Моят брат е моят живот

Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт (1 Йоан 3:14)

Духовното възпитание на Църквата има конкретни резултати. То не е обикновено възпитание, където човек върши добри дела и става добър и нравствен човек, добро дете, а има конкретни плодове. Дали неговото присъствие в Църквата е истинско и правилно се вижда от резултатите, които има. Св. ап. Йоан казва тук: „ние знаем“. Глаголът „зная“ не означава просто зная, а нещо много по-дълбоко – не познавам интелектуално, а съм напълно убеден, зная с цялото си същество, осъзнавам дълбоко, проумявам, бивам известен, че минах от смъртта и влязох в живота, именно защото обичам брата си. Този, който не обича брата си, пребъдва в смъртта, тоест далеч от Бога. Смъртта е животът далеч от Бога. След като Христос е животът на хората, на човека, Аз съм Пътят, Истината и Животът – казва Той. Следователно живият човек е само този, който има общение с Христос и в който Бог живее. Ако Бог не живее в нас, тогава биологически сме живи, но душата ни е мъртва. Отново св. ев. Йоан Богослов в Откровението казва, че чул Христос да казва на един епископ, че ти „имаш име, че си жив, но си мъртъв“ – именно защото Христос не живеел в него. Когато Христос живее в нас, сме живи, а когато Го няма, сме мъртви. Доказателство, че сме преминали от смъртта към живота е любовта към братята ни. И друг път съм казвал, че трагичността на църковните хора, тоест на всички нас, на всички, които идват на църква, е, че за съжаление, идваме на църква, израстваме в нея, пазим външните неща, но не виждаме в нас доказателството, че животът в Църквата ни е привел от смъртта към живота. Затова имаме симптоми, че сме мъртви – дребнавости, подозрения, лукавство, омраза, страсти, вражди – всички тези неща са знаци и белези, че пребъдваме в смъртта. Защото да обичаш брата си е велико дело, не означава просто да кажеш: „е, добре, обичам брата си!“ Да го обичам означава, че той е моят живот, моето битие, моето съществуване, не мога да съществувам без него, и това, което е добро и радостно за него, е добро и радостно и за мен. И когато другите хора извън Църквата ни наблюдават и искат да видят какво става в Църквата, именно тук по човешки се вижда нашето безсилие, защото не проявяваме истинските белези, че действително сме минали от смъртта в живота, а имаме дребнавости, нямаме свободата на Божиите чеда, не искаме определени хора, затворени сме, една блага дума не можем да кажем за другия, или ако я кажем, ще я кажем  насила, нямаме открито сърце, което побира всички хора в себе си. Такива дребнавости. Знаете ли, че понякога това се среща дори в хора, които са посветили своя живот на Бога и се подвизават. Духовната свобода и живот си личат от това, че човекът става истински Божий образ. Както Бог умрял за човека и станал Човек заради човека, така и всеки Божий човек умира за брата си, снизхожда към него и изобщо не го подценява или осъжда. Затова Христос подчертава осъждането като много голям грях, т.е. да осъждаш другия човек, да го отхвърлиш, да му издадеш присъда, да го отхвърлиш, това е голям грях, голямо духовно падение и симптом за духовна загнилост и разруха.

Да кажа нещо в тази връзка от моето пътуване до Йерусалим,

където бях през Страстната седмица. Отидох за първи път и наистина беше чудо, че успях. Както и да е. Присъствах на слизането на благодатния огън. Имаше хиляди хора, дошли от целия свят, с всички цветове – душевни и телесни. Аз бях един от тези, които имаха голямо любопитство и копнеж да видят благодатния огън. Никога не го бях виждал. Исках да го видя, как излиза, чуваш толкова разкази и поразителни истории, и обратно, толкова въпросителни и съмнения. Признавам, че с опасност за живота се добрахме вътре, успяхме да влезем в храма, защото струпването беше неописуемо. Казвам ви, хиляди хора, не десет, двайсет или трийсет хиляди, а от трийсет нагоре, представете си всички тези хора да искат да влязат в един храм. Е, влязохме вътре благодарение на това, че бяхме заедно с Йерусалимския патриарх, който щеше да се помоли за слизането на благодатния огън, защото друг не можеше да го направи, и евреите щат-не щат доведоха войници, полиция, направиха малък коридор и обръч около патриарха и така успяхме да влезем. Беше много трудно. Когато стигнах там, държах свещите в ръка, които всички хора държаха, някои очакваха свещите им сами да се запалят, да проверят дали огънят ще ги опари, какво става и т.н. Докато всички имаха голямо нетърпение и агония, когато влязохме в храма и направихме литийното шествие около Божи Гроб, аз загубих всяко желание. Прибрах свещите в джоба си и си казах: ще ги сложа в джоба си да не ги паля и не исках да видя благодатния огън. „Ама, какво правим сега? – си казах. – Това ли е целта? Да видя благодатния огън? Или да се покая за моите грехове, Бог да ме съжали и да намеря милост пред Него?“ Осъзнах, че независимо дали видиш или не видиш благодатния огън, няма значение, на мен вече ми беше напълно безразлично. Добре, видяхме го, всички хора го видяха, и аз го видях. Видях как кандилата се запалиха сами и подобни неща, но не това е целта, а дали този контакт с едно чудодейно и свръхестествено събитие, каквото е слизането на благодатния огън, променя твоето съществуване и живот? Ако е така, тогава наистина то има значение, ако не се променя, тогава нищо не се е получило. Чувах и някои кипърки, които се питаха: „Пáри ли? Допри го да видиш дали пáри!“ Тоест това ли беше? Това ли бе целта да отидем да видим дали благодатният огън изгаря ръцете? А и имаше такава шумотевица, не беше шега работа. В два и половина следобед започна да се служи св. Василиева Литургия. Нищо не чувахме, защото пееха арменците, които имат някакви гласове. . . Пресвета Богородице! Крещяха с всички сили, пееха коптите, пееха сирийците, пееха и римокатолиците в същото време, пеехме и ние. Римокатолиците имат огромен хармониум и когато свирят, нищо не можеш да чуеш. След като стояхме на Царските двери и не чувахме какво казваше свещеникът вътре. Нищо не чувахме. Въпреки това, докато по човешки всичко беше наопаки, Бог присъстваше в Светата Литургия и беше там. Наистина, признавам, че за още един път в живота си казах, че това е – св. Литургия. Колко важни  са думите на Христос от Евангелието, които казваме на св. Василиевата Литургия: Това правете за Мой спомен. Св. Литургия е присъствието на Христос в нашия живот във времето и пространството. Без съмнение всички други неща (т.е. чудесата) са събития и действия от Бога, изобщо не ги отхвърляме. Чудни, свръхестествени, необходими събития, които Бог извършва, но каква е ползата, ако видя благодатния огън, но изобщо не променя живота си и остана такъв, какъвто съм бил преди, ако не се разшири сърцето ми, за да се уподобя на Христос, ако не разбера коя е целта и как умът ми може да стане както Христовият ум, да мисля както Христос мисли и да живея както Христос живял? Пред нас е събитието на Св. Литургия, която не е психологическо възпоменание като интелектуална функция на паметта, а реално преживяване в онзи час – в мястото и времето – на Христос, на Неговото Тяло и Кръв върху жертвеника на Св. Трапеза. Това е. Пред нас е това истинско събитие, където се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови. В крайна сметка, Църквата се конституира около св. Трапеза, там е събитието на Църквата, там присъства Христос.

Затова всичко, което правим – поклонническите пътувания, празници, служби, пости, молитви, добрите дела, милостинята, социалните дела на любов – трябва да завършват в Христос. По това се различаваме от социалните системи и светските движения, с които мнозина искат да ни отъждествят. Казват: „Ама, това сдружение и движение  върши добри дела и благотворителност!“ Наистина хората могат да правят това.

Но каква е разликата между Църквата и всички тези организации?

