Съмнението и религиозният живот

67170945_2137175573059132_4998836006871367680_nАвтор: Ангел Димитров

За нас днес съмнението е считано за основна добродетел – етическа и интелектуална. При всяко запознанство, при встъпването в нова среда, при започването на нова работа, съмнението, „да си имаш едно на ум“, се счита за напълно нормално трезвомислие, дълг на разумния човек. Още повече това важи за интелектуалната сфера. Откакто Рене Декарт е постулирал съмнението като метод за достигане на истината (правя това обобщение с уговорки), всяко питане за истината на конкретен обект на мисълта започва с въпроса „дали?“. „Дали все пак този обект не ми се струва само такъв, а извън моето съзнание да е съвсем друг?“, „дали можем да вярваме на съзнанието си?“, „дали любовта е това, което си мислим, че е?“. В този тон са всички „brainstorming“ научни открития – учените са открили, че истината е толкова по-различна от изграденото ни от непосредствения опит мнение, че това вкарва „буря в мозъка ни“ (brain-storm). Този подход на недоверие към непосредствения опит, към реалността такава, каквато я откриваме сурова, някои хора се опитват да приложат и в религиозната вяра. Оттук идва упрекът в нерационалността на вярата, в невъзможността към нея да се приложи критика, в крайна сметка ако сме заставени да вярваме, как и бихме могли да се усъмним – или ще вярваме, или ще се съмняваме?

И наистина, в религиозната вяра няма място за съмнение. Съмнението противоречи на самата същност на вярата онтологически, а и е несъвместимо с нея етически – християнинът е призван да развива в себе си добродетелта на вярата. Затова не мисля, че са прави хората, защитаващи християнството, които искат да покажат съвместимостта на съмнението и вярата. Те най-често го правят посочвайки богословските спорове между Светите Отци; но по своята същност тези спорове не са прояви на съмнение, а въпрос на философско убеждаване. Сега въпросът е да се посочи защо съмнението няма място във вярата, без това ни най-малко да отмалява от нейната ценност и да я дискредитира.

Когато ученият изучава даден обект  – химик, който изучава свойствата на някакво съединение, биолог, който разглежда нервната система на някое животно и т.н. – той винаги полага в „пространството“ между собствения си поглед и обекта неща, за които самият обект няма представа. Самият въглерод не знае нищо за своята валентност и съществуването на кислорода, както и нервната система на шимпанзето не знае нищо  за трансмитерите и кръвта. Тук „знае“ трябва да се разбира в буквалния смисъл на знанието – доколкото нито въглеродът, нито нервната система имат разум, те наистина не се самоосъзнават и не знаят  какво са, какво могат и какво правят. Всичко, което те могат и правят, го могат и правят без да го знаят и желаят. Затова и обектът на учения не се интересува от понятията, с които ще бъде описан, нито колко надълбоко ще се навлезе в „личното му пространство“. Обектът на науката е напълно сляп за всяка интервенция, за всяка манипулация, за всеки експеримент и наблюдение. Пред своя обект ученият твърде често се среща със самия себе си – със своето незнание, със своята неподготвеност за неочакваното, което може да изскочи при следващия разрез, с невъзможността да зададе пряк въпрос на обекта си; напълно възможно е да осъзнае, че онова, което вижда в обекта си не идва от самия обект, а от собствения му ум, т.е. когато ученият пришива на обекта си своята теория за него (т.нар. petitio principii).

Във всички тези случаи съмнението е необходимо. Дори нещо повече – то е и задължително като следствие от смирението, което трябва да има един изследовател. Както се вижда, наистина през повечето време ученият се среща със самия себе си докато изследва обекта си, затова той трябва да бъде смирен и готов във всеки миг да види, че не е прав, че отнема или приписва нещо на реалността, че новият факт, който той установява, хвърля нова светлина и качествено променя смисъла на предходните открития. Така, докато пишел своята дисертация върху идеята на етическия акт, немският философ Дитрих фон Хилдебранд бил убеден (повлиян от приятеля си Макс Шелер), че обядването с вкусна  храна и добродетелният акт на прошката са добри в един и същи смисъл, само че се отличават степенно. Докато един ден, когато жена му пазарувала, той не осъзнал, че разликата между хубавия обяд и добродетелта е същностна – едното той нарича „субективно приятно“, а другото „ценно само по себе си“, т.е. имащо дълбока метафизическа реалност. Тогава, заедно със своето откритие, му се наложило и да промени цялата си дисертация. В този смисъл смирението е добродетел, която предпазва учения да се счете за последна и сигурна инстанция, като му позволява да продължава съвестно да разглежда самата реалност.

