Пандемията от коронавирус, позицията на Светия Синод и предстоящите Възкресни празници

От почти месец България е в извънредно положение във връзка с върлуващия коронавирус. Усилията на властите са насочени към ограничаване на последиците от вируса. В свое изявление Светият Синод на Православната църква в България заяви, че подкрепя тези усилия и призова православните християни да си останат вкъщи. Същевременно обаче, в изявлението се казва, че храмовете остават отворени. По този начин решението изглежда двусмислено.

Ако Синодът подкрепя усилията на властите, насочени към запазване на живота и здравето на българските граждани (както твърди), то трябва да се има предвид, че част от тези усилия включват мерки за ограничаване на струпването на хора. И макар, че засега мерките, юридически, не се отнасят до храмовете, то смислово би трябвало това да е така. Може би тук има значение изразеното от премиера нежелание да ги затвори. Така топката отива при Синода, който обаче, изглежда, няма такова намерение, макар и уж да твърди, че „покрепя усилията“ на държавата.

Ако призоваваш хората да си останат вкъщи, това означава, че очакваш от тях, доколкото това е възможно, да избягват посещения навън. След като това е призив от духовна институция, се очаква, че тези посещения касаят не само излизания за разходка и въобще „неотложни пътувания“, но и посещаването на храма. От друга страна обаче, ако към предходното се прибави решение храмовете да се отворени и да се извършва богослужение в тях, от второто решение следва, че се създават условия православните християни да отидат на богослужение, тоест да не си останат вкъщи.

Синодът също така призовава миряните, посещаващи храмовете, да „спазват регламентираното разстояние“ (може би 2 м.?). Известно е, че Цветница и Възкресение Христово у нас са едни от най-посещаваните празници от църковния календар. Българинът като цяло не ходи на църква, но това в голяма степен не важи за тези дни. Факт е, че голяма част от посещаваните храмове не са особено големи. Как се очаква реално, че може да се спазва това разстояние?! Или Синодното напътствие е просто „да има нещо“, да се покаже, че се приемат мерки, независимо от това дали изглежда лишено от всякаква мисъл!

И в крайна сметка не става ясно: според Светия Синод трябва ли да се остане вкъщи, или не? Трябва ли да се посещава храма, или не? Може ли да подкрепяш усилия на държавата, когато вършиш действия, които вървят в противоположна посока? Лошото е, че подобни „решения“, вместо да дадат яснота, объркват хората, объркват православните християни.

Убеден съм, че мнозина смятат да отидат на църква за предстоящите празници. Те може би считат това за религиозен дълг, проява на вяра, свидетелство за липса на страх, а може би става дума и за един обикновен инат, безотговорност, егоизъм, неразумност, или суеверие.

От медиите се разбра, че събиране на протестанти от 18 февруари във френски град е довело до поне 2500 заразени и 17 смъртни случаи. Да се надяваме, че след Цветница и Възкресение по новините няма да кажат как посещението на множество православни храмове е довело до силен ръст на заболелите от вируса в нашата страна.

Някои вероятно смятат, че призивите да не се посещава църква през очакваните празници са породени от страх. При определени хора е възможно това да е причината. Но страхът е нещо естествено и понякога ни възпира от неща, които водят до големи беди. Правилният въпрос е дали е необходимо това посещение? Не дали по принцип е необходимо да се ходи на църква, защото отговорът е очевиден – необходимо е, а дали точно в този момент на световна пандемия, когато здравето на мнозина е поставено на карта, е необходимо моето присъствие? Не мога ли да изчакам известно време, когато нещата се поуспокоят? Не мога ли да подтисна желанието си да бъда в храма, знаейки, че Бог е навсякъде и е винаги с мен, и че ако и аз съм с Него, няма от какво друго да се притеснявам?

Нагласите, че дори и в условията на пандемия, непременно трябва да се отиде на църква, се свързват и с една ограничена представа за Бога, че Той е само, или поне главно в храма. Но едно от централните послания на християнството е, че Бог не е ограничен в някакъв материален обект или материята изобщо (както е в пантеизма и идолопоклонството), но е всеприсъстващ, Той е навсякъде и е близо до всеки един от нас (срв. Деян. 17:27). Той е Дух и желае хората да Му се покланят с дух и истина (срв. Йоан 4:23-24). От храма или дома, бидейки вътре или навън, те трябва да направят всяко място, на което са, място за искрено поклонение на Този, Който не е ограничен от нищо.