Огромна. В Църквата целта не е да вършиш добри дела, това е резултатът. Целта е да срещнеш Христос, Който ще те приведе от смъртта към живота и резултатът от това са добрите дела. Те може да бъдат и предпоставка, за да ти помогнат да стигнеш до Христос. Ако Христос отсъства от моя живот и върша социални дела, те са много добри, достохвални, почтени, но се ограничават в това да ме направят много добър човек, изключителен човек, но не и човек, който е минал от смъртта към живота, защото сякаш обичаш една идея. Когато обичам дадена личност, аз ѝ говоря, изразявам се пред нея, заедно съм с нея, ставам едно с нея и това е нещо осезаемо. Докато идеята е идея, може да обичаш една идея, да си неин привърженик, да я защитаваш, да си готов да умреш за нея, но липсва личният контакт. В Църквата съществува личният контакт на човека със Самия Христос. Това е целта, как ще обикнем Христос, как ще Го срещнем, как ще Го видим в нас, как ще бъдем вътрешно известени, че сме минали от смъртта в живота.

Знаете ли обаче какво си патим?

Понеже в Църквата вършим добри дела и сме „добри деца”, не правим лоши неща и ги избягваме, или ако ги правим, разбираме, че са нещо лошо и как да го кажем, не мислим, че сме големи грешници. Внимаваме да не крадем, да не лъжем, да не обвиняваме другите хора, да не ги дразним. В нас обаче имаме измамата и лъжеусещането, че сме добри, че живеем близо до Бога, че нещо става и с нас. Старецът Паисий казваше: „Вярваме, че ако не сме велики светци, във всеки случай сме малки светци!“ Тоест добри хора. Именно за да не се мамим и да не живеем с такива лъжеусещания, заради които да умираме сред лъжата, Св. Писание, св. апостоли и св. отци ни показват опитните резултати. Тоест както отиваш на лекар и той ти казва – „виж, сега си здрав и след като си здрав, това означава, че си добре и имаш всички доказателства за здрав човек“. Не може той да ти казва, че си добре, а ти да проявяваш симптоми, че си болен. Не става. Не може той да ти казва: „знаеш ли, добре си!„, но стомахът ти още да те боли. Или да ти казва, че си добре, а ти да си на прага на смъртта. Това, че си добре си означава, че си здрав. Същото става и в Църквата: това, че си добре, че живееш в Бога, означава, че имаш резултати. Това са резултатите, а именно, че обичаш брата си, минал си от смъртта в живота и живееш истински. Само Божият човек знае какво означава животът. Има такива лозунги: „живей живота си!“, да живееш живота си, това е хубав лозунг. Този, който истински живее живота си, е само Божият човек, само той разбира какво означава животът. И ние можем да кажем това, защото знаем какво означава да живееш близо до Бога, но също така знаем какво означава да живееш далеч от Бога, защото имаме периоди, в които живеем далеч от Бога, когато съгрешаваме или преди да познаем Христос и знаем какво е (греховният) живот, но знаем и другия живот (в Христос) и можем да направим сравнение. Човекът, който не е познал Бога, не знае какво означава животът в Христос и си мисли, че това е животът, който той води. Някой път казват: това е животът! Ако живееш близо до Бога, виждаш, че животът далеч от Бога е смърт, мрак, осезаем мрак. Само близо до Бога можеш да кажеш, че „живея, съществувам“, преоткриваш истинския живот, където можеш да общуваш с всички хора, със себе си, с хората, с всички. Тогава в теб не съществуват задръжки, прегради, които те отделят от другия човек, които те ограничават, защото постъпваш като истинско Божие чедо и си такъв, какъвто  Бог те е изваял със Своите ръце. Тогава човекът разбира какво означава животът. Ако той иска истински да се радва, истински да живее и животът му да бъде празненство, не външно, а екзистенциално, опитно, онтологично, той трябва да направи стъпката да доближи Бога. Това не е трудно.

Как човек доближава Бога?