Съмнението трябва да бъде израз на невъзможността да ударим със съдийското чукче по масата и да приключим задълбочаването в истината, когато счетем, че на нас така ни се иска. Няма да се задълбочавам в това, че съмнението и откритието във философията и психологията се отличават от това в химията и физиката, макар че казаното завръзката между смирението и съмнението е напълно валидно и тук. И така, ученият не може да си позволи да приеме на вяра това, че нещата в реалността стоят така и така. И това произхожда от самата същност на реалността, с която ученият борави – с тази незаинтересована от него, скрита в себе си реалност от слепи за себе си и за другото обекти. Реалността не си дава сметка, че си играе с човешкия разум на „Бабо, дай ми огънче“, и предпазливостта по отношение на това, какво има на следващото стъпало, е добро качество. Но възможно ли е всичко това да бъде пренесено в реалността на вярата? Представата, че отношението на вярващия към онова, в което вярва, е подобна на учения към онова, което изучава, е неправилна. Християнинът чрез своята вяра и всичко произтичащо от нея (приемане на св. тайнства в Църквата, да речем) живее в една пълна и нова реалност, която не е насъщна за невярващия. И тук въпросът е каква е именно тази реалност?

В началото на св. литургия свещеникът известява в каква реалност пристъпваме: „Благословено е Царството на Отца, и Сина и Светия Дух“. Видно е, че това Царство качествено се различава от „царствата“ на организмите в биологията и от още по-далечните аналогии в другите науки. Царството на Отца, Сина и Св. Дух е Царство на Лицата, а не на природните сили; отношенията в това Царство има за своя същност актовете на разумна воля между тези Лица, а не някакви механични импулси и претърпявания; отношението на вярващия към Божиите Лица е отношение на доверие и любов, а не на съставяне на теория вследствие на множество експерименти. Бог не е и не може да бъде обект на разсъдъка, преди да бъде обект на вярата. Вярата допуска необходимата свобода на персоналното същество да е именно персонално – с лице, с воля и разум, а не обект, комуто аз приписвам качества, неведоми за него самия, защото е лишен от разум сам по себе си. Ученият не може да се довери на химическото съединение, но сърцевината на отношението на вярващия към Бога е доверието. Актът на доверие е възможен и необходим само при персонални същности.

В науката „съмнявам се“ означава „вероятно е да допускам грешка, че съм стигнал до пълната истина“, но в духовния живот на християнина „съмнявам се“ означава „не Ти вярвам, Господи, не искам да се доверя на искреността и любовта Ти“. В науката възможният напредък, както и възможният неуспех са обусловени от търпението, внимателността и упоритостта на учения, защото той е единственият субект в картината, той е единственото действащо лице. В религията изцяло отношението е субектно, отношение на лице към Лице, на духа на човека към Светия Дух; което позволява и обратното – отношение от Св. Дух към човека, т.е. диалог. Християнинът не тематизира знанието, което представлява удържането в разума на някакви смисли, получени от изследвания обект; християнинът иска познаването, което е личното задълбочаване и жизнен опит с Живия Бог. Това познаване се има предвид в Стария Завет, когато се казва: „Авраам позна Сарра“ – сексуалният опит в този опит на разголване, на приближаване на лицата. Християнинът може да е философ, което означава, че ще има някакво разумно познание за Бога. Но това познание винаги ще е познание само за следствията от Неговата дейност, а не познаване на Него самия (т.е. интимен разговор лице-в-Лице). Затова е по-добре философът да е християнин, отколкото християнинът философ.

Докато още сме в ерата на научния прогрес и сме въодушевени от способностите на собствения ни разум, разбира се, ще чуваме упрека, че религията не понася съмнението, защото е нелогична и без-разумна. Но съвсем не е задължително да се притесняваме от този упрек. Най-често той се чува от хора, които не знаят какво е религия. Онези, които знаят „в Кого са повярвали“ (1 Тим. 1:12) трябва и да Го обичат. Онези, които вярват в себе си, трябва и да се съмняват.

Изображение на заглавната страница:  фрагмент от „Тома Неверни“ на Караваджо.

Статията е отпечатана за първи път във „Вяра и Дело“ – Бюлетин на II Каварненска енория при храм „Св. Георги“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: