Църквата дава възможност за истински хуманизъм

Автор: архим. Георги Капсанис

Съществуват определени трудности  за съвременните младежи да доближат Тайнството Покаяние. Те  се затрудняват да доближат Църквата и клириците, защото срещу Църквата се подхранват предразсъдъци. Църквата днес бива осмивана, клеветена, злословена, унижавана в очите на света и на младите и тези млади хора, които заявяват своята вяра,  ще станат предмет на . . . ирония.

След това, днешно обучение – психология, философия, политика, развива един човекоцентричен характер у хората, който създава лъжеусещането за себеспасение. Култивират се самодостатъчността, себелюбието, егоцентризма. Всичко това е противно на духа на покаянието и на изповедта. Определени системи, каквато е екзистенциализмът, дори подчертават, че греховността се състои в греховни състояния, а не в лицата и така прехвърлят въпроса за личната отговорност от лицата върху състоянията. Така човек започва да смята, че не носи отговорност за злото, което  върши.

Съгласно теорията на Фройд, грехът не е изпълняването на злите желания на човека, а тяхното неизпълняване. Грехът също така днес се явява като право на човека и негово освобождаване, както  става и с въпроса за абортите. Абортите са най-ужасният грях,  но виждаме феминистките да демонстрират по улиците и да настояват за това, което е престъпление, като тяхно освобождаване. „Тялото  ни принадлежи, – крещят те –  не искаме християнско тяло!“. Помислете за какво изкривяване на нещата говорим, когато престъплението се смята за освобождаване на човека, докато то е неговото най-лошо поробване.

Как сега младите, които от телевизията, радиото, видеото и т. н. биват напоени с този болен, егоцентричен и себелюбив дух, могат да влязат в духа на Църквата, който е напълно противоположен?

Също така се култивира психологията на масата в ущърб на личността и на личната отговорност. Прекомерната употреба на думата маса и нейните производни (например масов спорт, масови игри и т.н.) за да се определи дадена съвкупност от хора, изразява опита човешката личност да бъде погълната от масата. Масовизираният човек не мисли, не решава и не постъпва лично и затова не чувства, че лично е отговорен. Други го направляват.

Освен това, общата атмосфера и покварата притъпява нравствената съвест. Когато децата от малки гледат нещата, което се излъчват, съвестта им се притъпява. Спират да мислят злото за зло или доколко е зло. Затова с болка констатираме, че престъпността е нараснала и особено престъпленията срещу човешкия живот. Всеки ден във вестниците се публикува информация за страшни престъпления. И след узаконяването на абортите престъпленията ще нараснат повече. Самата държава сега демонстрира презрение към живота на човека (на създавания в утробата живот, но във всеки случай човек). И младите, които днес приемат това, и тази насока от държавата, и чрез абортите вършат престъпления, защо по-късно да не извършат престъпления срещу  някой друг човек, когато себелюбието им настоява за това?

Друго нещо, което  затруднява младите да доближат Църквата, е безсилието на енориите, най-вече на големи енории, които днес наброяват хиляди енориаши, да проявяват евхаристийното и еклесиологично конституиране на енорията. Тоест някой да отиде в енорията си, да почувства нейното евхаристийно събрание и да каже: тук е моето семейство, семейството на Бога; тук е домът на  моя Бог и Отец. Тук всички сме членове на Тялото Христово, братство и общност в Христос.  Тук свещеникът е моят духовен отец, и за да мога да участвам в това евхаристийно събрание на Божия народ, аз не трябва да се отделям чрез  греха нито от Бога, нито от Църквата.

Лесно мога, когато съгреша, да отида при свещеника, при моя отец и духовник да му кажа греха си. Той да ми прости и аз да мога да участвам в събранието в Христос на моето братство и семейство, което е моята енория, и да участвам в пречистите Тайни.

Литургията на Църквата, като евхаристийно събрание на народа и осъществяване на общността на Тялото Христово, било нещо самопонятно за древната Църква. Затова съществувала публичната изповед на съгрешилите пред епископа, който  давал прощението от Бога като предстоятел на поместната църква. След публичната изповед и опрощение каещите се можели да бъдат възстановени в Тялото Христово и да се причастят с пречистите Тайни.

