Тайната на Божието мълчание

Автор: о. Харалампос Пападопулос

продължение от тук

Ние като хора сме хора уплашени, слаби, имаме несигурности, страхове. Ако попиташ, никой няма да ти каже: искам да ме боли! Никой не иска да изпитва болка. Човешко е това, логично е, но в същото време е духовно незряло. И ако някой иска в живота си да се промени духовно, ще трябва да е реалист, както били отците на Църквата, които  стъпвали твърдо на земята, не живели на облаците. Трябва да разберем, че въпросът така, както го поставяме, е погрешен. Ние питаме дали искам или не искам да изпитам болка. Въпросът не е този, защото искам – не искам, харесва ми или не, ще изпитам болка. Не съществува живот без болка. Живот без болка е опасен живот за обществото. Тялото изпитва болка и те известява, че нещо не върви добре в теб. Душата ти изпитва болка и ти казва Стоп!, мина граница, предела на издръжливостта. Скръбта какво е, стресът какво е, и всичко друго? Болката бие камбана, идва да те извести и да ти каже внимавай,  нещата не вървят добре. Един човек, който не изпитва болка, е опасен човек, защото ще извърши зло. Та ние хем болка изпитваме, хем имаме мъст и омраза в нас. Представете си да нямахме болка какво щеше да става. Болката е структурен елемент, ще изпитаме болка. Въпросът не е дали ще изпитаме болка, а за какво си струва да изпитаме болка. Не е дали ще изпитам болка, забравете го, не съществува такъв въпрос, а за кое нещо си струва да изпитам болка. За какво ще изпитам болка. Светците на как издържали всички мъчения, подвизи и гонения? – именно защото в тях си отговорили на този фундаментален въпрос – заради Кого ще изпитам болка. И избрали да изпитат болка заради любовта Христова. Заради Божията любов давали всичко, били готови да изпитат болка за тази любов. Без уговорки, не се страхували от болката, защото знаели, че това е реалността на живота. Оттук има голямо значение в нас зряло да изберем коя е тази ценност, кое е това лице, кой е този смисъл, който ще вложим в живота ни и си струва да изпитаме болка.

Кои хора издържали в затворите? Кои издържали в концентрационните лагери, кои хора издържали сред злострадания, гонения, геноцид, глад? Тези, които имали една цел. Според много изследвания днес се излекуват много по-бързо хора в болници, които вярват в една висша цел, в чийто живот има един смисъл и ценност, заради която живеят и съществуват… Трябва да разберем, че е важно по коя причина ще се разпнем в живота.

Когато не рискуваш, когато се страхуваш, когато имаш страх и несигурност и всичко искаш да отброяваш, определяш, контролираш, тогава не живееш в действителността, а ставаш един невротичен и страхлив човек. Припомнете си притчата за талантите. Този, който скрил таланта, скрил харизмите, скрил живота, уплашил се да го живее. Ние какво правим? Ние се страхуваме да живеем. Страхуваме се да съществуваме. Страхуваме се от всичко. С резултат накрая да не живеем, да не съществуваме. Този страх да не загубя в крайна сметка няма да ме остави да живея. Този страх да не би да изпитам болка, защото ще дойдат трудности. И голямото нещастие е, че по същия начин възпитаваме и децата ни. Налице е едно свръхпокровителстване, да не изпитат болка, да нямат нужда от нищо. Ама ако почувства недостиг, ако не изпита болка, човек не може да се научи как да се съпротивлява срещу болката, трудностите, изпитанията. Ние сме родители-хеликоптери. Хвърляме постоянно помощ отгоре и веднага щом видим нещо, хоп, се приземяваме в живота им. Да не изпита болка, да не му липсва нещо, да чака наготово. Това е страшно.

