йоан Касиан Римлянин: единият известен със съчинениято си Лавсайк – творба, която описва живота на монасите-пустинници, а другият с Правилата на общежителните манастири (De coenobiorum institutis) и Събеседвания на аскетите отци в пустинята (Collationes patrum in scetica eremo). Последният предава духа на пустинята и египетския аскетизъм в западната Европа. Евагрий Понтийски умира през 399 г., преди избухването на оригенистките спорове.

В течение на 150 години след смъртта му подвизите на Евагрий предизвикват възхищение. Едва през 553 г. някакви части и цитати от писанията му са осъдени от император Юстиниан и само малко по-късно, може би в края на VII в., името на Евагрий започва да се появява редовно заедно с имената на Ориген и Дидим в списъка на анатемите. Последицата от това действие е, че много от творбите му написани на гръцки език изчезват, а някои се приписват на други автори като например на св. Нил Синайски. Въпреки това, голяма част от творбите му се запазва в сирийски преводи. Не можем да сме сигурни обаче за качеството на тези преводи, защото не знаем до колко ученията, които се предават особено в спорни текстове като Гностическите глави (Κεφάλαια Γνωστικά) са оригиналните учения на Евагрий Понтийски или в тях са добавени мнения на преводача.

Възгледите на Евагрий са формирани под влиянието на учения, характерни за Александрийската школа и най-вече за Ориген, и играят важна роля при структурирането на общия мисловен стил сред монасите-пустинници. Истина е, че Евагрий повлиява върху възхода на аскетичния живот в православната църква през вековете като никой друг, обаче едва през последните 60 години започва сериозното изследване на богословието и творчеството му. Този интерес към Евагрий се дължи на възстанояваването на евагриевите писания – не само на оригиналните гръцки текстове, но и на древните им преводи[2]. Може да се каже, че като личност Евагрий Понтийски не играе толкова важна роля в историята на Църквата, но със сигурност неговите писания и идеи влияят върху аскетичната литература и върху монашеството не само на Изток, но и на Запад. Ириней Хаусхер, известният изследовател на патристичната и монашеска духовност, смята, че Евагрий е основател на източното аскетично учение[3]. Творбите му са пълни с духовността на ранното монашество и привличат вниманието на всеки, който иска да разбере аскетичния живот като ежедневна практика, която преобразува човека, навиците му и начина по-който гледа света и общува с другите хора. Същевременно писанията на Евагрий, въпреки че са кратки, със сигурност изглеждат тайнствени и загадъчни за този, който не е посветен в езика на древногръцката философия и в богословието на Ориген.

2. Етапи на духовния възход

Очевидно е от творбите му, че Евагрий, въпреки че е бил известен като отличен оратор, няма за цел да впечатлява с начина, по-който пише, а да наставлява и да предложи практически съвети, учения, тактики и навици, които съставят един практичен начин на живот, имащи за център богословието и вярата. За него християнството е нещо много конкретно, затова го определя като: учението на нашия Спасител Христос, което се състои от деянието (πρακτική), природното съзерцание (φυσικὴ θεωρία) и богословието (θεολογία)[4]. Това означава, че за него християнството е определен начин на живот, който се състои от три етапи, водещи до Бога. За Евагрий Понтийски богословието не е просто наука; няма връзка с придобиването на знание или диалектика, а се определя като последният етап на духовния възход, който е свързан безусловно с молитвата. Поради тази причина в творбата си Словото за молитвата той пише: „Ако си богослов, молиш се истинно; и ако се молиш истинно, тогава си богослов“[5]. Богослов за Евагрий е този, който може да говори с Бога, да общува с Него, молитвата е разговорът на нашия ум с Бога, и когато нашия ум се намира в стабилно състояние, без да се занимава с други грижи, тогава може да се насочи непрекъснато към Бога и да разговаря с Него без никакво посредничество.

Духовният възход започва с деянието (πρακτική) и целта на деянието е безстрастието (ἀπάθεια). Евагрий пише, че  царството небесно е безстрастието на душата заедно с истинското знание на съществата[6]. Евагрий използва стоическия термин безстрастие, за да определи крайната цел на деянието. Чрез безстрастието човекът може да постигне знанието на съществата – природното съзерцание (φυσικὴ θεωρία), т.е. да знае причината на всяко същество, на всичко, което съществува, съзерцавайки го чисто и обективно, отвъд страстите, които затъмняват нашите сетива и ни карат да гледаме всичко сякаш според нашите субективни чувства и предразсъдъци и не според като Бог е създал съществата. Разбира се, за да се постигне едно такова състояние се изисква предварително пречистване на духа и на ума, откъсване от света отсичане на страстите и борба срещу помислите, които ни водят към страстите. Точно този процес се нарича деяние (πρακτική), практика, която води до пречистване и до преодоляването на водещите към страстите помисли. Евагрий Понтийски определя деянието като духовния метод, пречистваща страстната част на душата[7]. Приемайки тристранното платоническо разделение на човешката душа, човек според Евагрий се състои от две неразумни дяла – пожелателния (ἐπιθυμητικόν) и гневливия  (θυμοειδές) – и един разумен дял (λογιστικὸν μέρος), който се нарича и ум. Страстният дял на човека се състои от пожелателния и гневливия, и точно тези дялове имат нужда от пречистване, за да може човекът да постигне безстрастието.

