Някои размисли за новия статут на „Св. София“

„Целият свят е храм на Бога“ (Ориген, Против Целз, VII, 44)

През настоящия месец Турция реши да превърне Юстиниановата катедрала „Св. София“ отново в джамия, а наскоро се проведе и първата мюсюлманска молитва в нея. Решението на турската държава беше посрещнато с вълна от неодобрение в международен мащаб, като недоволство изразиха дори и от Светия Синод в България.

Решението може да се коментира във външнополитически аспект – във връзка с все по-избледняващото желание на Турция да бъде част от ЕС; във вътрешнополитически – във връзка с все по-успешните опити на Ердоган да направи Турция от светска в ислямска страна; в културен – като загуба за световното културно наследство.

Тук обаче ще се задоволим с излагане на някои кратки принципни мисли; не обаче в посока на битуващия сред някои и неосъществен блян за политически теократизъм, а към определени централни измерения на християнската вяра, имащи отношение към промяната на статута на храма.

Преди всичко трябва да се каже, че независимо от нашето неодобрение относно коментираното решение, Турция е суверенна държава и има право да взима решения, касаещи собственото ѝ население. Св. София, макар, че е строена от ромейски монарх, е собственост на турската държава, и тя има правото да реши как сградата да се използва.

Историята върви по своя път към своя край. Писаното откровение ни показва, че краят е белязан от нравствено разложение и борба срещу Бога, които ще стават все по-силни и по-силни. Когато тези процеси достигнат своя апогей, ще настъпи и Второто Христово пришествие. То въплъщава надеждата, която осветява мрака на злото, към което все повече ще се приобщава света. В този смисъл, процесите, които текат в света, и събитията, които стават, не бива да ни очудват, нито да ни плашат, защото в крайна сметка оканчателната победа ще бъде за Бога и за тези, които са в Него.

Св. София не е църква от близо 600 години. От същите тя е била джамия 500 г. През останалите 100 г. пак не е църква, а музей. Т.е. дори и като музей тя не принадлежеше на православния свят. А на една църква не подобава да бъде музей. Защото музеят говори за отминалото. А църквата е минало, настояще и бъдеще на хората в Бога.  Дали „Св. София“ ще е едното (музей) или другото нещо (джамия), след като вече така или иначе не е църква, няма особено значение, защото така или иначе, тя не може да се ползва за богослужение от християните.

Но да си представим, че не беше джамия, нито дори и музей, а църква. Какви биха били евентуалните ползи за православието и за всеки един от нас? Православно население в Турция почти няма. Направо може да се каже, че няма, защото е толкова незначително като брой, колкото сякаш, че го няма. Това щеше да е един празен храм. Празен не толкова и само от липса на народ, но най-вече от липса на съдържание. От липса на съдържание, защото той не би могъл да изпълни своето предназначение. Предназначението да бъде храм, строен за империя, която отдавна не съществува; за град, който вече не е столица и дори не носи същото име; за православни вярващи, които ги няма. Той би бил като музеят, който до съвсем наскоро беше.

Но и значението на „Св. София“ за вярващия понякога е силно надценявано. Християнството не е свързано с определена сграда или място, защото Бог „не живее в ръкотворни храмове“ (Деян. 7:48). То не е свързано и с определен град, местност, център, защото негов център е Самият Бог, Който е създател на цялата вселена и я изпълва; и Който очаква от човека във всяко място да може да се покланя на Отца „с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Йоан 4:23).

Урокът за нас е, че трябва да уповаваме не на сгради, история, културно наследство (т.е. да не им отдаваме прекалено значение, а не изобщо да не ги ценим), а да положим усилия да ги изпълним с духовно съдържание, с истинска стойност.

Православието не бива да бъде застинало в миналото. Ние претендираме, че нашата Църква излъчва гласа на Светия Дух, който непрестанно действа в историята на човечеството, в миналото, настоящето и бъдещето, но също така тя трябва постоянно да прилага напрактика това убеждение.

Дори да не сме съгласни с турското решение, трябва да сме благодарни, че то ни даде повод за размисъл: размисъл за природата на нашата вяра и за това, което е наистина ценно в нея. Може би това решение ще помогне на православието да не бъде олицетворявано от определени материални символи, дело на човешки ръце, и ще се възприема повече като Божествена религия на Богочовека Господ Иисус Христос, явил се в плът.

Автор: Атанас Ваташки

Виж също: Храмове от камъни и храмове на Духа

1 Comment on Някои размисли за новия статут на „Св. София“

  1. Mariana Orvis // 26/07/2020 в 08:41 //

    Ima rezon v napisanoto.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: