Вяра и евхаристия

Автор: отец Михаил Кардамакис

Вярата действа и се ипостасизира в любовта, а любовта е изгарящият опит и преизобилие на вярата. Естествено имаме предвид уникалната, християнска вяра или вярата на Християнската църква,която не представлява обобщение и изброяване на някакви членове и правила, съвкупност от интелектуални и теоретични принципи и възгледи, съобразно които се определя така нареченият религиозен и основаващ се на него нравствен живот на хората. С други думи, тя не е някакъв религиозен юридизъм, моралистичен пиетизъм, който изразява някакви индивидуални чувства или наложени задължения. Вярата не се отъждествява с религията и още повече религията не се отъждествява с Църквата. Християнството е Църквата и християнската вяра е вярата на Църквата. Тя не е някаква друга, по-висша или съвършена религия, която на свой ред търси да успокои нашите метафизични безпокойства и търсения, да задоволи поривите и носталгията на човешката душа чрез подчиняването й на някакво божество, създадено по образ на човека.

С други думи, вярата е нова, есхатолигична, онтологична тайна, чийто източник  е в бездната на мъдростта, в дълбините на Бога, дарът, който „от светлината на благодатта изгрява в душата” и който точно поради това вярващите „притежават като неразрушима стена”[1].

Съгласно думите и благодатния опит на св. Исаак Сириец „вярата е откровение на благоразумието. Когато се помрачи разсъдъкът, вярата се скрива, обхваща ни страх и се прекъсва нашата надежда. Вярата от изучаването не освобождава човека, а вярата, която се вижда и изгрява в благоразумието, се нарича съзнание и откриване на истината”[2]. Следователно, вярата не е свързана с някаква идея за Бога, а е явяване на лицето на Самия Бог, явяване на извечната истина, която е Христос като истината, която освобождава обича и установява нова връзка и съработничество между Бога и човека.

Говорим за християнската вяра, която се явява в света чрез въплътеното присъствие на Христос, което означава край на религиите. Вярата, както и истината, която е вярата, е ипостасна реалност. Събитието на вярата като историческо откровение се преплита с Христовото Въплъщение и обратно. Бихме нарекли или по-скоро характеризирали вярата  като „ново вино в нови мехове”(Марк. 2:22); като новата и чудна тайна, която обновява и възстановява всичко, която отменя професионализма и хладността на религиозната идеология, поробена на страха от живота и смъртта, тъй като религията благоприятства всяко едно  безлично разбиране и представяне на Бога. Вярата не е юридически акт, а личностна връзка.  Вярата е чудото от срещата между две лица – между Бога и човека, в лицето на Богочовека Христос. Бог търси и намира човека и човекът търси и намира Бога. Оттогава Бог и човек стават пример един за друг и нищо не може да се осъществи, и особено спасението и обожението на човека, без богочовешкото съработничество.

Първото движение в явяването на вярата се предприема от Бога. Не човекът търси спасението си в Бога, а Бог пръв иска спасението на човека. Това е движението на вярата : от Бога в човека и тогава от човека в Бога. В този смисъл, вярата е тайна и чудо, в което не властва страхът, а изобилства любовта. Бога на нашата вяра и спасение няма любов, а е любов (срв. 1 Йоан. 4:8;16) Чрез Христос – Неговата кръстна любов, и Духът – Неговата простираща се любов, Бог разрушава мрака на страха и на смъртта, унищожава мъката на страха и изолацията и възстановява рая на любовта и блаженствата, словесния и светъл рай, където  Бог ходи сред хората и хората ходят заедно с Него. Това е новият рай на Църквата, ковчегът, където се съхранява безумната и екстатична любов на Бога към човека и се възпълва изгарящият и непоносим копнеж на човека за Бога.

