Последиците за Православието от падането на Константинопол

Автор: прот. Александър Шмеман

На 29 май 1453 г. след днудневно настъпление войските на султан Мехмед II превземат Константинопол, като в боя загива последният византийски император Константин ХI Палеолог (1448-1453). Свещеният град се превръща в столица на Османската империя. През 1459 г. окончателно е завладяна Сърбия, преди нея е паднала България, през 1459-1460 г. османците завладяват европейска Гърция, през 1463 г. и Босна. Накрая, през 1517 г. е покорен и Египет. Целият православен Изток, с изключение на Русия, се оказва в агарянски плен, който ще продължи цели четири столетия. За православния свят започва епоха на велико затъмнение, която оставя дълбок отпечатък върху източното църковно съзнание.

За да определим същността на османското иго, е необходимо преди всичко да подчертаем, че този период не е време на гонение срещу християнството. След три дни на грабеж, разгули от победата и всевъзможни насилия Мехмед II влиза в Града и обявява закон, милост и порядък. Той съвсем не е варварин и не е за първи път в Константинопол. Той знае гръцки език и завоювайки Византия, е увлечен от своеобразно гъркофилство. По думите на един историк, в неговата свита влизят любезни нему християни в качеството на секретари, тъй като агаряните са твърде необразовани. Същият този историк пише, че християните управлявали цялото му царство. Разбира се, това е преувеличение, но то съвсем не е лишено от основания: Мехмед наистина мечтае да укрепи и украси своята Империя с гръцката култура. От друга страна, ако според учението на Корана християните са неверници, то там може да бъде открито и признание за Христос като пророк и уважение към Него. Ето защо едно от първите неща, които Мехмед прави след победата, е да подкани гърците да си изберат патриарх. Така е избран известният Генадий II Схоларий (1454-1456; 1462-1463; 1464-1465) – участник във Флорентинския събор и обърнат от св. Марк Ефески от латинофрон във фанатичен враг на унията. Всъщност султанът иска от гърците да уредят църковния си живот и да се завърнат към обикновените си занимания. Следва ферманът – височайша султанска грамота, с която завинаги се определя законовият статут на християните в Империята. Според този ферман всички християни са задължени да плащат на държавната хазна годишен данък, харач, и с това се изчерпват всичките им задължения спрямо завоевателите. Затова пък на техния патриарх се дава пълна свобода в управлението на църковните дела, като се забранява на когото и да било да се намесва в неговите разпореждания. Както той, така и неговите епископи и свещеници се обявяват за неприкосновени личности, а всички духовни лица – за освободени от данъци. Половината храмове в Константинопол са превърнати в джамии, а останалите са запазени за ползване от християните. По отношение на всичко, отнасящо се до вътрешното църковно управление, каноните запазват своята сила, като Високата порта по никакъв начин не нарушава самостоятелността на църковното управление. На християните се дава свобода на празниците и открито богослужение: техните бракове, погребения и останалите им църковни обреди могат да бъдат извършвани безпрепятствено и открито. Накрая, позволява се и тържественото празнуване на Пасха във всички градове и села. Така, по правилното наблюдение на проф. Алексей Лебедев, на Църквата е позволено да остане Църква, както и на християните – християни.

Не по-малко важна обаче е и другата основоположна черта на новия статут на християните под османска власт. За османците, които за разлика от арабите не са религиозни фанатици, християнството е народна вяра по същия начин, както за самите тях е ислямът. Въобще ислямът, подобно на юдейството, не прави разлики между светско и религиозно общество. И тъй като цялата гражданска структура на ислямското общество или държава (съд, закон и всичко останало) е определена от исляма, тя не може да бъде приложена спрямо немюсюлмани. По този начин в Османската империя християните получават права не само на религиозно, но и на национално малцинство, като двете понятия са оказват слети в едно. Патриархът на християните става милет-баши, т.е. „глава на народа“ (εθνάρχης), а църковната йерархия придобива правото на гражданско управление над цялото християнско население в Империята. Тя съди християните по гръцките закони и нейният съд е признат от Портата, като само присъдите се изпълняват от османската власт. На християните е позволено да имат свои училища, свои програми и своя цензура. На практика по този начин Църквата се превръща в нещо като държава в държавата и ние виждаме по-късно какви огромни последствия има всичко това за съдбините на поробеното Православие.

По този начин формално положението на Църквата в Османската империя може да се смята за твърдо установено, но това е наистина само формалната страна. В действителност твърде често положението на Църквата е ужасно и не е възможно да се опишат всички страдания, унижения и истински гонения, които Църквата е била принудена да преживее в тези действително тъмни векове. Като някакво обяснение за всичко това можем да посочим факта, че правата, за които говорихме току-що, не са били права в съвременния смисъл на тази дума, а само проявявани от султана милости. На практика съзнанието на османците е било не по-малко, ако не дори и много повече теократично от това на римляните и в него абсолютизмът на властта все още продължава да се измерва според древната и много добре измислена юридическа традиция. Османският султан е източник на всички права и милости, както, разбира се, и на не-милостите, и не е длъжен на никого да дава отчет за своите действия. От друга страна, в религиозната теория на исляма християните са рая – скотове, победени, неверници, така че на тях не им се полагат никакви права на никакво гражданство. Разбира се, ако всички султани са се намирали на културната и държавно-политическа висота на Мехмед II, може и да е било възможно спазването на фермана, но, уви – първият, който нарушава този документ, се оказва неговият автор, отнел на патриарх Генадий вече дарения му храм „Свети Апостоли“.

Недълго след Завоевателя Империята навлиза в един период на държавна деморализация и в нея се възцаряват произвол, безпринципност и подкупничество. Султаните започват да обират своите паши, а те на свой ред – християните, при това без да има на кого последните да се оплакват. Положението се влошава особено много през XVII и XVIII век – най-нерадостните в историята на Църквата от този период. По думите на проф. Антон Карташов, в тази епоха всяка една от европейските държави е можела да помете Османската империя, но Европа, поради страх от Русия, я е поддържала изкуствено и си е затваряла очите за страданията на християните. По места нещата стигат дори до поголовно избиване на християни. Единствен техен застъпник по това време се явява Русия, но често нейната намеса довежда единствено до допълнително влошаване на положението. Постепенно и правата на патриарха са сведени до нулата – единственото, което му остава, е „правото“ да носи отговорност за своите християни. Само в течение на 73 години през XVIII век се сменят 48 патриарси, някои от които биват сваляни и отново се възкачват до пет пъти пред, а много от останалите се превръщат в мъченици! Бунтовете на еничарите се съпровождат от страховити кръвопролития. Оскверняват се храмове и св. мощи, профанизират се св. Дарове, а погромите над християните се превръщат във все по-често и по-често явление. През XIX век Империята просто се разпада – тя е болният човек, когото Европа по всякакъв начин продължава да поддържа против Русия! Наистина, това столетие е белязано и от поредица реформи, посредством които последните султани правят опити да европеизират своята държава, като – успоредно с това – подобрят положението на християните. На практика обаче то само се влошава – особено във връзка с все по-надигащото се национално съзнание и свързаните с него мечти за свобода.

Из „Историческият път на православието“, Фондация „Покров Богородичен“, 2009, превод от руски: Борис Маринов