Това изобщо не е трудно, нито е само за някои, защото човек може да каже: аз не съм за този живот, не е за моя характер, не е за моя психика да живея близо до Бога. Не е така. Всички сме създадени да живеем близо до Бога и това е нашето естествено състояние, както моето естествено състояние е да ходя на два крака, а не да лазя, както е естествено да дишам, за да съществувам, така моето естественото състояние е да бъда близо до Бога. Ако съм далеч от Него, тогава живея противоестествен живот, живея извън реалността на моето съществуване. Доближавам Бога с предпоставката, че Той винаги е до нас, във всеки един момент, Той не отхвърля никого, абсолютно никой, не съществува човек, който може да каже, че Бог не е за мен! Или аз не съм за Бога! Не. Всички сме (създадени) за Бога и Бог е за всички без изключение. Никой човек, дори самият дявол не може да каже, че аз не съм създаден да бъда близо до Бога. И той е създаден да живее по Бога, независимо, че в своята свобода се отрекъл напълно от връзката си с Бога; той обаче е създаден да живее близо до Бога, Който за него е Баща и Любов. Това, което ни остава, е как да доближим Бога – нашия Баща. Това не е трудно. Ако понякога е трудно, това е така, защото ние го правим трудно поради нашите страсти и грехове. То е единственото лесно нещо, най-лесното от всички неща, защото, веднага щом потърсиш Бога и Го извикаш, Той е там още преди да си Го извикал. Едно от първите неща, които осъзнаваме, когато доближим Бога, докато преди сме живели далеч от Него, едно от първите опитни преживявания, които имаме в нашата душа, е че през цялото това време, когато сме били далеч от Него, Той винаги е бил близо до нас и просто не сме Го виждали. Впоследствие Го видяхме. Нашият старец ни казваше: ако Бог не ни е оставил, когато не само не Го познавахме, а Го хулихме  с думи и с дела, а сега виждаме, че винаги е бил до нас, нима е възможно да ни остави, когато Го търсим, искаме и обичаме според силите си? Не е възможно. Затова човек се движи към Бога с тази простота, с която Бог ни поучава да Го търсим. Как? Като призовеш Божието име – всеки, който призове името Господне, ще се спаси – като потърсиш Бога, призовеш Го, извикаш Го, за да се задвижи душата ти, да се получи пролука, през която да влезе Божията светлина, да се отворят очите ти и да видиш какво става около теб. Също така имаме Църквата, църковните Тайнства, Кръщението, което ре-конституира човека, а след това и всички други св. Тайнства на Църквата: Покаянието, Изповедта, Евхаристията. Така се възражда човекът. Ние може да сме младенци в духовен смисъл, както казва и св. ап. Павел, когато бях младенец, като младенец мислих, говорих и действах, но когато станах мъж, оставих младенческото. Така става и с нас. В началото на духовния живот имаме много младенчески неща, но постепенно израстваме и  узряваме, благият Бог като добър Лекар ни дава лекарство с мярка, в точния час, с голямо внимание и уважение към нашата свобода докато пораснем и стигнем до пълната възраст на Христовото съвършенство, до мярката на Христовото съвършенство, до което стигнали св. отци. Всеки човек възраства в Христос. Но докато стигнем дотам, е нормално да проявяваме симптоми на духовна незрялост, които често наблюдаваме в Църквата. Под Църквата имам предвид и клирици и миряни, където  виждаме симптоми на незрялост, но това е така, защото сме по пътя и още не сме стигнали до целта.

Това, което ни държи в постоянно общение с Божия Дух, е смиреномъдрието.

Чрез смирението можем да направим основно две неща: първо да се покайваме за нашите грехове, защото само смиреният може да се покайва, никой горд не се покайва, и, второ, да се молим, търсейки Божията милост. Само смиреният се моли, гордият не се моли, защото не чувства нужда от Божията милост. Няма такава нужда, не я чувства – не че няма нужда, има голяма нужда, но не я чувства. Гордостта прави човека плътно затворен в черупката на собственото си его и не го оставя да почувства тази нужда. Така започваме, като призоваваме Бога и влизаме в Църквата, която действа като лечебница. В нея сме както бебето, което, когато бъде заченато в утробата на майка си, в началото е една клетка, която постепенно израства и става съвършен човек. Така става и в духовния живот. Постепенно израстваме, узряваме, усъвършенстваме се. Това, което е сигурно, е, че всички хора имат тази възможност. Трябва винаги да имаме предвид това, така че никога да не казваме: да не би Църквата да не е за мене, да не би Бог да не е за мене, да не би моят характер, недостатъци, страсти, пороци да ме правят човек, който не е за живот с Бога? Това не е възможно. Поканата на Бога е отправена към всички нас. Затова, когато Христос говори за Своята кръстна смърт, Той казва, че когато бъда издигнат от земята, тоест когато бъда разпнат, всички ще привлека  към Себе Си – ще привлека всички без изключение към Мене, всички хора са поканени в царството Божие  и трябва  да стигнем до единението с Него. Както за да се получи ел. ток, трябва да се съединят двата кабела, така и в нашия случай трябва да се съединят божествената енергия, която е даденост, и нашата свобода. Ако аз не искам, нищо не се получава. Колкото и Бог да иска, ако аз не искам, нищо не може да се получи. Ако искаме, тогава Бог винаги е до нас, бидейки готов да съедини Своята благодат с нашата свобода, за да се активира нашият духовен организъм и да започне нашето възпълване в Христос.