Тази вяра и цялата вяра, чиято бездна се въвежда на престола на нашето сърце, претърпява чудно разгаряне през Великия пост. През този благословен умилителен период чувстваме – тези от нас, които естествено не са загубили своето сърце – по особен и поразителен начин това, което пее псалмопевецът „бездна бездна призовава” (Пс. 41:8). Моето спасение не са моите дела, а скръбта на сърцето ми; смирението пред милостинята на Бога в Христос. Бог на милостта търси човека, за да го спаси, и човекът, който осъзнава греха си, се оставя на Бога на неговото спасение „на моя Спасителя и моя Бог” (Пс. 42:5). Тук вярата функционира като сила на нашето спасение, на победата на живота над смъртта, чийто извършител Христос „Иисус е Христос и наш Господ и Бог, Който ни е дарувал вярата в Него  за живот”[3]. Христос, Който е вярата и вярата, която е Христос, е началото на нашето християнско съществуване, на новата твар и на новия ни живот, което изисква смъртта на стария човек и на неговия смъртен живот.

Вярата не е някаква интелектуална увереност или рационално убеждение. Тя означава „за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му” (Филип. 3:10), знание, което дава плодове в полетата на любовта до смърт, именно в нашето общение и единство  с Христос, разпънат и възкръснал; вярата на християните не е разсъдъчна, а релационна сила.

Великият пост – време на особена благодат –  ни помага да се доближим до най-съществения аспект на вярата; тоест до вярата като свръхразумно знание на тайната на Кръста и на възкресението на Христос, на нашата любовна и богослужебна връзка и единение с Христос. Тази връзка и единение е мярката и критерият на християнската вяра. Става въпрос за копнежа и за любовта; копнежът и любовта на Бога, които снизхождат, и копнежът и любовта на човека, които възхождат. Вярата е „нищета на духа и безмерна любов към Бога”[4]. Тя е смиряващата се до смъртта взаимна любов, личният кеносис на Бога и на човека, който се познава като любов и се усъвършенства в любовта, бидейки винаги Божия любов. Една любов, която е била запечатана чрез смъртта и е тържествувала чрез Христовото Възкресение, едната и единствена любов, която едновременно се изразява като любов към Бог Отец и любов към нашия ближен-брат.  Само този, който обича Бога, може да обича човека, както Бог го обича, и само този, който обича човека, може да обича Бога, както светците Го обичат.

Особено показателно е наименованието и призоваването на Христос като Жених по време на богослужението и славата на Страданията и на Възкресението Му. В нашето предание, Любящ и Влюбен, Женихът на Църквата и на сърцата ни е Христос, Господ Иисус. Вярата се дарява като съчетаване на Христос с човека в светата Църква – Невеста, в Неговото девствено църковно тяло – която Той направи непорочна чрез Своя Кръст и Кръв, които свидетелстват за Неговата страдащата и ранена любов. Вярата не е индивидуално или емоционално събитие и случка. Тя има еклисиологичен характер и църковно измерение, тя е съборна и многоипостасна, точно каквато е Църквата. Църквата е събрание на личности, в която ставаме причастни и изповядваме вярата, защото тук се запазва личностното битие на човека, основано в тайнството Кръщение; тук се осъществява неслитното единство на уникалните и неповторими човешки ипостаси в Христос и в Духа.

Вярата е тайна, която се свещенодейства и изповядва от Църквата. Тя е доксологичното тържествуване на Църквата чрез сърцето и устата на всеки вярващ заедно с всички вярващи; така че да бъде хваление и химн на Божието име „с една уста и едно сърце”. Тогава раненото и любящо сърце на всеки вярващ в Църквата става – както вече споменахме – невеста Христова. Всеки вярващ в Църквата е едно бдящо и трезвящо сърце „аз спя, но сърцето ми е будно” (Песен на песните 5:2). Всичко в света и всичко в човека е било създадено за Христос и не може да съществува покой докато всички неща, копнежите на всички създания, не намерят убежище в Христос, докато всички любови намерят своето възглавяване в Любовта.  Житието на вярата е над добродетелта и делата; тя е съвършената утеха и покой, който открива своята пълнота в сърцето; тя е храната и насладата, копнежът и радостта в Бога[5]. „Вярата в Христос е новият рай”[6].

