Вярата не се страхува, когато е в Бога и от Бога

Автор: епископ Атанасий Йевтич

Вярата не се страхува, когато наистина е Божия, когато е в Бога и от Бога. Тя е като любовта, която не се страхува, като детското искрено доверие в Бога. От наша страна обаче е необходимо това отваряне за Светия Дух, това призоваване на благия Утешител. Както казваше отец Юстин, да дадеш пространство на Бога: „Дай пространство на Бога!“ – когато се появяваха проблеми, изкушения, борби, той често ни казваше това. Както Авраам каза на Исаак: „Господ ще се постарае!“. Тази епиклектична позиция, подчертано литургична позиция, е ключова в Православието. Затова ние толкова много се посвещаваме на богослужението.

Богослужението не е това само да извършим нещо необходимо или с успех, а то просто е нашият живот и дишане, то трябва да е нашата жизнена позиция и смирен подвиг, живото отношение с Живия Бог, с Духа, Подател на живота и Вдъхновител на Христос – Помазания от Отца със Светия Дух (срв. Деян. 10:38). Да не забравяме никога, че в самото събитие на Христос – това, че Той е станал Христос = Помазаник Господен, вече се съдържа и присъства Светият Дух. В служението на Господа в Църквата, особено чрез участието и Причастието в светата Литургия, ние се отваряме към Бога, Който и без това стои пред вратата и чука, и когато Му отворим вратите, ще влезе и ще вечеря с нас и ние – с Него (срв. Откр. 3:20).

В литургийната позиция това означава: ние нито вярваме само в човешкия активизъм, че ние с нашите дела ще „заработим“ рая, ще осъществим благоденствие на земята, нито пък означава, че не трябва да се работи, а само да се лентяйства – не е така! Това не означава също да сме за някакъв пасивизъм: всичко, което правим, е провалено и предварително отписано, ние не придобиваме нищо от това, просто всичко зависи само от Бога. Това не е вярно! Любовта като истинско отношение на човека с Бога, е истинският живот на човека и затова в края на краищата всичко в християнството се свежда до любовта, защото любовта е Божия, защото Бог е любов (1 Иоан. 4:8, 16; св. Симеон Нови Богослов). Бог от вечност обича Своя Син и от вечност ни е възлюбил в Сина (срв. Еф. 1:3-10; Кол. 1:12-19). Това е Неговият живот и нашият живот. Затова най-важното в Църквата е любовта към Христос, а тази любов се преживява и проявява в пълнота в Литургията на Църквата като общение с Бога и човеците. Не случайно апостол Павел казва: „Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, маран-ата!“ (1 Кор. 16:22). Той казва и пише тези думи в подчертано евхаристийния контекст на посланието да буйните коринтяни (гл. 10-16, където най-много говори за Литургията на църковното събрание и където помества известния си Химн на любовта, гл. 13).

Така е в литургичния етос, опит, в живото Предание, в тази наша епиклектична зависимост от Светия Дух, отново да употребя този неадекватен израз, толкова важното наше живо и любящо отношение с Бога, Който е Любов и Общение. Това е „зависимост“, която има човекът, който обича Бога и ближните. Но да кажа и това, че и Бог поставя Себе Си в тази „зависимост“, в това отношение и свързаност, в тази, ако искате, обусловеност, съотносимост, релационност на любовта. (Всички тези понятия трябва да се разбират апофатично, т.е. като действително преодоляване на самите понятия, които са винаги ограничени.)

Така е и с призоваването на Светия Дух, с обръщението към Отца да изпрати Светия Дух и Той да дойде и да направи този хляб Тяло Христово, а виното – Кръв Христова, това ние наричаме претворяване (μεταβολή=преложение) на светите Дарове, централната част на светата Литургия, когато тези Дарове, принесени от нашата любов и приети от Божията любов, наистина стават Тяло и Кръв Христови, стават безкръвна жертва на Христовата любов, принесени и принасяни за живота на света. Измоленият от Бога Дух Свети, изпратен от Отца по молба на Сина, в същото време и Сам идва доброволно и изпълнява това, извършва чудесното, но реално претворяване (μεταβολή) на Даровете, които са Самият присъстващ Христос в Тяло и с Тяло – това е централният момент, който се изразява с върховните думи: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко“, и се извършва епиклезата и наитието (=слизането) на Светия Дух.

Затова централната част е този епиклектичен момент – като призоваваме Светия Дух (когато възнасяме Даровете) и се молим, отваряме се, ние проявяваме с това наше призоваване, че искаме и очакваме общението с Него – общението на Светия Дух (kοινωνία του Αγίου Πνεύματος (2 Кор. 13:13), което малко преди това молитвено сме казали в началото на Анафората). Това е кулминацията на нашата вяра, кулминацията на Божиите Дарове, за което взаимен дар Му принасяме Благодарение=Евхаристия. Но това е кулминация на действената вяра, която е литургийна практика, литургийно дело, литургийна позиция, жизнена позиция – това е Литургията като служба на народа на Бога. Това е актът на вярата, когато в този момент, според Христовото и апостолско предание, според древната практика на Църквата, се благославят светите Дарове, като казваме на Бога Отца: „Това да бъде Тяло на Твоя Христос„, т.е. направи това да бъде Тяло Христово, а това да бъде Негова Кръв. Това са централните думи, това е моментът, който наричаме претворяване (μεταβολή, преложение), на светите Дарове.

Из „Беседи за Литургията“, изд. „Синтагма“, 2015 г., превод от сръбски: доц. д-р Свилен Тутеков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: