Препоръчай ми, Господи…

Автор: Росен Желязков

Едно от нещата, които спрях да правя и уверявам ви – с голямо усилие – е да препоръчвам. Не препоръчвам нищо на никого. Особено книга. Книгата сама те намира. Същото е с жените, мъжете, филмите, работата – общо взето всичко. Просто не искам да бъда авторитет, учител, наставник и по-знаещ от другия. И откъде да знам дали това, което предлагам на човека отсреща, е добро за него? Аз не съм търговец на чудеса и знам, че има сила, която движи съдбите. Това е Бог. Но за мнозина от съвременните хора Бог вече е клише. И няма как в епохата на бързата храна, бързия секс, бързите писти и бързата смърт, Бог да не бъде изоставен и да Го пропуснем. Или чисто и просто да Го приемем като част от пейзажа на всичко за един ден.

Особеното на нашата епоха е, че тя е епоха на всезнайковците. Уви, всеки е попадал в тази роля. Всеки знае всичко. Отиваш в аптеката и знаеш повече от аптекаря, отиваш на лекар и знаеш повече от лекаря, отиваш на църква и знаеш повече от свещеника, отиваш на ски и знаеш повече от планината. Епохата на плитките отношения заради бързия живот. Затова не давам съвети. Защото „няма още дума на езика ми, а Ти, Господи, я знаеш цялата” (Пс. 138:4).

Напътствията само пречат и изтощават личните отношения. При вярващите напътствия обичат да дават т. нар. „неофити“, а в света това те идват от егото на човека, който иска да се покаже, да се изтъкне и да наложи своята представа за живота. Но Животът е най–великият учител и най- мъдрият наставник.

Сещам се сега за думите на голямата поетеса Надежда Захариева, която ми каза веднъж така: „Ние не знаем защо ни случва дадено нещо в живота. Негодуваме или се радваме, но едва след много години ни се разкрива причината за даденото събитие.“

Затова нека оставим живота на другите на мира и да търсим собствения си мир, а когато го придобием, няма да има нужда да казваме каквото и да е. Човекът отсреща сам ще почне да пита:

„Как стана така, че ти си такъв спокоен и щастлив човек?“