Раят винаги е дар на Божията любов, а не наше индивидуално постижение

Автор: о. Харалампос Пападопулос

В живота след много битки със себе си, другите и със Самия Бог, ще разберем, че някои проблеми се променят, някои много малко, а някои изобщо не се променят. Последните, които и ни мъчат повече,  ще се наложи да ги приемем, да ги обгърнем и да се научим да живеем с тях.

Повярвайте ми, изобщо  не е просто и няма да стане в началото с усмивка и радост. Нещо друго. Ще предшества страх, отрицание, безмерни усилия за отхвърляне и промяна, пълни с болка и тревога, докато дойде часът на осъзнаването, че „ще трябва да се науча да живея с кръста си. . .“ При това, Възкресение очаква само разпнатия. Възкресението предполага кръст и в този живот не познах никой човек, който да не се е качил на Голгота.

Не правете грешката да сравнявате и да мерите с човешки логически мерки това, което ви се случва. То не винаги съдържа някакъв смисъл,  нито всичко се тълкува с нашите мерки и възприятия. Трябва да се научим да се оставяме на това, което превишава силите ни. С други думи, да се доверяваме на Бога и на течението на живота.

За да съм искрен,  ще прекараме целия си живот в компанията на много наши проблеми. Ще живеем заедно с  тях. Затова да гледаме най-малкото да си прекараме хубаво.  При това онези, които живяха радостно живота си, не бяха решили всичките си  проблеми, просто бяха взели решение да не позволят кръстът да скрие възкресението.

***

Я помислете да нямаме какво да скрием, колко щастливи щяхме да бъдем? Страхуваме се да не би да нараним (другите) и (ние) да се нараним, не казваме това, което усещаме и чувстваме, избягваме болезнените чувства, и така се разболяваме, след като се принуждаваме да преглъщаме несдъвкано всичко онова, което ни безпокои.

Но най-вече, страх ни е да не би другите да открият кои сме, а не какви изглеждаме. Паника пред разкриването на нашата действителност.

Христос на планината Тавор, в деня  деня на Преображението, явява Своето реално лице и никой не иска да си тръгне от Него.

Наистина, ако явим реалното ни лице, отвъд ролите и маските, които всекидневно носим, колцина биха поискали да останат с нас? Сигурно ли е, че тези, които сега са до нас, ще останат? И знаете, че онова, което ужасява, не е грехът, а лицемерието. Грешният, слабият и разбитият човек е симпатичен, обичен и  много пъти светъл в своите рани. Отблъскващ е лъжецът и лицемерът – този, който кръщава своя порок добродетел, и търси или налага на всички да се кланят на неговата лъжа.

***

 В крайна сметка плаши ли любовта?

В крайна сметка се опитваме да изпълняваме Божиите заповеди, защото обичаме Бога, или защото се страхуваме от Неговия гняв и загубата на Рая? Или сигурно се страхуваме от себе си, и чрез „аскетическите постижения“ укрепваме още повече нашето его? Наистина, обичаме Бога или Неговия Рай? Тоест обичаме нашия Баща или Неговото  имущество?

Казвам това, защото често чувам и ми задават въпроса: „Отче, ако Бог е любов, приемане и милост, да не би в крайна сметка пред нас да се отваря вратата, за да съгрешим? Да не би тази Божия любов да става алиби за нашата леност и грях?“.

Разбирате, че гореспоменатите въпроси крият обща тревога за пълен контрол. Една жажда всичко в живота ми да бъде под моя контрол. Да определям всичко, дори и спасението си. Но в пазенето на Божиите заповеди не се движа от страх и заплаха, а от обич, копнеж и любов. Търся Го като абсолютен смисъл на битието си, като възпълване на моята дълбока недостатъчност, като отговор на заплахата от смъртта. Това е моето спасение, тоест моето оцелостяване.

Ако се нуждая от страха и заплахата от ада, за да обикна Христос, не зная каква ценност може да има тази любов. Опитвам се с моите оскъдни сили да изпълня Божиите заповеди, не защото се боя, а защото обичам. Не защото искам Неговия Рай, а Него. И както казваше свети Порфирий „аз искам Христос дори и в ада“. Това е здравото християнско мъдруване. Неговият Рай и царството Божие са резултат от връзка, а не от постижение.

Във всеки случай, от моя малък пастирски опит онова, което наистина е подвиг и аскетическо постижение в Църквата, е приемането от страна на много нейни членове,  че спасението е дар от връзката с Бога. Не го приемаме. Искаме да  спечелим Бога, а не да бъдем победени от Неговата любов. Егото се бунтува, търсейки задоволяване и оправдание, иска пълен контрол. А Кациарас казва: „Трудно нещо е връзката с Бога, защото от самото начало изключва нашето себелюбие. Аскетиката на връзката се състои в този „аскетическия подвиг“ да приемеш, че някой може – в случая Бог, да те обича; не понеже си успял, а понеже Той така иска да те обича, без никаква причина или вдъхновение. Както и връзката с Бога става много лесна, ако приемеш, че Бог иска и те обича без да се налага да правиш нещо, освен да приемеш, че нищо не можеш да направиш, за да Го вдъхновиш и да Го привлечеш, както и нищо не можеш да направиш, за да Му попречиш да те обича. . .“

***

В живота в Христос не се подвизаваме, за да се почувстваме съвършени, а за да осъзнаем нашата онтологична недостатъчност. Да почувстваме – без вини  – нашето разбито несъвършено същество, без вина, отмяна или разочарование. В Църквата Някой те обича дори и в най-мрачните дни на живота ти. Аз може да съм един несретник, но Бог ме обича. Това е преживяването на Божията любов, пълно приемане и велика милост.

Св. Тихон Руски казва, че в Рая не отиваме, вършейки нравствени и духовни победи. Вратата на Рая не се отваря с нашите пости, добродетели или  нравствена чистота. Раят винаги е дар на Божията любов, а не наше индивидуално постижение или заслуга. Не вървим към Рая победа след победа, а поражение след поражение. Раят се дарява на онези, които никога не повярваха, че той изключително им принадлежи.

 

Превод: Константин Константинов