Еклесиологичното и евхаристийно преориентиране на енорията ще помогне на младите да се върнат в Църквата и да пристъпят към Тайнството Изповед.

Върху какво можем да стъпим, кои допирни точки да намерим, за да помогнем на младите да се обърнат към Тайнството Покаяние? Мисля, че ако говорим за техните болезнени екзистенциални проблеми. Младите днес от малки не водят традиционен живот, без изключения; живеят в секуларизация и имат опит от злото, и повечето пъти – разочароващ опит. След много търсения, проби и разочарования чувстват горчивина в тях. В онзи час, когато започват да преживяват тази горчивина, богословът, свещеникът или вярващият християнин може да ги срещне и да им каже: „Виж, брате, всичко това, което изпита, е отчаяние, провал, но съществува нещо, което не си изпитал и това може да ти даде същинската, истинската радост“.

Имаме много примери на млади хора, които, разочаровани от всичко, се обръщат към Христос като последното и единствено решение на тяхната безизходица. Мнозина младежи, прибягнали към наркотиците и от добри семейства, ми казаха: „Отче, взехме наркотици не защото сме скитници, а защото от всичко сме разочаровани и търсим някакъв изход“. Дяволът ги заблуждава и те мислят, че в наркотиците ще намерят тази дълбочина, за която жадува човешката душа.

Нещо друго, което може  опитно да разбере младият човек, е че всеки грях всъщност е себелюбие, т.е. болна, егоистична любов към нашето аз, и че себелюбието ни води до самота и безизходица. Не може човекът със себелюбието да възстанови реалното общение с Бога и ближния, и така в крайна сметка живее в непоносима самота. И тази самота е ад преди ада. Липсата на всякакво общение чувстват тези в ада, както отговорил черепът на един идолски жрец. Когато бил запитан от св. Макарий Велики как се чувстват в ада, той отвърнал, че там не могат да се видят един други. Докато ние в Църквата можем да се гледаме един други в Иисуса Христа.

Човекът като сътворен по Божий образ е богословско същество.  Автономността не може да му даде това, което го възпълва, да обяснява, да утешава дълбоко в душата му, освен ако  не се върне към първообраза на образа си – Христос.

Човекът в Църквата може да осъществи истинно личността си в общение с Бога и с хората и да стигне до висшата възможност на своето съществуване – обожението. Църквата му дава възможност за истински хуманизъм.

Бог и Църквата обичат човека такъв, какъвто е, когато много пъти дори и родителите му го отхвърлят. Църквата приема човека колкото и грешен да е той, и какъвто е, но за да му даде възможност да стане такъв, какъвто иска Бог. И колко много му помага това приемане! Известно е човеколюбието на светите отци и старци  в пустинята. До днес виждаме духовните отци на Света Гора, които са строги към себе си, да  показват крайно човеколюбие и разбиране към падналия човек и към болната и тлееща човешка природа. Но и смелостта и помощта, която дават на всеки човек, за да го вземат оттам, където е, от неговия ад, и да го доведат с много любов и разсъдителност до Бога.

В Църквата съществува  възможност за тайнството преживяване на Бога. Човекът не може да се утеши само с една външна връзка с Бога. Той е сътворен да е влюбен  в Бога. Божествената любов, казват отците, е нужда на човешката душа. Любовната връзка с Бога в крайна сметка утешава човека. И тази любовна връзка и тайнствен живот и опит от Бога се подхранва от светотайнствения живот, непрестанната молитва и цялата аскетическа практика на Православната Църква, предадена ни от  Добротолюбието и светите отци.

Благодатта на Христос дава небесни  преживявания на православните християни, които добре се подвизават. Така не е нужно да търсим на друго място спасителен опит и да се трудим напразно.

Това са някои възможности, допирни точки, при които можем да говорим  дълбоко в  душите на младите, в ядрото на тяхното съществуване, на тяхната тревога и търсене, винаги с положително отношение на любов и нежност към тях. Разбира се, за всичко това са нужни просветлени учители и харизматични духовници. Затова трябва да молим Бога да ни ги даде. Те са светлината на света.

Превод от гръцки език: Константин Константинов