Терминът „безстрастие“ не означава безчувственост или нечувствителност. Страстта е нещо, което завладява човека и го подвежда. Това означава, че при такова състояние  човекът не може да контролира страстите си, само обратното се случва – страстите са тези, които контролират човека и той се превръща в техен роб. По-скоро безстрастието означава спокойствие и мир на ума (ἀμεριμνησία) и още повече равновесие между дялове на душата,  т.е. умът – разумният дял е водещият дял на човека, а пожелателният и гневливият дял имат своите функции, обаче умът трябва винаги да ги ръководи. Нашето желание трябва да се стреми към добродетелите да подхранва любовта към Бога и ближния, и нашият гняв трябва да се насочва срещу злите сили – демоните, които в писанията на Евагрий Понтийски се отъждествяват със страстите и несправедливостта.

3. Осемте помисли

Според Евагрий Понтийски съществуват осем различни негативни помисли и за постигането на безстрастието се изисква борба срещу тях. Всъщност тези помисли предизвикват страстите. Първият помисъл е на чревоугодието (γαστριμαργία), вторият на блудството (πορνεία), третият на сребролюбието (φιλαργυρία), четвъртият на печалта (λύπη), петият на гнева (ὀργή), шестият на унинието (ἀκηδία), седмият на тщеславието (κενοδοξία) и осмият на високомерие (ὑπερηφάνεια). Евагрий уточнява, че не можем да контролираме дали тези помисли ще вълнуват душата ни или не, т.е.  влиянието им върху нас не е  в наша власт. Обаче това, което можем да контролираме, е дали тези помисли ще предизвикват страстите в нас или не, т.е. това, което е в нашата власт, е  дали тези помисли и страсти, причинявани от помислите ще ни завладеят и ще ни водят към определени действия, вредни за нас[8]. В този смисъл учението на Евагрий подхожда на това, което споменава стоическият философ Епиктет, т.е. има такива неща, които зависят от нас и такива които не зависят. Прилагайки това учение към Евагриевата система, можем да кажем, че от нас зависи дали ще се борим срещу злите помисли; обаче това, което не зависи от нас, е нападението на помислите над нашата душа. Това означава, че тези помисли ще ни нападат, но ние имаме силата  да ги отблъснем.

3.1. Помисълът на чревоугодието

Редът на помислите не е случаен. Чревоугодието е първият помисъл и се нарича майка на прелюбодеянието, т.е. чревоугодието предшества сексуална безнравственост, затова е невъзможно да падне някой в духа на блудството, ако преди това не се предаде в чревоугодието[9]. Несъмнено тази страст е налична и в съвременния свят и особено в по-развити общества, където здравословните проблеми, като диабет и затлъстяване, които отчасти се дължат на преяждане, добиват епидемични размери. Вместо да ни липсва храна, ние живеем в свят на изобилие. Развитието на технологията подкрепя избягването на неприятни решения и насърчава, това, което предоставя удоволствие. Храната вместо нужно средство за продължаване на живот се превръща в развлечение и естествено този начин на мислене се одобрява в едно общество, което се основава на консумирането и разточителността. Евагрий представя въздържанието като добродетел, която се противопоставя на чревоугодието; тя е юзда на стомаха, аскетичност, око на бдителността, възпитател на тялото и т.н.[10] Заради това и постът в християнската традиция налага режим, който регулира тази страст и може да води до здравословен начин на живот, ако се избягват крайностите. Имам предвид, че  постът не означава само консумиране на определени хранителни продукти, а и консумиране на по-малки количества. Още повече молитвите преди и след яденето показват, че всичко което имаме, е дадено от Бога, благодарим за насъщния хляб, защото храната трябва да се възприема като нещо скъпоценно, а не като даденост.