Бихме могли да въплътим вярата като една „Песен на песните ”, като непрестанна любовна песен на душата към Бога, на християнина към Христос: „копнежът за Тебе ме влече към Тебе, Спасителю, хваление на моя живот; винаги имай сладкия Владика в ума си, за да се увенчае пътят на твоя подвиг”[7]. Душата, бидейки сама и измъчена, търси своя Жених, единия Свят и нейн Господ, драцонения Бисер, заради Който продава всичко, за да има всичко в нейния един Свят и Господ. Нищо не може да отдели вярващия от любовта Христова (срв. Римл. 8:35),  от любовта на на Този, Който даде всичко, отдавайки Себе Си за всички, чрез един – прелъстения човек . „Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, маран-атà (Да бъде отлъчен до идването на Господа)” (1 Кор. 16:22).

За да използваме по-образни картини, вярата е бракът на Христос с вярващия; тя е брачно общение и единение, светотайнствена и опитна връзка, обитаване и пребъдване на Христос в нас, преобразяване и възвисяване на живота ни в живот на Христос и в живот по Христос, така че Христос да бъде по-реален от нас, Неговият живот да бъде единственият наш живот, в откриването на истинската и съвършена любов. „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Гал. 2:20). Увещанието на нашите отци е ясно: „Внимавай над цялата си душа, имайки винаги Бога в себе си; защото Христос е безсмъртен Жених за душата. Да не напуснеш истинския Жених, за да не бъдеш напуснат и ти от него”[8]. Изоставянето ни от Христос се отъждествява с трагедията на демоничното, тъй като „там, където не е Христос, са демоните, и там, където са демоните, правилните помисли се увреждат и изопачават”[9].

При това положение, опитът и животът на вярата е опит и живот на светата Евхаристия в нейната връхна точка – св. Причастие. Наистина, вяра и Евхаристия или вяра и Причастие, причастяването и приемането на въплътения Христос, на тялото и кръвта Му, се отъждествяват. Тяхната сърцевина е обща; вярата е животът на Евхаристията и Евхаристията (Причастието) е животът на вярата. Вярата изгражда евхаристийното общение и евхаристийното общение оживотворява вярата. Извън Евхаристията и без Евхаристията – св. Причастие не съществува жива вяра и истински живот на вярата. Съществуват само индивидуални и своеволни религиозни чувства, самоизключване от тайната на спасението, от единството на вярата, единството като тайна на спасението. Църквата е евхаристийна общност, а  нейната вяра – евхаристийно усещане.  Понятието за Евхаристията, по-скоро праксисът на Евхаристията слага печат и отличава не само християнската вяра, но и целия християнски живот, живота на вярата. Средоточие на литургичната молитва, в която се възпълва всяка молитва на вярващите, е извършването на божествената Евхаристия, единственото дело, което осъществява Църквата като тайна на общението на вярващия с Христос и Неговите братя.

Евхаристията е великият и съвършен дар на Бога за вярващите, съвършеното и окончателно Тайнство, с което не само „осъждаме смъртта и изповядваме възкресението на Господа”, тя е тайнството на църковното единство и общение чрез приобщаването с тялото и кръвта Христови.  Вярващият става причастен на Христос и на ближния си, участник в безкрайните Божии благодеяния и вечни блага, предвкусва есхатологичното съвършенство, живее в благословеното Божие царство. Евхаристията е дарът на вечния и безсмъртен живот, в границите на истинската общностност и на единството на всички в личността на Бога и Спасителя Христос. Вярата се превръща в  двери към тайната на Христос и на новия живот в Христос  „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос,
Синът на живия Бог, дошел в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз”[10]. Вярата в божествеността и благостта на Христос, които на дело изповядваме чрез св. Причастие, е пътят на нашето спасение, тоест на свободата от греха и смъртта.