Припомнете си случая с младежа на Синтагма, не знам дали го видяхте. Имаше сблъсъци на Синтагма, анархисти се биеха с полицаите, хвърляха коктейли Молотов. И една майка от едно атинско предградие сред множеството видяла сина си. И какво си мислите, че направила? Тръгнала от дома си и отишла на Синтагма, за да му занесе якето, защото видяла, че синът, който хвърлял камъни и Молотов, не носил якето си, не я интересувало, че хвърлял камъни и Молотов, а детето да не настине! Има го в google. Ще го видите.

Има хора, които са стигнали до възраст 30-40-50 да не кажа 60-год. възраст, говориш му и го питаш: защо си така постоянно?. И ти отговаря: Майка ми е виновна! Баща ми е виновен! Родителите ми са виновни! Добре, вече порасна! На 60 години си, още майка ти е ти е виновна? Баща ти ти е виновен?.. Този синдром не залязва.

Веднъж в Крит отидох в едно планинско село да изповядам хората. В планинските села в Крит нещата са трудни. И както изповядвах, вратата се отвори и влезе вътре един двуметров критянин, с голям мустак, разгърден, с някакви вериги, с ботуши и голяма броеница. Той два метра, аз съм дребничък. Викам си: край, свършено е с мене! И наоколо има само планини, сами сме, малко хора в селото. Викам си: какво ли ще става. Попитах го:

– Дойдохте тук да се изповядате?

– Да!

Казах си: не вървим добре!

– Седнете!

Той седна. Попитах го:

– Имате нещо, което да изповядате?

– Не!

– Нямате нищо?

– Не!

– Защо дойдохте?

– Мама ме прати!

– Майка ви ви прати?

Веднага  набрах смелост.

– Да. – отговори той

– На колко години сте?

– На 45.

– И майка ви ви прати?

– Да.

– Разбирам. Е, добре, наведи се да ти прочета една молитва!

Така човек никога не може да узрее , не може да вземе насериозно живота си и терзае себе си, терзае и другите.

И така, важното е не дали ще имаме проблеми. Проблеми ще имаме. Да се отдалечим от тази фантазия, че някъде има съвършен брак, спътник, деца. Казвате за Крит: а, за Крит е рай! Ние в Крит казваме в Катерини е рай! Ние в света казваме: на Света Гора е съвършено! Там казват: и в света можеш да се подвизаваш.

Ходихме в един манастир с приятели. И казахме на игумена:

– Дядо, тук манастирът ви е рай!

Той каза:

– Да, но в Рая паднаха Адам и Ева!

Важно е да разберем, че не трябва да търсим един живот, в който няма проблеми, защото няма  такъв живот. Въпросът е дали проблемите, които имаме, ни водят някъде, дали мъките ми имат някакъв смисъл за мене. И това именно ни дава духовният живот в Христос – осмисля страданието, дава смисъл на човешката болка, отвежда човека до Христос, до Бога, до най-дълбоко му Аз, до ближния и т.н. Следователно болката е възможност за развитие на човека. И помислете само, че зад големи и радикални промени, които са станали в живота ни, винаги стои една болка, зад една харизма винаги има един кръст, зад едно постижение един човек се е уморил, зад един успех стоят хиляди неуспехи. За да може един учен да успее и да създаде един продукт, да стигне до някакво научно заключение, се е провалил стотици пъти, отчаял се, изпитал е болка, удрял е глава в стената, един спортист, първенец, ще се лиши от много неща. Винаги предшества едно изпитание, една болка. Така болката в живота ни помага да се развием. Някъде ни води, важно е да изберем къде искаме да ни отведе.

Болката е възможност да видим отново нашите ценности, дали начинът, по който живяхме и вървим, ни е отвел някъде. Само болката, само една катастрофа може да направи това. И там именно е тайната на мълчанието на Бога.

Преди дни жена ми казваше: дълго време чувствам тъга, не съм добре, боли те тялото, нямам желание да изляза, да говоря с никой човек. Безутешна. И казва: моля Бога, ето тук съм затворена в стаята ми, моля Бога да дойде да ми помогне!

