Сексуалност, ерос и любов в православна перспектива (втора част)

Автор: Ставрос Фотиу 

Към първа част

Сексуалността има двояк, двузначен характер. Тя ме принуждава – и това е положителният елемент –  да изляза от себе си, да се отправя към другия и в този смисъл е дар, който Бог дава на егоцентричния човек, за да го накара да излезе от своето его и да се насочи към другия, но едновременно с това тя, както всички неща, както всички Божии дарове, може да се употреби егоцентрично от егоцентричния човек и така да отчужди и отдалечи хората.

Затова Православната църква и богословие ни учат, че трябва да се изкачим на по-високо равнище, на по-високо екзистенциално стъпало от сексуалността; стъпало, което наричаме ерос. Какво е еросът? При еросът двете личности започват връзката с желанието и решението да я развият, да се възлюбят дълбоко, като единият приеме другия и в даден момент стигнат до дълбоко единство, стигнат до това, за което Църквата се моли в брака – да станат една плът (виж Бит. 2:24). Следователно, в противоположност на блудството еросът означава, че хората са личности, те са видими, уникални и неповторими личности и това много просто означава, че когато съм влюбен в дадено лице, то става уникално и неповторимо, което с нищо,  ама с нищо не мога да заменя. Защо? Защото в богословието любовта е онова нещо, което прави хората красиви.

Ако не се лъжа, св. Григорий Богослов е казал, че не съществуват грозни хора, има хора, които не могат да покажат своята красота. Те не могат да покажат своята красота, защото не обичат и не биват обичани. Следователно това, което прави хората красиви и показва тяхната дълбока екзистенциална красота, е нашата любов. Когато обичам другия, той става красив и придобива такава красота, която някой чужд човек никога не може да види.

Ако кажеш на някой:

– Жена ти не е красива!

Той ще се смае и ще те изгледа странно, защото за него тази конкретна жена е най-красивата жена на света и това е така, защото той е възлюбил именно нея, а като я обича, той оценява нейната красота, която някой трети човек, който не я обича, тоест някой неутрален наблюдател никога не може да види. Вижте и във всекидневния ни опит – връзката между родителите и децата – колкото повече обичаме хората, те стават толкова по-красиви, по-уникални и неповторими и с нищо не можем да ги заменим. Затова Православната църква учи, че красотата представлява вътрешния свят на човека, който се проявява по уникален и неповторим начин.

Следователно какво е еросът? Еросът е връзка, в която има определено количество любов с едновременното желание на двете лица да я развият и тя да издържи във времето, като в даден момент стигнат до много дълбоко единство, където единият ще бъде за другия плът от плътта му и кост от костта му (срв. Бит. 2:23). Това са изрази от книга Битие, споменават се и от Христос и св. ап. Павел и съдържат много дълбоко екзистенциално послание: любовта ме кара да обичам другия както себе си. Обичам означава, че другият е моето аз, той е моята плът и моята кост и както аз не съществувам без моята плът и кост,  така любовта означава, че не мога да съществувам без другия. Следователно любовта е онова поле, онази връзка, където другият става моето друго аз, където съществувам, защото другият съществува.

Да се върна към примерите:

Ако излизайки от този храм  чуем, че в някоя страна са били убити десет човека, но за съжаление тъй като живеем след грехопадението, ние нямаме никаква връзка с тях, не ги познаваме и следователно никога не им сме се отдали, не сме ги възлюбили, тогава това нещо ще ни се стори абстрактно и далечно и изобщо няма да ни засегне. Ако кажат, че са били убити десет човека в близкото нам село или в близката нас къща или още повече това са наши скъпи роднини, тогава нашата психология и живот ще се промени напълно, защото налице е именно тази разлика: защото сме възлюбили вторите. Следователно любовта означава, че давам на другия част от мене и затова любовта в нейната цялост означава да отдам напълно себе си на другия. Вършейки това, другият става аз, и аз съм другият. Тогава съществуват едно аз и едно ти, две обичащи се личности,  които стават ние, стават една плът, стават мъж и жена, стават съпрузи.

Казахме, че животът, който Църквата ни благовести и съществува в троичния Бог, е хармонично съществуване между свободата и любовта. Ако искате да сменим думите, бихме могли да кажем, че той е хармонично съжителстване между различието и единството. Свободата е синоним на различието, а единството – на любовта. Следователно, каква трябва да бъде брачната връзка? В нея различието и единството трябва да съжителстват хармонично. Какво означава различието? Различието означава, че аз съм мъж, а тя е жена. Аз съм Коста, тя е Елена. Аз съм родом от Лимасол, тя от Пафос. Ние сме две отделни лица, два отделни характера, имаме нашите отделни семейни черти и въобще сме два напълно несходни, различни лица. Това, че сме се влюбили, че сме се възлюбили, не означава, че  единият трябва да стане  копие на другия. Ако няма никаква разлика между нас, тогава единият ще се подчини на другия. Еросът и бракът не означават натиск, не означават загуба на характера  на един от съпрузите, а  съвместно съществуване на две различни и уникални и неповторими лица. Тук трябва да ви кажа, че любовта в своята пълнота означава, че обичам различието. Да го кажа с по-конкретен пример.