Общението с Христос е общение на живота, а общението „без Христа” (Еф. 2:12) е опит от смъртта за всяко едно сътворено същество. Христос, Който е нашият живот, се съхранява и простира в сърцето на вярата и на Евхаристията.  „Иисус е нашият живот, към който, бидейки прилепени, няма да умрете; защото Той е Господ над живота и смъртта и животвори тези, които се приближават до Него”[11]. Светата Евхаристия като св. Причастие е тайната на безсмъртието, защото в нея се унищожава „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2:14). „Само тези победиха този, който има властта над смъртта – дявола: тези, които винаги имат Господа в себе  си; защото нашият Победител е Господ”[12]. Настоятелното увещание на св. Игнатий Богоносец към вярващите е за по-чести евхаристийни събирания като свидетелство за вярата и действието на силата на вярата спрямо противоположните и анти-човешки сили на тлението и погибелта „ събирайте се по-често за благодарене и слава на Бога, защото,  когато става това често, се отслабва силата на сатаната”[13].

Единството на вярата в Евхаристията побеждава смъртта и дарява живот, а неверието като отделяне от единството в Христос унищожава живота и наследява смъртта. Смъртта – с цялото нейно царство –  означава да оставаме извън Църквата и следователно извън Евхаристията, извън светотайнственото общение с тялото и кръвта Христови, източник на нашия живот и възкресение, на божествено благодеяние и човеколюбие за всички, които искат да наследят нетление и царство (1 Кор. 15:50; Йак. 2:5).

Безсмъртният живот на човека е небесният хляб – Господ Иисус Христос, храната за целия свят; „блажен е който има за храна хляба, който слиза от небето и дарява живот на света”[14]. Нашите подвижници – и защо не всички вярващи – „не ги потиска глад, защото са наситени с хляба на живота, Христос, слизащ от светите небеса. Също така жаждата не ги изгаря, защото винаги имат в своята душа, както и на езика, Христос, живия извор”[15].

Вярата като изгарящ и непоносим копнеж за Христос открива на дело своето единство и утвърждаване във -винаги пасхалното- евхаристийно общение с пречистите и безсмъртни Христови Тайни. Православната вяра е траен призив и участие в духовно пиршество, в евхаристийно общение, което не се постига чрез достойни за награда дела или чрез съвкупност от добродетели, чрез индивидуално усъвършенстване или нравствена чистота, а чрез изповядването на нашето несъвършенство и крах, чрез цялата ни съблеченост от добри дела пред съблечения Христос, Който плаче в скръбта на нашето сърце.

Подготовката и участието ни в св. Причастие с честните Дарове не изисква формално повторение на някакви благочестиви обичаи и моралистични упражнения. Тя по-скоро изисква смирено сърце, което гори от православната вяра и божествената любов, от любовно разположение и любовно опиянение, сходно с това от Песен на песните, будно сърце, което мълчаливо очаква идването на своя Жених и в любовта си е свободно да се предаде изцяло на Възлюбения „Привлече ме, Христе, с любовта Си и ме преобрази с Твоето божествено желание”[16]. Онова, което ни прави достойни за св. Причастие, по парадоксален начин е усещането за нашето недостойнство, тоест отхвърлянето на всяка гордост и самооправдание, така че с дълбоко смирение и страх Божий да приемем обитаването на Христос в нашето сърце, където само неговата болка и сълзи го правят чисто за Чистия, и невеста, обичаща Обичащия я Жених. „Блажен е този, който пристъпва със страх,  ужас и трепет към пречистите Тайни на Спасителя и осъзнава, че е приел в себе си нерушим живот. Този, който пристъпва недостойно за своята душа  към божествените Тайни, осъжда себе си, без осъзнава, че е приел Царя в своя чертог. Нашата душа е свята невеста на безсмъртния Жених; бракът означава да се храним с и пием  божествените Тайни в свята душа. Внимавай над себе си да запазиш чертога си всякога неосквернен, и възжелай да приемеш небесния Жених, Христос Царя”[17].