Казах й:

– Няма да дойде!

И няма да дойде, защото в действителност тя  – и всички ние, защото всички сме минали през тази етап – не търсим Бога в онзи момент. Търсим просто една патерица да стъпим, но не търсим Самия Бог. Бог няма да дойде, защото Бог иска да те принуди чрез това гранично състояние да промениш начина, по който мислиш, по който гледаш живота, по който третираш живота. Ако дойде в онзи момент, ще те разруши. Затова и мълчи. Но това не е мълчание, а отговорът на Бога, Неговото мълчание е начин, по който говори, за да може да те отведе някъде, да те заведе по-нататък. Бог, както казва и пословицата, няма да ти донесе риба, ще те научи да ловиш риба. Бог не иска да намериш нещата наготово, иска да те обучи, да узрееш, да те доведе до едно състояние, където ще си научил изкуството на живота. Трябва да разберем това в нашата зрялост и да го осъзнаем. Както казва св. Паисий, Бог никога няма да ти даде нещо, което вече ти дарил. Ти искаш Бог да ти даде една чаша вода, докато Той ти е дал извора. Ето, заповядай, върви, налей си. Старецът Емилиян казва, че Бог вече ни е дал нещата. Искаш да имаш радост, но Бог ти е дал възможността да имаш радост, да се свързваш с хората, да имаш контакт с хората, да живееш, да се радваш, това, което казва свети Порфирий, на всичко да се радвате – на морето, планините, къпането, яденето, връзката, всичко да е причина за живот, причина за радост, за славословие. Най-простата подробност да стане причина за славословие. Бог ти го е дал. Затова и свети Паисий казва, че ако в една пустиня не намираш вода, не очаквай Бог да ти покаже къде има вода, ако не те види да търсиш, да копаеш, да се бориш, няма да ти даде ей-така, ще потърси първо в теб да се активираш, да види желанието ти да работи, да види живота ти да пулсира, да живееш, това иска от теб. Иска да живееш, да съществуваш, а не просто да си едно привидение, една сянка на живота.

Трябва да се научим да живеем с болката, която сме избрали. Това означава, че радостта и щастието в живота ни са един избор, избирам в живота да съм щастлив. Защо казвам това?  Защото, ако в живота очакваш кога всичко ще е съвършено и ще има идеални условия, за да се засмееш, никога няма да се засмееш, не съществува живот, в който е всичко съвършено или без проблеми. Ние какво казваме постоянно? Казваме как да съм добре, отче, след като имам болест,  нямам пари, имам трудна жена, чепат мъж, проблеми вкъщи с децата? Или с колеги. Но това ама и защо никога не спира. Винаги ще намираш едно ама и едно може би и едно защото, за да изкараш радостта от живота си, но целият ти живот ще мине и никога няма да си радостен и никога няма да избереш живота. Трябва да тръгнем по пътеката на живота, макар не всичко да е съвършено в живота ни. Не чакаме всичко да стане съвършено, а вече тръгваме да ходим. Ние искаме всичко да изконтролираме, да сме го уредили, всичко да е с готови отговори, и след това да живеем и да ходим. Това никога няма да стане, целият ни живот ще мине, ще се загубят моментите, ще убием живота, животът ни и дните ни ще станат едно огромно гробище с убити моменти, с убити дни, които Бог ни е дал, за да живеем и съществуваме, във връзка с Него, със себе си, с другите, а ние просто очакваме една въображаемо съвършенство каквото не съществува. Красотата е в малкото, което с Божията благодат става много, в простото, всекидневното, там е скрита същността.

Важно е да вземем решение и да кажем, че болката, смисълът, ценността, за която съм готов да изпитам болка, е тази: Христос, приятелството, добродетелта, почтеността, но трябва да намеря тази болка, която искам да прегърна. Кръста, който ще прегърна, за да дойде възкресението.

