Къде в крайна сметка стои Христос в живота ти?

Автор: о. Спиридон Скутис

Бог никога не идва без покана. Не нарушава никога нашата свобода. Не ни изнудва. Той е навсякъде и всичко изпълва. Той е Действащият.

Просто чака тайно мълчалив и безшумен с отворени обятия, за отидем и да намерим покой. От нас зависи дали ще се втурнем към Него. Ако се втурнем, Той ще ни приеме с радост. Но ако не направим това движение, тогава ще претърпим самотата на сиротството и компанията на егоизма ни, който за съжаление няма да ни завърне у дома, а ще ни отведе в тъмни и заблудени пътища.

Бог ни е създал по Свой образ и подобие. Какво означава това? Създадени сме по образ на Христос и този път на освещение зависи от нашето движение, какво в крайна сметка ще правим с тази свобода. Къде ще я отведем? Връзката се нуждае от две лица, кои са те? Ще извървим живота си във връзка с личността на Христос или с дявола? Много пъти нашите дела показват, че за спътник в живота ни имаме дявола, а не Христос.

Той ни е поставил в Неговите обятия с кръщението и ние от следващия ден започнахме да блуждаем по тъмни пътеки. Ще вземем ли решение да се завърнем? Ще Го повикаме ли?

Вратата на човешкото сърце се отваря само отвътре. Благостта на нашето произволение може да я отвори. И когато това свободно движение стане дело, тогава съзираме царството на Жениха Христос и започва пътуването на спасението.

Много братя ни казват «Вярвам по своя начин», «Бог ще ни спаси!», «Бог ще направи едно, ще направи друго» – всички тези фрази са напълно неопределени.  Не се отправят към една конкретна личност, нито засягат конкретна връзка и живот с Бога. Богословски неопределени неща, които доникъде не водят. Много пъти навярно се изричат, за да успокоят повърхностно някакво религиозно чувство, което плаче и ридае. Христос може да те познава добре, но ако не отидеш при Него, Той няма да дойде при теб без ти реално да го искаш. Зове те постоянно, но няма да подейства без твоето съгласие. В живота Си Господ говорил с хората, с блудници и грешници, Творецът влязъл в диалог с творението и в този диалог се откривала волята на човека спрямо Христос.  Дори и вътрешната нагласа за приемане на Господа е един вик, едно „искам“. И това „искам“ е дело на живота, а не философско позоваване на Христос.

Мнозина казват, че вярата в Христос започва и свършва с иконата, която са поставили на стената на дома си. Други имат теоретична вяра, която не се превръща в дело. За други Христос е едно Същество, Което ще призовем в някои конкретни състояния на живота, за да ни помогне. Обикновено Го зоват сред неприятните неща, сред приятните едно «Слава Богу!» за съжаление никога не можеш да чуеш.

В православната вяра нещата са конкретно както никога. В молитвите ни говорим и се обръщаме към една конкретна личност. В богослужението Той ни „слага трапеза“ и влизаме в общение с една конкретна личност. В живота ми по благословения път на послушанието приемам Божия воля и напредваме заедно.

Това, че се причастявам с Тялото и Кръвта Христови в Църквата означава, че целият ми живот е причастен на Христос, за да мога да седна на трапеза заедно с Него. Ако не искам да се оженя за моя човек в църква, ако не се изповядвам, ако средоточие на моето всекидневие не е Той, ако не чета и не се моля, за да науча Кой е Този Бог и какво в крайна сметка иска от мене, тогава за какво общение между Бога и човека говорим? Не можем да говорим за връзка с Христос с едно черкуване на Рождество Христово, Пасха и Успение Богородично. Това не се нарича връзка, а е форма на идолослужение, за да покрия някаква вътрешна екзистенциална празнота.

Къде в крайна сметка стои Христос в живота ми? Дали е екзистенциално средоточие или просто  един религиозен идол, за да вървят добре нещата ми?

За да дойде Христос в живота ми, трябва да Го извикам, да Го приема в живота ми, в моето всекидневие. Да стане всеки ден едно стъпало към царството небесно, държейки ръката на моя Отец – Бога. Това ще стане, когато ориентирам моето битие, имайки Него за средоточие. От обикновеното „Добър ден!“ към съседа до неприятната новина от лекаря, от прегръщането на детето ми до войната, която колегата на работа води с мен, ще трябва да благоухая на Христос, до „обичам те“ и прошката, които ще излязат от сърцето ми. В големите дилеми, където държа ръката на жена ми и на детето и трябва да взема някакви решения. Ако не извикам към Христос, животът ми няма да да се обърне на изток, към изгрева, а на запад към залеза на светлината и към грозни състояния. Да благоухае на Христос и душата и тялото ми, от погледа ми, от здрависването с някой, до това как дишам. Всичко да свидетелства за Неговото присъствие в живота ми, че вървя заедно с Него и Той действа в живота ми. Другият да ме вижда и първото нещо, което да си помисли, е, че принадлежа на небето, просто стъпвам по земята като посетител за известно време. Връзка с Христос без послушание и доверие не съществува.

За да задълбоча връзката с Христос, трябва да Го позная. За съжаление не изследваме Светото Писание и не познаваме личността на Господ. Как ще придвижа връзката, когато не познавам лицето, с което се свързвам, за да Го разпозная и Неговото присъствие в живота ми? Нека оставим философски неопределени неща и да влезем в същността на връзката. . . просто и конкретно. . . Със сърце и дело.

От началото на деня първото „Добър ден!“ принадлежи на Христос с молитвата и каденето като печат на Рая с красивите аромати за нашия наранен свят. Краят на деня отново принадлежи на Него с вечерната молитва и дневната равносметка, за да продължа  напред.

През целия ден да Го имам в сърцето ми и да се опитвам да Го чуя. Да Го зова във всяко нещо, от най-малкото до най-голямото. Викът, че имам нужда от Него и Го искам се задълбочава във връзката, укрепва я, и човекът открива повече диаманти в крепостта на сърцето си.

Не се моля, понеже Бог има нужда да ме чуе. Моля се, защото аз имам нужда от Него. Не се моля просто за да кажа някои думи така неопределено. Моля се, защото искам да Му говоря както говорих на баща ми, когато бях малък и искам да ми отговори. Имам нужда да ми отговори, защото зная, че отговорът Му няма да са някакви фрази, а лъчи на Неговото присъствие в моя живот, за да намеря отново обратния път.

превод: Константин Константинов