Отношението към живота – ропот или радост?


Автор: о. Харалампос Пападопулос

„Една 85-годишна жена страдаше от много сериозно заболяване и нейните роднини, заедно с лекарите, ѝ говореха за предстоящата ѝ смърт.  Тогава тя възкликнала: „Мм, добре беше тук, но съм любопитна да видя и останалото!”. А когато по-късно дошъл моментът да се сбогува с децата и внуците си и да им даде своето благословение, видяла една нейна внучка, която носила червен шал. Извикала я и й казала: „Мм, хубав е цветът на шала, изключително хубав!”[1].

Тук имаме един човек, който е научил и обучил себе си, винаги в съработничество с Божията благодат, да се фокусира върху нещо положително и красиво, дори в най-трудния момент.  И докато можела да намери и да се позове на причини, за да заплаче, тя се смее, докато можела да се разочарова, тя се надява и на дело утвърждава живота. Дори в последния момент избира да се зарадва на нещо. Да даде радост и на един друг човек.

„Всеки един ден се разгръща пред очите ни като панорама. Едно изключително плетиво от редувания. Красоти и грозоти, горчивина и смях, очарования и разочарования. Не, не става да промениш всички събития, можеш обаче да промениш твоето отношение към тях. Тяхното тълкувание.  Трябва да промениш точката, в която ще се фокусираш, накъде ще насочиш фокуса. В хубавото стихотворение на Ангелос Сикелианос „Неписано”, се казва, че Христос вървял с учениците Си в един град и стигнали до място, където имало всякакви отпадъци. Сред камъните лежало умряло куче. Вече започнало да се разлага и гледката била отвратителна. Учениците поискали да предпазят Иисус от тази отблъскваща картина. Опитали се да отклонят вниманието Му, за да погледне в друга посока и да не забележи умрялото куче. Той обаче го видял, застанал пред него, огледал го и казал „Вижте как блестят зъбите на това куче срещу слънцето, като градушка, като крин, отблясък на Вечното”. Отблясък на вечното, в зъбите на едно умряло куче. Дори там!!”[2].

Умиращата баба от разказа не е изпълнена с негативно отношение спрямо реалността. Не осъществява психологическо бягство във въображаемото. Живее предстоящата ѝ смърт реалистично и решително. Не иска да си тръгне от този свят с горчивия вкус на негативизма в устата си. Иска светлината и радостта да съпроводят нейната смърт. Тя била човек на радостта и си тръгва с радост. При това не трябва да забравяме, че по начина, по който ще живеем, така и ще умрем.

Бабата е на пределна възраст и затова добре знае, че в живота не всичко е съвършено. Не всичко е положително, нито отрицателно. В живота има болка, но не толкова много, че да вкусваме единствено отчаянието.

„Никой живот не остава напразен, Фотини. . . И в най-черния живот е имало хубави моменти. Във Франция се запознах с една жена на 85 години, която живее извън Париж и цял ден търчи оттук, търчи оттам, пише писма, заета е сякаш е президентът Буш. Прави нещо през целия ден. С голяма радост. И е 85-годишна. Дори смъртта кажи-речи не я интересува”[3].

Помисляли ли сме някога, че навярно хората, които роптаят, изразявайки силно своето неудовлетворение, не са изпитали голяма болка в техния живот? Които почти всичко са намерили наготово и без труд? Не са се потрудили за това, което имат и живеят? Това се дължи на факта, че още не са стигнали до „ада”, не са преживели голямото поражение. „Тези, които са били нещастни и е трябвало да преодоляват много препятствия, може би за тях е по-лесно да бъдат щастливи. Защото нещата, които за всички други са били даденост, за тях никога не са били. И затова едно кафе е достатъчно. Ако започнеш да изпитваш доволство от сутрешното си кафе, това доволство се простира върху много неща. И сериозни и несериозни. И трудни и лесни. Тъй като съм много болна, нямам усещането за недостиг в моя живот. Това ме прави щастлива”[4].