Второто е, че трябва да се фокусирам в това, да не се откажа в първите трудности, да не оставя тази борба, понеже нямам желание, понеже се чувствам някак в този етап от живота ми.

Един старец на Света Гора ми казваше, че ще дойдат моменти в живота ти, в които ще имаш изключително много благодат. Радост, благословение, умиление, желание за молитва, за богослужение, за четене на светоотечески и духовни книги, но ще дойде и момент, в който няма да чувстваш никакво желание за всичко тези неща, където ще имаш униние, безразличие, хладност в сърцето, където няма да имаш желание да кажеш каквото и да е, но внимавай, дори  тогава не оставяй срещата с Бога не я отменяй. Определи през деня си една среща с Бога, където ще четеш, ще се молиш с броеница, Повечерие, Акатист, не знам какво, но ще ходиш, и когато не си добре, пак ще ходиш и няма да правиш нищо. Седни, коленичи, кажи на Бога: парцал съм! Нямам сили, нито желание нищо да Ти кажа! Но върви и превърни това в молитва.

Веднъж една жена отишла при стареца Софроний, при този велик светец, който ѝ казал:

– Изгуби се, отдавна не съм те виждал.

– Нямах голямо желание да дойда, защото повече ще се скарам с Бога, отколкото да Го прославя. Имам големи оплаквания към Него.

– Не пречи, ела и така и Му го кажи! Изкарай от теб всичко това, което чувстваш, сподели го, направи го връзка

Псалтирът какво е? Половината е славословие и благодарение, а другата половина е битка и сражение с Бога. Давид говори и Му казва:

„Къде си? Няма Те! Враговете ми ме преследват, потъвам, загивам и Теб Те няма, не правиш нищо,  оставяш ме и враговете ме гонят, кроят заговори срещу мен и ме клеветят.“

Старецът Софроний Сахаров даже казва, че много пъти молитвата му приема черти на битка, споря с Бога. Стигам много пъти да ставам богоборец, боря се водя битка с Него, но това е връзка, в една реална връзка трябва да се науча да казвам Не! Но и да чувам и Не-то на другия. В една реална връзка казвам това, което ме дразни и безпокои, казвам на другия: не съм добре!, в реалната връзка има промени, колебания, променя се, преобразява се, караме се, сдобряваме се. Има ли нормална връзка без напрежение? Няма. Освен ако е болна.

Веднъж една жена ми каза за мъжа ѝ:

– Отче, един път не го видях да се засмее. Цял живот, много рядко, остаряхме и сега  на старини един ден го видях, докато седяхме в хола, да ми усмихва и казах: слава Богу! Зарадвах се. Чудо! Мина половин минута, той продължи да се усмихва, мина още една минута и половина. В крайна сметка беше получил инсулт.

Една госпожа идваше и ми казваше:

– Не понасям повече мъжа си!

– Защо? Агресивен ли е?

– Не, изобщо не е.

– Ругае ли те?

– Изобщо.

– Отсъства обикаля, играе хазарт?

– Не, не!

– Това е идеален съпруг.

– Аз не го понасям!

– Защо?

– Защото отче, където го сложиш, там сяда! Ако му сложиш да яде, яде. Отсъствам, обикалям цял ден и когато влизам: добре дошла, как си? Излизам с приятелки, закъснявам, отиваме да пием по нещо, закъснявам да се върна, връщам се в полунощ, викам си сега като се прибера, какво ли ще ми каже, а той ме пита: хубаво ли си изкара?

– Не се ли радваш?

– Не, отче! Не се радвам, защото исках да е малко по-така, да се ядоса, да се разгневи, да поревнува малко, да почувствам, че съм желана, че ме иска!

И това е мъчение. Както е мъчение някой да те ругае и крещи, така и това. Големият покой предизвиква безпокойство в теб. Не издържаш толкова спокойствие. Ако минем и към духовната сфера, връзката с Бога трябва да пулсира, и не трябва да се плашим от това, всичко трябва да стане молитва, дори и тези трудни моменти.