Нашите подвижници са учители на верните в съвършената любов и посвещение към Господа. Ние можем не да ги копираме, а да им подражаваме, доколкото е възможно, в техния копнеж за Христос, в глада и жаждата за нетления живот, който е Христос в Неговото църковно и евхаристийно Въплъщение. „Един старец приемал хляб и вода веднъж в седмицата, трудил се безспирно и не отсъствал от Църква”. Друг „ петдесет години не пил вино и не ял хляб, а само овесена каша. Причастявал се три пъти на седмица.” Етосът на великите  подвижници  била „да не вземат телесна храна преди да дадат духовната храна, тоест причастието с Христос. Монасите, доколкото е възможно, трябва всеки ден да се причастяват с Христовите Тайни. Защото този, който отдалечава себе си от тях, се отдалечава от Бога”[18].

Пред Тебе, Господи, съгрешаваме, но и в Тебе само вярваме. Вярваме и изповядваме, че Ти си Христос, Синът Божий, живият и истински Бог на живите, наш Създател и Спасител. Тази вяра е основополагащият камък на Църквата, на собственото ни спасение, на което ставаме причастни в  Евхаристията, целувайки нашия Господ  в свето целувание. „На Твоята Тайна Вечеря за участник ме приеми днес, Сине Божий, защото няма да издам на враговете Ти тайна, нито целувка ще ти дам като Йуда, но като разбойника Ти изповядвам: помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си”[19]. Колко от така наричащите се  вярващи и православни пренебрегват и отхвърлят царството Божие, вече дошло и благословено в св. Евхаристия? Колко хора вместо Евхаристията и славословието на троичния Бог в лицето на Христос предпочитат неблагодарността и завистта; лицемерието на юдеите и предателството на Йуда, плодове на атеизма  и  неверието, на невежеството и равнодушието на новите и привидно освободени човеци?

Колко страшна е тайната на понизяването на Христос, но и колко по-страшна е тайната на умъртвяването на човека.  Христос „ загладувал спасението на човеците, бидейки Хляб на живота, Бог и Бог мой” и християнинът, ненаситно наситен от атеистичния живот, който носи смъртта в себе си, не изпитва глад за неизречената красота на Жениха, за да бъде  сътрапезник на трапезата на живота и радостта Му, там, където можем да преоткрием предназначението на християнския живот, там, където целият свят отново става о-логосен, повторно кръстен в Божия святост. . .

Превод от гръцки: Константин Константинов

---

[1] Тропар на хвалитните, Сирна Неделя.

[2] Τά ευρεθέντα Ασκητικά, σελ. 261,240.

[3] Οσιος Θαλάσσιος, Φιλοκλία Β, σε. 226.

[4] Μακάριος ο Αιγύπτιος, P. G. 34,421.

[5] Ισαάκ του Σύρου, όπ. Παρ., σελ. 255.

[6] Συμεών του Ν. Θεολόγου, Τά ευρισκόμενα άπαντα, σελ. 141.

[7] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Β, σελ. 278.

[8] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Α, σελ. 411.

[9] Συμεών του Ν. Θεολόγου, ‘οπ. Παρ. Σελ. 97.

[10] Молитва преди св. Причастие.

[11] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Γ, σελ. 357.

[12] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Β, σελ. 248.

[13] ΒΕΠΕΣ, τ. 2, σελ. 266 εξ.

[14] Ισαάκ, του Σύρου,  όπ. Παρ.  Σελ. 181.

[15] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Β, σελ. 23.

[16] Молитва преди св. Причастие.

[17] Εφραίμ του Σύρου, Εργα Β, σελ. 254

[18] Ι. Μόσχου, Λειμωνάριον, σελ. 28, 24; Ιστορία μοναχών της Αιγύπτου, Αρχιμ. Ηλ. Μαστρογιαννοπούλου, 1992, σελ 42 εξ., 67).

[19]  Тропар вместо Херувимската песен и причастен на св. Василиева Литургия.