3.2. Помисълът на блудството

Евагрий Понтийски нарича блудството рожба на чревоугодието. Той забелязва пряката връзка между чревоугодието и блудството. Тези две помисли се свързват със склонността на човека да търси  непрекъснато удовлетворение. Блудството принуждава желанието за различни тела и напада насилствено онези, които практикуват самообладанието, за да престанат да контролират себе си, сякаш не постигат нищо чрез тази практика[11]. Този помисъл има пряка връзка със различни фантазии на човека и със сетивото на зрението, затова Евагрий го нарича примамка на очите и нескромно зрение[12]. Освен това демонът на блудството подбужда човека с образи на мъже и жени, които  извършват срамни действия[13]. Евагрий Понтийски описва едно състояние на умствена порнография, която влияе на човека и го води към греха на блудството. Ако този помисъл тогава се е смятал толкова вреден, в съвременния свят, където порнография не е само умствена, а може да се намира навсякъде; можем да предположим вредните последици на тази ситуация. Психологът Гари Уйлсон описва този проблем с научни термини. Изкуственото стимулиране на сексуалния инстинкт отслабва връзката между мъж и жена; порнографичните образи водят мъжа към обезценяване на жената; освен това този навик пречи на развитието на социални умения, причинява проблеми в съсредоточеността и е свързан с депресия и тревожност[14]. По този начин нуждата за пряко удовлетворение води до загуба на опит за създаване на реалните връзки и въвежда процес на деградация на човешките взаимоотношения.

Добродетелта, която се противопоставя на блудството, е целомъдрието. Тя е сътрудник на въздържанието, обрязва мислите и ни скланя към молитва[15]. Евагрий препоръчва още интензивна молитва, скромен хранителен режим, бдения и духовно съзерцание, за да се победи този помисъл. Тук може да се добави и създаването на искрени връзки с други хора; връзки, които ще бъдат основавани във взаимно доверие. Всъщност само такива човешки взаимоотношения между хората, т.е взаимоотношения основаващи се върху истината, искреността и взаимността могат да мотивират човека да избегне разни видове на пристрастеност. Възгледите на Евагрий Понтийски относно сексуалната безнравственост (вдъхновени от християнството – бел. ред.) съвпадат с тези на стоиците – половото сношение се оправдава единствено в рамките на брака.

3.3. Помисълът на сребролюбието

Третият помисъл е сребролюбието. Естествено този помисъл е пряко свързан с алчността и манталитета за натрупване на повече вещи и блага. Евагрий нарича този помисъл ненаситна лудост, многостранна порочност, корен на всички злини (1 Тим. 6:10) [16].  Още повече сребролюбието не се определя само като привързаност към вещи и богатства, а представлява загрижеността на човека към материалния свят. Разните вещи и богатства не са нищо друго освен тежести, които предизвикват безпокойство и притеснения и ако човекът ги загуби започва да се разочарова и изпада в депресия. Разбира се монахът трябва да се отрече от всяка собственост, за да намери спокойствие и това е правилното за този, който живее в манастира или иска да се посвети в аскетичния живот.

Препоръката на Евагрий Понтийски обаче важи и за всеки човек, който разбира, че възхищението към материалния успех и придобиването на повече вещи не е пътят, нито към истината, нито към блаженство в живота. Морето никога не може да се препълни, въпреки че множество реки текат към него; същото важи и за желанието на алчния човек. То не може да се изпълни от богатства. Алчният удвоява богатството си и иска да го удвои отново; този процес никога не спира, докато смъртта не дойде и не спре безкрайното му усърдие. Освен това винаги този, който е алчен, ще има повече грижи, докато този, които не се грижи толкова за материалния успех, може да има повече време за молитва и четене, т.е. да се грижи за душата си и да събира съкровища на небето (Мат. 6:20)[17]. Сребролюбието се отъждествява с идолопоклонство, защото човекът се покланя пред нещо материално и пренебрегва Бога. Обаче демонът на сребролюбието не е само алчност и привързаност към материалните блага. Той може да измами човека по различни начини и даже се крие зад благотворителни занимания.

Например, когато монахът е разочарован от строгостта на отричането, демонът на сребролюбието се преструва, че обича бедните и го призовава  да се подготви добре, за да се срещне с непознати хора или да изпрати провизии на онези, които имат нужда. Той кара монаха да посещава затворите в града, за да откупи онези, които се продават като роби или да прикрепи към богати жени и да бъде като поклонник на тези, които са богати[18]. Очевидно нищо не се е променило, защото и до днес много пъти, т.н. благотворителни занимания не са нищо друго освен поводи, за да се крие печалбата.

Сребролюбието може да се изкорени само, когато човекът се освободи от нуждата за натрупването на материалните блага; именно тогава може да придобие истинско изобилие и да живее без завист, грижи и тревоги. В общи линии Евагрий предлага скромен начин на живот – нещо, което е характеристика на древногръцката философия и особено на елинистическите философии на стоицизма и епикурейството. Всъщност аскезата, която съществува и при стоиците се включва в християнството. Това, което е различно, е целта, докато при стоиците целта е придобиването на безстрастието, за да живеят в блаженство. За християните безстрастието и скромният начин на живот е нужен, за да се пречистват от всички неща, които ги разсейват и могат да имат връзка с Бога. Затова християнството няма като цел просто моралното поведение или спазването на някакви правила. По-скоро може да се определи като начин на живот, начин на съществуване и действане. Тази традиция се наблюдава повече в православието, където Добротолюбието и начинът на живот на аскетите продължават да са любимо четиво на повечето православни християни.

