Ще тръгнем ли някога към истинския Живот или… настоятелно ще вървим към смъртта?

Автор: о. Спиридон Скутис

Правим половинчато движение и това движение не е просто една грешка, а едновременно и една рана.

Отвеждаме тялото си в църква, но оставяме душата си вкъщи.

Носим хлябове, за да покажем на хората, че празнуваме, но оставихме любовта към Христос  вкъщи.

Отиваме облечени „официално“ в църква, но сме скрили «битието», защото причинява болка и  тежи.

Знаем, че сме членове на Тялото Христово, но в храма сме откъснати от нашите братя в Христос.  Осакатен съм като член, но нехая за това.

Отиваме да се причастим за «благословение» с Тялото и Кръвта Христови, но животът ни не е  общение с Христос, а употреба на Христос и луда връзка с егоизма ни.

Даваме на свещеника имена само за телесно здраве или за подобряване на светския ни живот, но когато Църквата ни говори за царството небесно, си свиркаме безразлично.

Отиваме пред иконата на Господ само за да искаме, а не за да принесем живота си.

Отиваме в Църквата да украсим Плащаницата и иконите, но душата ни е неукрасена от любов и добродетели и определени пъти мирише на демонично зловоние.

Ходим на карнавалите и скверним Божия образ под предлог на отпускане, но на Велики четвъртък ще леем крокодилски сълзи при гледката на Разпнатия, Когото и ние пригвоздихме с няколко удара.

Отиваме при Христос и Го гледаме като съдия, от една страна, и като вълшебен джин, от друга, но отказваме да Го видим като истински Баща, защото една такава връзка иска «сърце» и духовна отговорност, която не искаме да поемем.

Отиваме да кръстим детето, за да му дадем името на дядото или на бабата, но името на Христос отсъства от живота на детето ни.  Христос ще стане просто една икона, където отиваме само ако се разболеем телесно или искаме да постигнем нещо в живота. За лична истинна връзка с Бога нито дума.

Започваме поста, но оставаме в ястията, защото сред нашите страсти продължаваме да слушаме чревоугодието.

Тръгваме да се женим по хиляди причини, но не и за да обикнем истински другия.

Отиваме с другия в храма ръка за ръка да съединим живота си в едно, но всъщност отиваме формално да съединим егоизма ни в едно пътуване, което ще завърши в корабокрушение.

Тръгваме с желание да създадем деца, но вместо да ги видим като Божии дарове с цел да ги подготвим за Царството Му, ги гледаме като проекция на нашия егоизъм и искаме чрез техния живот да живеят живота, който не живяхме. Всъщност ги подготвяме да станат марионетки на света и да се гордеем, че сме ги създали. И когато създаваме едно дете, успяло в дипломите, но неуспяло в любовта, обвиняваме Бога.

Отиваме в света и го играем перфектни родители, но когато разберем, че сме отгледали духовно инвалидни деца, тогава е късно за сълзи.

Отиваме и протестираме, че ни е виновен политикът, за който сме гласували, но отказваме да направим истинската революция на сърцето и знанието, за да променим света.

Отиваме и крещим постоянно другият да се промени, но отказваме да променим себе си.

Вървим към пропастта, дойде време да разберем, че сме поели по погрешни пътища, дойде време да променим посока и живот. Дойде време да ходим по пътя на Господ. Единственият път, който е Голгота, но завършва във Възкресението.

Ще отидем ли в крайна сметка при същинския Живот или настоятелно ще вървим към смъртта?

превод: Константин Константинов