Какво ни даде Църквата през Великия пост

Автор: митр. Павел Сисанийски

Цялата древна цивилизация е една богословска цивилизация.  Тревожният въпрос във философията е въпросът за това кой е „същинското Битие”.

Повечето теми на древните трагедии са религиозни теми и включват важни богословски въпроси и проблеми.

Боговъплъщението е отговорът на Небето спрямо религиозната и философска тревога на човека, Страдания и Възкресение на Христос осмислят живота и всички негови аспекти.

Църквата желае да възведе човека от телесното упражнение към подвига в Бога. Да го извика от спортната арена към арената на добродетелите, за да може много повече от една земна победа да спечели победата над смъртта.

Разбирането, че Църквата не се интересува от тялото, а само от душата на човека, е погрешно. Православната ни вяра не приема платоническото разделение, според което тялото е гроб на душата, а има за цел  обожението на целия човек, който се състои от душа и тяло, и се грижи за обновата на цялото творение.

В Св. Писание, но и в светоотеческото предание много пъти се говори за преминаването от телесното упражнение към духовното подвизаване. Думите на ап. Павел към Тимотей „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата” (2 Тим. 2:5) са характерен пример за това.

Спортистът не си играе с упражненията, не се забавлява, а иска да се бори и и се радва на борбата. Спортистът води  дисциплиниран живот и се обучава строго. Зад един златен медал или отличие диакриси се крие много борба, много труд, крие се сурова тренировка (думата тренировка- на гръцки- идва от глагола изпитвам болка в смисъл на трудя се, полагам усилия). Чрез тренировката разбира на първо място пределите на собствените си сили и способности, но и нуждата и начините постоянно да ги превъзмогва. В много от спортовете се научава на колективност, на успеха като (плод от) сътрудничество.

Спортистът е решен да претърпи много, за да спечели венеца на победата, но от друга страна, знае това,  което отбелязва и ап. Павел към Тимотей, че „не бива увенчан, щом се не състезава по правилата ”.

Това  да „се състезава по правилата” не започва  и не свършва само на арената, а обхваща и начина на неговата подготовка. Включва неговото въздръжание, аскеза, дисциплина и настоятелност, послушанието към правилата и неговия учител, неговия треньор.

Тук искам да отбележа, че тренировката предполага  треньор, на който спортистът доверява своята подготовка и знае, че на него дължи победата. Наличието на треньор има голямо значение. Треньорът знае метода, за да накара спортистът да се представи максимално добре. Той има ясна представа за хода на подготовката, познава добре състоянието на спортиста и със специалния метод, който използва, се опитва постепенно да издигне спортиста на равнище, където ще се представи максимално добре и ще постигне целите. Без тренировка не е възможно никой да стане добър спортист. Един добър спортист проявава послушание и уважава своя треньор, приема и пази – със страхопочитание много пъти – неговите наставления, подчинява се на неговите заповеди.

Аналогичен е опитът на духовните спортисти. „Дай кръв и приеми дух”, казва някой от тях, докато друг ще отбележи, че никой не може да познае Бога в „покойно състояние”. Животът на Църквата независимо дали засяга монасите или християните, които се подвизават в света,  има аскетичен характер, той е една траен подвиг. Аскезата е най-добрият инструмент за изправянето на душата и правилната й връзка с тялото. Това не означава, че аскезата е целта на духовния живот. Тя е средството за постигането на целта, която е обожението на човека.

Светата и Велика Четиридесетница е един превъзходен аскетическо-подвижнически период, тя е влизането в арената на добродетелите, която вече е открита и сме призвани тези, които искаме да се подвизаваме, да пристъпим, започвайки добрата борба на поста. Този подвиг на поста, както се обяснява в превъзходните химни на дните, не засяга само тялото на човека, а целия човек, в противен случай този подвиг не е „благоугоден Господу”. Аскеза е любовта, аскезата на любовта, както ясно се вижда от евангелското четиво в неделя на Месни заговезни.

Християнинът в много места от Новия Завет се разглежда като атлет, подвижник, който се подвизава с добрата борба на вярата.  В цялата богослужебна практика светците са Божии страдалци, който са напоили земята с кръвта си и тяхното мъченичество се определя подвиг.

Както в телесните неща наличието на треньор играе важна роля, същото става и в духовните неща. Християнинът се нуждае от един духовен треньор, тайноводител в тайните на всички духовни борби, за да се научава на послушание се учи в послушанието и да придобие духовно познание. Духовен живот без – особено опитен  духовен отец и наставник, не може да има, и подвизаващият се в духовните борби християнин  много лесно може да падне в заблуда.

Да подчертаем също така, че аскезата е без смисъл, благословение и освещение, ако е отдалечена от послушанието към Църквата. Диетата няма никаква връзка с поста, бдението с безсънието,  фаталистичното отношение към бедността със съзнателното отхвърляне на излишното и приемането на простотата. Често умът ни боледува. Правим  това, което казва Господ в Евангелието, това, което богоносните отци определят в св. канони и това, което позволява духовният ни отец. Произволието, оригиналниченето, непослушанието  са непознати за православната аскеза.

Но ако спортистът е пример за вярващия и вярващият показва на спортиста коя е истинската арена. Тя  е арената, където можем да победим всички  заедно, арена, чийто край е необятната любов на Бога и Отца.

Православната Църква дава на човека един уникален духовен път, който възпълва телесното упражняване и подготовка на спортиста, освобождава го от едностранчивостта, която води много пъти до изкривени пътища (допинг и т.н.) и накрая освен до човешките отличия и медалите, го води до осмислянето на живота му и до най-голямата победа, победата над смъртта и до най-голямата награда – Царството Божие.

превод: Константин Константинов