Въпрос: Какво означава да имаме общение с другия човек?

Отговор: хубав въпрос. Какво означава да общувам с другия човек, какво означава общувам с Бога? Означава да стана едно с другия. Помните ли скачените съдове, където слагаш вода в единия, но понеже са свързани помежду си, и другият се пълни, т.е. те „общуват” помежду си.  Така другият човек вече не е друг, а моето Аз, моят брат, собственото ми Аз. Това, което Христос ни казва. Това ми го каза и обясни един германец на Света Гора. Дотогава не го бях осъзнал, не знаех, не можех да го разбера. Един германец на Света Гора четеше Новия Завет, той говореше само старогръцки и го владееше много добре. Той ме попита какво означават думите да възлюбиш ближния като себе си. Аз изпаднах в недоумение, защото смятах това за толкова лесно и си мислех, че го зная: да възлюбиш другия както обичаш себе си – му отговорих. Той се засмя. Правиш голяма грешка, отче! – ми каза. – Няма да възлюбиш другия както обичаш себе си, а да възлюбиш ближния като себе си означава – да възлюбиш брата си сякаш той е твоето Аз. Наистина е така, защото аз може да не обичам много себе си. Някой ще ти каже – аз не обичам много себе си или дори мразя себе си. Има хора, които мразят или подценяват себе си. Да, но  когато другият човек е твоето Аз, тогава имаме друго измерение на нещата. Защото така сме създадени от Бога. Виждате това постоянно в Писанието, в книга Битие, когато станало падение на човека и Адам отишъл да каже на Бога какво станало, той казал жената, която Ти ми даде, тя ме измами. Преди падението тя била плът от плътта му и кост от костта му, т.е. едно с него и той бил съединен нея, а след падението тази връзка била загубена.

Не можеш да съществуваш сам. Затова Църквата настоява да участваме в богослужението. Много хора казват: „Добре, нужно ли е  да отида в неделя на църква? Аз искам да отида на църква някъде, където ще бъда сам. Да седна в един ъгъл, да се помоля, да намеря Бога. Защо да ходим всички на църква?“ Защото не съществуваш сам, не можеш да си сам, само дяволът е сам. Той е самичък, затова е осъден на смърт и е единственият, който има самота. Човекът живее, когато е в общение с другите, когато се съединява с тях, както Бог прави, бидейки общение между лицата на Света Троица. Човек не може да съществува да сам, да бъдеш сам е ад, смърт, всичко най-лошо. Не е добре човек да бъде сам, не може да бъдеш сам на земята, дори този, който е монах и пустинник не е самичък, защото се моли за всички. Само сатаната е сам и това е неговият ад, защото с никой не може да общува.

Разбира се, не е лесно човек да разбере това. Затова започваме от практическите добродетели и Бог ти казва: върви и се грижи за болни, бедни, страдащи, помагай и подкрепяй другия, не го осъждай, не го обвинявай, не го отхвърляй. Всичко това са практически неща, които ти помагат да общуваш с другия. Когато стигнеш до общение с другия човек, тогава не са нужни заповеди. Нима е нужно Бог да ми каже да обичам брата си? Не е било нужно, но понеже не го знам, загубил съм това първо усещане, затова трябва да започна от „а“ и „б“. Но ако не знам това и не го видя, няма да мога да го разбера. Затова Христос ни е дал практически заповеди и ти казва: пази ги и ще стигнеш до резултата, а когато стигнеш до резултата, заповедите отпадат, защото вече действаш по естествен начин. Ако Бог е дал заповеди, Той го е направил, за да ни помогне да стигнем до резултата, който е именно това: общението в любов с Бога, със себе си, с брата си, с цялото творение, с всички хора!

превод: Константин Константинов