Друг елемент е къде ще се фокусираме, за да понесем тази болка, тоест на какво ще се посветим. Това означава, че ако дойда пет, десет пъти в Катерини, но остана една вечер и си тръгна, никога няма да опозная Катерини. За да опознаеш Катерини, няма да останеш само една вечер, да си изкараш хубаво и да си тръгнеш, а ще останеш да почувстваш и мраза, да прекараш и трудни нощи. Въобще да почувстваш и трудните моменти. Само така ще го опознаеш и ще кажеш познавам Солун. По същия начин, за да мога да при постигна една цел, ще трябва да се посветя на Бога. Трябва да се посветя на Бога, на един човек, на любовта, на брака, на каквото и да е – не мога да искам само радостни  моменти с моя човек, а трябва да понеса и неговото мълчание и трудности.

В Симонопетра, когато някой отивал и искал да стане монах, покойният преподобен старец Емилиан освен, че гледал и преценял неговия ентусиазъм, ревност за молитва, за поклони, за службите и пости, казвал: Добре, всичко това е благословено! Много хубаво. Но аз искам да те видя и как се държиш с другите монаси, да те видя и как живееш тук вътре, да те видя как се отнасяш към  другия, който няма да ти се усмихва всеки ден. Ще дойде ден, в който няма да е в добро настроение, както и ти. Защото тук вътре се си призван да явиш Христос, смирението, търпението.

Ние искаме много неща, но не сме готови да дадем много, четем една духовна книга, виждаме опита на светците, на преподобните, и искаме и ние да вкусим това, но не искаме кръста, който носят, ревнуваме техния живот и казваме колко е свят свети Паисий, но кой иска да има живота на свети Паисий? Кой? Искаме да имаме само резултата, плода, но този плод не е дошъл ей-така. Колко е свят, колко е свят свети Порфирий, какви благодатни дарове имал само! Да, но ако искаш да вземеш благодатните дарове на свети Порфирий, ще вземеш целия „пакет“. Разбира се,  и болестите, и проблемите, и самотата, всичко. Не можеш да постъпваш избирателно. Ние много пъти искаме в живота си да имаме изумително тяло, но не искаме да отидем на фитнес. Дойде един приятел, който ми каза:

– Записах се на фитнес.

– Браво, но не виждам някаква промяна.

– Защо, трябва и да ходя?

Не, ще седиш у дома и ще отслабваш у дома!

Ние искаме да имаме печалби, но с малко труд или без никакъв труд. Искаме признание, но не искаме отговорности.

Искаме да имаме много добра връзка с жена ни, много хубав живот, но не искаме останалото, не искаме да ни възразява, да ни казва: спри, не мога да те слушам! Ама, чакай, момент, как ще стане това? Не можеш цял ден да я хулиш, принизяваш, поставяш в периферията и след това да искаш хубав живот с нея. Не става. Трябва да понесеш и мълчанието й. Трябва са да си готов да влезеш в света на другия, да понесеш неговите трудности. Ама, отче, на психолог ли ще й се правя? – казва другият.  Да, но така стоят нещата. Не можеш само да искаш да вземаш, без да си готов да дадеш абсолютно нищо и без изобщо да се посветиш. И естествено искаме Божията благодат без да имаме необходимата аскеза.

В края на една беседа имаше време за въпроси. Един човек стана като пружина и каза:

– Отче, през цялото време, докато говорите, вътре в мен ме ядеше един въпрос!

Браво! – си казах. Провокирал съм го. За да го яде толкова време, значи съм посеял доброто семе.

Той продължи:

– Отче, искам да те попитам, след като си от Крит, каква е цената на зехтина в Крит?

Казах си: Ясно!. . .

(Крит е известен с хубавия си зехтин)

Край на беседата

превод: Константин Константинов