Разбира се, присъствието на всеки един християнин в църквата е важно, и е важно най-вече за него самия. Но когато поставяме своите интереси пред тези на другия, става дума за егоизъм. А егоизмът е пълна противоположност на втората най-голяма заповед в Закона – да обичаме другия, както себе си. При егоизма моето ходене в храма, желание за общение с Бога и участие в църковните тайнства, всичко това е по-важно от другия. В крайна сметка, егоизмът, дори продиктуван от добри намерения, си остава грях. А знаем пътят към къде е постлан с добри намерения…

В тези условия на заплаха за живота и здравето на хората, нещата трябва да се степенуват.  Да, ходенето на църква е важно. Още по-важно е обаче следването на Христос, защото това е, на което Църквата учи. А поставянето на себе си пред останалите е несъвместимо с учението на Спасителя. Ходенето на църква може да почака няколко седмици или месеца за времето, когато пандемията отшуми. Но запазването на човешкия живот не може да почака, защото телесната смърт е безвъзвратна.

Да, някой „православен“ би могъл да начеше своето „църковно“ его, отивайки в храма, би могъл да се почувства като „наистина вярващ“, „наистина праведен и достоен“, „наистина безстрашен“. Но нима той би могъл да бъде спокоен, ако знае, че неговото отиване би могло да доведе до разпространението на смъртоносен вирус сред множество хора! Нима би бил спокоен, ако знае, че с отиването си е причинил смъртта на някого! Нима тогава ще успее да запази увереността си в своята „набожност“!

Позицията, че не трябва да се ходи на Църква по време на предстоящите Великденски празници, не само, че не е „предателство“, но е отговорност, любов и подчинение на Бога, свидетелство за наличие на любов към другия, а в крайна сметка и към себе си – защото така опазваме и собственото си здраве. А когато сме здрави имаме възможност да правим всичко останало. Тази позиция свидетелства не за липсата на вяра, а за наличието ѝ; за наличието на вяра, която е просветена от Божествената светлина на истинския Разум (Логосът – Христос) и следователно е разумна вяра.

Но не твърдят ли някои, че „в храма не може да се заразим“? Не съществуват богословски основания за подобно безумие. Като всяка сграда, и църковната сграда е подвластна на природните закономерности. Храмът може да бъде наводнен, ударен от светкавица или да бъде разрушен (от природата или от хората); стенописите в него могат да пострадат и да бъдат унищожени; подът може да се замърси; някои предмети в него да бъдат откраднати; а дори да бъде осквернен и превърнат в джамия (примери по нашите земи за това – достатъчно). Няма нещо, което да е валидно за другите сгради и само поради особения статут на храма като място за молитва и богослужение, то да не се отнася и за него. В храма също така можем да се заразим и с коронавирус. Както можем в магазина, в парка, в болницата, и т.н.

Подобен аргумент, но в по-умерена форма, гласи, че с Причастието не е възможно да се заразим. Това е по-силен аргумент. Наистина, Причастието е средство за спасение на човека. То е лекарство за безсмъртие, както казва св. Игнатий Богоносец. Възможно е някои от нас да се съмняват доколко то може да е носител на зарази, но сякаш вярата ни за неговата същност, изисква да приемем, че то не може да е такъв носител. И все пак, въпросът не е толкова елементарен. Защото, за да се стигне до причастието, трябва да се мине през храма – мястото, в което потенциално може да върлува вирусът. Освен това, Причастието е подавано чрез лъжичка – а по нея е възможно да има вируси.

В последния брой на предаването „Вяра и общество“ по БНТ, един от гостите, римокатолическият епископ Христо Пройков, говореше за ежедневната римокатолическа меса, отслужвана от папа Франциск в Рим (Трябва да се има предвид, че римокатолиците имат доста сходни виждания с православните относно същността на Евхаристията и значението и за живота на вярващия). Месата на папа Франциск е затворена за вярващите, но е излъчвана по цял свят. На нея папата, след причастяването, обръщайки се към хората, казва, че „от разстояние те могат духовно да се причастят“. Това вероятно трябва да се разбира в смисъл, че макар вярващите да не могат да присъстват физически на богослужението, Бог приема тяхната вяра и разкаяние; и че дори да са далече от храма, те са близо до него; дори да не могат да присъстват на литургията, за да се причастят, тяхната вяра ги съединява с Христос. Струва ми се, че това е много вярно. А истината, независимо от кого е казана, си остава истина. И тя ни доближава до Господ Иисус Христос.

В крайна сметка, повтаряният до втръсване по медиите призив „Останете си вкъщи“ е валиден и за предстоящите Възкресни празници. Нека да поставим Господ над себе си, като си останем у дома!

Автор: Атанас Ваташки