Това проучване за значимостта на начина на живот, който се противопоставя на натрупване на материалните блага, и алчността, се продължава и през ХХ в. особено в творбите на екзистенциални философи и психолози. Известни са книгите на Габриел Марцел Битие и Притежание и на Ерих Фром Да Имаш или да Бъдеш. Особено Ерих Фром посвещава една цяла глава в Стария и Новия Завет, където пише, че „една от основните теми в Стария завет е – остави всичко, което имаш; освободи се от всички вериги – бъди“[19]. По-същия начин аскетите и монаси имат за цел да бъдат и да живеят по един определен начин на живот, не да притежават блага.  По-този начин монахът се съсредоточава върху връзката с Бога, той не е самотен, няма нужда от социални връзки които много пъти се разрушават поради грешни действия или други недоразумения.  Монахът  живее с разговор и общуване с Бога – Този, Който е вечно съществуващият (Изход 3:14).

Следва

* Авторът е докторант по „Патрология“ в Богословския факултет на Софийския университет

---

[1] За подробна биография на Евагрий Понтийски и други подробности относно живота му виж. Παλλάδιος επίσκοπος Ελενουπόλεως, Ἡ πρὸς Λαῦσον Ἱστορία, PG 34, 1188-1195; „Coptic Palladiana II: The Life of Evagrius (Lausiac History 38)”, првд. Tim Vivian, Coptic Church Review Vol. 21 N. 1 (2000); Σωκράτης Σχολαστικός, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, PG 67, 516-521; Ἑρμείας Σωζομένος, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, PG 67, 1381-1388; Γρηγόριος ὁ Θεολόγος, Ἴσον τῆς Διαθήκης, PG 37, 393, B-C; Rufinus Aquilensis, Historia Monachorum, PL 21,448-449; Ἀποφθέγματα τῶν ἁγίων Γερόντων, PG 65, 173-176; Gennadius, Liber de Viris Illustribus, ed. E.C Richardson, (Leipzig: J.C Hinrichs’sche Buchhandlung, 1896): 65; Eusebius Hieronymus, Epistolae, Epistola CXXXIII, PL 22, 1151.

[2] Augustine Casiday, Reconstructing the Theology of Evagrius Ponticus, (Cambridge: Cambridge University Press, 2013) 1.

[3] Борис Б. Брајобић, Аретологија Ебагрија Понтијског, (Никшић: Aletheiа Јасен, 2002) 10.

[4]Évagre le Pontique, Traité Pratique ou Le Moine, t. II, SC 171, ed. Antoine Guillaumont & Claire Guillaumont, 498.

[5] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Λόγος περὶ Προσευχῆς, PG 79,1180 Ξ΄.

[6] Ευάγριος ὁ Μοναχὸς, Λόγος Πρακτικός Β΄, PG 40, 1221 D.

[7] Εὐάγριος ὁ Μοναχὸς, Λόγος Πρακτικὸς Ν΄, PG 40,  1233.

[8] Évagre le Pontique, Traité Pratique ou Le Moine, t. II, SC 171, 506-508.

[9] Évagre le Pontique, Sur Les Pensées, SC 438, ed. Paul Géhin, Claire Guillaumont & Antoine Guillaumont,  150.

[10] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Περὶ τὰς ἀντιζυγούς τῶν ἀρετῶν κακίας, PG 79, 1141 B-C.

[11] Évagre le Pontique, Traité Pratique ou Le Moine, t. II, 510-512.

[12] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Περὶ τὰς ἀντιζυγούς τῶν ἀρετῶν κακίας, PG 79, 1141 C.

[13] Évagre le Pontique, Sur Les Pensées, SC 438, 206.

[14] Gary Wilson, Your Brain on Porn: Internet Pornography and the Emerging Science of Addiction, (Margate Kent UK:Commowealth Publishing, 2014).

[15] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Περὶ τὰς ἀντιζυγούς τῶν ἀρετῶν κακίας, PG 79,  1141 C.

[16] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Περὶ τὰς ἀντιζυγούς τῶν ἀρετῶν κακίας, PG 79, 1141 D.

[17] Νεῖλος ὁ Σιναΐτης, Tὰ Ὁκτώ Πνεύματατα τῆς Πονηρίας, PG 79,1153 A-B.

[18]Évagre le Pontique, Sur Les Pensées, SC 438, 226-228.

[19] Ерих Фром, „Притежанието и битието в Стария и Новия завет и в проповедите на Майстер Екхарт” , Да Имаш или да Бъдеш, првд. Лилия Енева, (София: Кибеа, 2011).