Например ми харесват Достоевски, Казандзидис (Стелиос Казандзидис – популярен гръцки певец)  и определено ястие. Ако срещна жена, на която й харесват Достоевски, Казандзидис и същото ястие и се влюбя в нея, тогава има вероятност да съм се влюбил в моето аз, което съществува в другия. И всъщност това, което казвам, че е ерос, става егоцентрично лъжеусещане. Истинският  ерос означава да  обичам не само сходството, което имам с другия, защо ако няма сходство, няма да има ерос, но и да обичам  различието на другия. Това прави ероса болезнен, това превръща ероса в аскеза, в подвиг за цял живот. С други думи, това прави  ероса изкуство на любовта: как да съществувам заедно с различието, което имам с другия.  Без да  пренебрегна другия, без да го принизя и много повече без да го унищожа. Затова първата  характеристика на здравото съпружество е, че съпрузите имат различия, те са уникални и неповторими личности и зачитат своите различия. Защото, повтарям, ако не ги зачитат, ако единият стане копие на другия, тогава той ще се е подчинил на другия до такава степен, че, за съжаление, ще е престанал да бъде личност.

Едновременно с различието, ни казва Църквата, съпружеската двойка трябва да чувства и единството. Ние сме Коста и Мария, мъж и жена сме, аз съм от Пафос,  тя от Лимасол, имаме хиляди разлики,  но именно защото сме се обикнали, именно защото сме се влюбили, вече не сме две лица, които нямат нищо общо помежду си, не сме чужди помежду си, а сме двойка, ние сме едно, ние сме семейство, ние сме мъж и жена. Затова дълбоко единството е нужно  и отново св. Йоан Златоуст  според мен дава най-съществено определение за брака – той казва, че бракът представлява две тела в една душа  и две души в едно тяло. Следователно съпрузите трябва да развият дълбоко единство, да развият това ние, за да  функционират хармонично, в любов и да излязат в света, като свидетелстват за дълбокото единство на живота. Ако в този случай загубим единството, тогава ще имаме двама любезни съжители, които ще живеят в същия дом, вероятно ще ги свързва фактът, че имат деца и задължения, но няма да бъдат влюбена двойка,  няма да бъде двойка, в която има  дълбока екзистенциална връзка.

Третата характеристика на истинския съпружески  живот е равноправието. В пространството на любовта,  в отношенията на любов, във всяка екзистенциална връзка, която иска да бъде любов,  няма по-висш и по-низш, съществуват други и различни, съществуват обичащи се лица, и следователно има равноправие. Затова Православната църква от самото начало се противопоставила на всяко разбиране, което принизява жената по отношение на мъжа, или ако искате с всяко възприятие, което принизява мъжа по отношение на жената. Какво означава това – пак от нашия всекидневен опит. Това означава, че ако сте чули за някоя двойка или дори във вашата брачна връзка започнат да влизат състояния от рода:

– Виж, тази седмица аз взех децата три пъти от училище, ти два пъти. Виж, тази събота аз отидох в супермаркета, твой ред е да ходиш. Виж, вчера аз измих чиниите, сега е твой ред да ги миеш.

Това е знак и критерий, че връзката е започнала да хваща ръжда, че връзката изпада до равнището на закона и разглеждаме брака като компания, в която поравно сме вложили акции и нашата връзка представлява балансиране и изравняване на права и задължения, за да не може единият да измами другия. Любовта никога не говори на този език. Езикът на любовта е постоянен и траен, дар на моето аз спрямо другия и моята радост означава другият да бъде щастлив, моят живот е животът на другия.

Тук ще отворя скоба, за да кажа нещо, което трябва да кажа, защото за съжаление има огромно изопачаване сред широката публика. Любовта, за която говорим в Църквата, няма никаква връзка с мазохизма. Следователно, любовта не е това, което понякога може да чуете:

– Знаете ли, моят Костакис ме бие по три пъти на ден, ама аз го обичам!

Е, съжалявам много, но това е мазохизъм. Любовта е нещо много по-величествено, нещо много по-съществено и означава връзка, в която две обичащи се лица живеят истината и красотата на своя живот. Затова всяка форма на насилие, всяка форма на налагане спрямо другия и различаване на по-висш и по-низш никога не може да съществува в истинската любовна връзка.

Нека да не принизяваме любовта до равнището на закона. На равнището на закона разглеждаме другия като съдружник, с който сме основали някаква компания и се опитваме да уредим и балансираме  задълженията и правата. На равнището на любовта самата любов говори езика на дара, на себежертвата и себепринасянето и затова най-щастливият е човек, който има възможност още повече да се жертва заради другия.

За  да може  любовната връзка между двете лица да издържи във  времето и пространството, е необходимо дълбоко общение на любов. В Откровението от ев. Йоан, едно от обвиненията, които Ангелът отправя към (епископа на) една от малоазийските църкви, е че той е загубил първата си любов (срв. Откр. 2:4). В църковния език това се нарича вярност, или ако искате, нека не ви учудва, девство. Това е способността на човека постоянно да обича другия, което означава възможността на човека никога да не принизява другия до обект, а неговата любов трябва да трайна, постоянна и да не отслабва при каквито и да е обстоятелства.

Както сексуалността се извиси, за да служи на ероса, така и еросът на свой ред трябва да се извиси на по-високо равнище, на по-високо стъпало, което наричаме църковна любов. Еросът, ни казва православното богословие, е форма на любов, но тъй като е двояка форма на любов, той крие смъртоносна опасност – мога да обичам жена ми, обичам децата си, понякога до смърт, но съм безразличен към всички останали. В този случай налице е превръщането на семейството в идол, един двугласен егоизъм, затваряне в нашия тесен семеен кръг и пълно безразличие към всички други.

Затова на всички гладуващи и жадуващи Църквата предлага любов, предлага Тайнството на църковния брак, за да се научат, че еросът трябва да бъде разпнат и да възкръсне в любов, което означава, че и той на свой ред трябва да придобие три основни характеристики, които са основни характеристики на всяка истинска любов.

Следва

Превод: Константин Константинов. Настоящата беседа е от семинара „Брак и съпружество”, организиран от Лимасолската митрополия.