В този живот никой никога не е имал всичко. Нито някой е съумял да постигне всичко. Една от основните причини за нещастието на човека е, че се фокусира постоянно върху това, което му липсва, а не върху това, което има или реално може да постигне. Когато постоянно роптаем за това, което нямаме, без да се радваме за онова, което живеем, тогава адът подигравателно ни намигва.

Зисимос Лорендзатос казва: „ Всички тези блага, които имаме всеки ден около нас и за нищо не ги смятаме – топло легло, просто ядене, вода да се измием, дрехи да облечем, приятелска компания, нашите близки, – Боже мой, дай ми да разбирам всекидневно тяхната ценност, да разбирам колко лесно всички тези неща могат да станат невидими за един ден пред мен и да се превърна в мръсно, гладуващо, дрипаво човешко създание, което други човешки (това е невероятното) създания го блъскат с приклади или с ритници в подземни затвори или обградени лагери, с едно краставо одеяло, докато се разболея, осакатея, издъхна, полудея или стана скелет от глад. . . Боже мой, дай ми да разбирам всекидневно и да почитам това малко (или много), което имам днес, едно просто ядене, един топъл ъгъл, хляба, виното, тази маса с хартия и писалки. . . Боже мой, дай ми. . .”.

Умиращата баба от разказа, дори  в сетния си час казва една добра дума на своя ближен. Вижда червения шал. Съзира красотата и я подчертава. Не оставя погледът ѝ да я подмине. Защото можеш да гледаш с радост доколкото живееш с радост. Това, което живееш в теб, се простира в живота и поведението ти.

Ще завърша тази глава с превъзходен текст на Одисей Елитис, който описва по уникален начин радостта и позитивното отношение към живота в противоположност на ропота и неудовлетвореността.

Оплакването

„Определени пъти се питам: само аз ли мисля всекидневно, че имам един живот? Всичко останали забравят това?

Или вярват, че ще имат и други, много животи, за да спечелят времето, което пропиляват?

Навъсен. Навъсен да гледаш живота. Деня, всеки твой ден. Да очакваш Петъка, след който идва Събота и Неделя, за да живееш.

И сетне дори това да не стига, да се налага да чакаш отпуската. И след това дори и тя да не е достатъчна. Да очакваш великите моменти.

Да не ги преследваш, да ги очакваш. И след това да казваш, че си нещастен и животът е бил несправедлив спрямо теб.

И да не виждаш, че точно до теб се случват истински нещастия, които жребият на животът е изтеглил за други хора.

За тези, които не падат духом и се борят. И да не се поучиш от техния урок.

И да не се чувстваш нито един път благословен, че можеш да се радваш на нещата в живота си: на добро здраве, на двама приятели, на една любов, на една работа, на една дейност, която те кара да се чувстваш, че  твориш, че има смисъл твоето съществуване.

Да се оплакваш, че нямаш много неща; където, дори да ги имаше, щеше да искаш повече.

Да вярваш, че знаеш всичко и да не слушаш.

Да трупаш тъга и отчаяние, да се събуждаш всеки ден все по-кисел.

Сякаш времето ти е неограничено.

Всеки ден се опитвам да се поставя на твоето място. Всеки ден не успявам. Защото обичам онези, които обичат живота. И чиято тъга е тяхната сила.

Които гледат с нелукави и невинни очи, дори безпощадното време да е минало през тях. Които знаят, че не знаят всичко, защото не могат всичко да научат. Които стискат малко и изкарват много. За себе си и за всички, които обичат. И не се уморяват да търсят красотата всеки един ден, в усмивките на хората, в милувките на животните, в една черно-бяла снимка, в едно шарено пране”.

Из книгата „Вината спрямо радостта“. Превод: Константин Константинов. Заглавието е на Задругата


[1] Действителен случай, разказан от психиатъра Димитрис Караянис)

[2] Μάρω Βαμβουνάκη, ό. π. σελ. 274.

[3] Μαργαρίτα Καραπάνου – Φωτεινή Τσαλίκογλου, ό. π. σελ. 160.

[4] Ο. π., σελ. 159-160.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: