Тоталитаризъм от кадифе – за пандемията и изповядването на вярата

Автор: о. Николай Лудовикос

Първо, радвам се, че ви виждам здрави и по-безстрашни. Когато свърши карантината, се озовах в една църква и накрая не се стърпях и казах две думи. Вижте, бих искал да направя малко допълнение към всичко това, което ни казаха инфекционистите и отговарящите за нашето здраве, които се грижат за нас повече от самите нас. Казах едно нещо:  „В Божиите ръце сме, знаете ли го? Изобщо не го чухме, затова викам аз да го кажа“. Никой от всички тях не каза „с Божията помощ!“, нали? С Божията помощ. Един момент. Когато космите на главата ми са преброени, когато вашите също са преборени, когато листата на дърветата отсреща са преброени, когато Бог със Своя промисъл вижда всеки човек като едно уникално осиновено дете, когато Бог се грижи – както казвам по някой път – да намеря паркинг, в момента, в който имам нужда. Случвало ви се е и на вас. На мене ми се случва много пъти. Незначителните неща, но и кога ще си замина от този живот – това не е ли в Божия Промисъл?

Да се грижа да си мия ръцете и да не кашлям в лицето на другия е човешко. Но тази обща паника, да знаете, че показва срива на цяла една цивилизация, която няма надежда, няма духовна надежда. Единствената ѝ надежда е количеството дезинфектант, което ще си сложиш на ръцете. Разбирате ли? Тоест ако загубя моето човешко достойнство, ако загубя напълно моята благородство и свобода, не разбирам, защо един такъв живот да е драгоценен е сам по себе си? Църквата е пълна с примери с хора, от които едни отивали в планини, други в клисури, трети в пещери, четвърти в земни дупки, други още по-безумни отиват на мъчения, толкова безумни – днес ще говорим за изповядването на вярата – толкова безумни има. Със съвременния дух бихме казали на Диоклетиан: „Седни да го обсъдим, бре детето ми! Ти имаш това, аз имам онова, заблуден си ти, заблуден съм и аз, остави ме в заблудата ми! И в крайна сметка, ако искаш, е, на шега, донеси тамян да прикадя на идола! Нали?“

Защо? Защото днес не трябва да имаме духовни принципи, днес не трябва да имаме вяра, вяра въобще (това искат). Днес не трябва да имаме никакво средоточие извън тази действителност, която чуваме и осезаваме. Затова и в една моя книга, която скоро ще излезе, говоря за възхода на кадифения тоталитаризъм. Това е една форма на тоталитаризъм, който идва и е много сладък. Кадифен е, изключителен, старият тоталитаризъм направи грешка, затова се провали. Използваше насилие. Този ще използва обратното на насилието, именно грижата за вас преди вас; и абсолютна свобода. Старият тоталитаризъм направи грешка, защото лиши човека от свободата, сега те оставя да правиш каквото искаш, освен карантината, след карантината си свободен да правиш каквото искаш. Само едно нещо не иска, не иска мъдростта, а иска свобода без мъдрост. Иска една свобода, която няма компас, това е една свобода, за да си прекарваме колкото се може по-добре тук и сега. Не съществува бъдеще. Раят е настоящето. Сега. . .

Искам да кажа, че идват трудни неща, защото и ние ги създаваме. Дават ти право да си свободен, да не се обясняваш на никого, освен на компанията, освен на глобалната система. Нали? И тя ще знае много добре къде си, какво правиш, във всеки момент, какво харесваш, какво не, всичко! Криеш нещо? Покажи го, дай го, дай там всичко! И Големите ни Братя ще ни закрилят!

Тези неща идват, но няма да говорят за тях днес. Евангелието настоява, че всеки човек е Божий син, осиновено и уникално Божие дете. И Бог за всеки човек има промисъл и е искрен с човека. Ако човекът е искрен с Бога, тогава Бог е искрен с човека, лично с мен и ми казва с голяма любезност: „Виж, това тук стана по тази причина. Другото стана по онази причина. Това изкушение го имаш по тази причина“. И аз се променям, променя се и Бог. И започва такова блаженство, за което светият старец Порфирий казваше, че вечността започва отсега. „Каква смърт и тем подобни? Не съществува смърт!“ – ни казваше.  Един е животът – който започва от сега. Това е животът. Аз наричам това диалогична взаимност. С други думи, аз говоря, Бог отговаря, отново говоря, отново отговаря.

Днес се стремим само да оцелеем, на каквато и да е цена. Но ако това положение продължи, ще се превърне в страшно глобално състояние. „Превъзходно“ състояние, аз отсега му се дивя! Разбирате ли какво казвам? Внимавайте! Всичко, което обещават, общото щастие не винаги е общо, може да е общо нещастие, нужно е голямо внимание и човек винаги да пази свободата на духа си и връзката с Бога. Само тя може да ни даде лице днес, в противен случай ще бъдем стадо.

***

Неделя на Вси светии. Църквата избира този текст, защото има връзка с живота на Вси светии. Да видим малко как живеят Вси светии. Някой ме питаше къде е този свети „Вси“…

И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.

На мен не ми „харесва“, аз бих „искал“ да се отрека от Него и Той да изповяда и мене! Не правим ли днес така във всички наши отношения? Ние сме готови да се отречем от другия, но той трябва да ни изповяда! Ако спре да ни изповядва, казваме: „Прав бях, че те оставих!“ Но във всеки случай оставяме отворена вратата, никога да не се затвори. Имаме клаустрофобия в отношенията и в отношението с Бога. Казахме, искаме да имаме връзка с Бога, но не и Той да прави каквото си иска! „Нима ще правя това, което Бог казва?“ – така казват американските протестанти. Много хубаво, да има взаимодействие (interaction), социалното взаимодействие, както казват социолозите. И някои богослови го казват. Но това всъщност не е взаимодействие, а взаимопасивност, взаимоглупост, тоест глупости вършим днес. Но защо и ние да не направим малко от това, което светците правят?

В Англия имах един приятел петдесетник, който сменяше момичетата едно след друго, но беше full петдесетник.

– Бре! – му казах – Нали си петдесетник? Светия Дух, за Който говориш? Писанието?

Той ми каза:

– Е-е, аман от вас, православните! Светият Дух е Свети Дух, аз съм обаче си аз! И аз трябва да си живея живота!

Разбирате ли? Това се нарича „социално взаимодействие“. Връзката да има врати, да можеш да си тръгнеш, за другия да няма врата, да не може да си тръгне. За него да е затворена. Бог не влиза в тази схема, защото няма нужда от теб. Нещастният човек, който имаш пред себе си и терзаеш, има нужда от теб. За известно време, най-малкото. След това и той няма да има нужда от теб. Сега говоря за отношенията между хората и правя паралел с Бога. Бог няма нужда от теб, свободен е, затова и вратата е отворена и за Него. Не само за теб. Не отвръщай лицето Си от мене. Бог отвръща лицето Си. Отвръща го, не защото спира да те обича, а защото ти си отвърнал лицето си. И в този случай Бог ти отдава тази свобода, която търсиш. Но и Той се отвръща, в противен случай ще каже: „чакай, седни, остани!“, както се пее в популярните песни: „остани до мен, остани при мен, ще направя каквото искаш!“ – и когато останеш, ще направя обратното, но във всеки случай го казваме.

Бог не притиска никого, дяволът притиска, само да направиш нещо малко, и те дърпа да го повториш. На Бога казваш: „Дойди!„. И не идва, защото вижда, че не си готов. И затова говори за изповядване. „Както Аз те изповядвам, възлюбени, като уникален, детето Ми, и ти ще Ме изповядаш като твой Баща“. Защо? „Защото съм свободен, нямам нужда от теб“.

Трябва да вземаме много сериозно това, което четем в Евангелието. Казва ти: „Виж, ако Ме искаш, Аз ще дойде при теб, но ако не Ме искаш, няма да дойда. Няма да те терзая. Не мога насила да ти показа чудеса, насила да те притисна“, нали? Виждате чудесата на Христос. Когато хората нямат вяра, не върши чудеса. Докато някой би казал – „бре, когато нямат вяра, тогава трябва да направи чудеса“ „И не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Но тогава чудото би било магия. Правиш една магия и грабваш вниманието на другия. Бог не иска това, защо няма нужда от нещо, Той е вечна кинония между личности, връзка, отношение и общение. И то толкова съвършена, че трите лица са едно. Ние не можем, нито някога ще станем едно с някой, освен ако не станем много святи и почувстваме малко думите да бъдат всички едно, с които умря свети Порфирий. Но това за нас е кръстен подвиг. За Бога е естествено състояние. Той няма нужда от нещо, затова и обича свободно. Богът в исляма има нужда от света. Това разбрали и древните (философи). Когато има нужда от света, Едното не е свободно. Защо? Кой ще го прослави, кой ще страхува от него, пред кого ще покаже своето всемогъщество? Но при нас тези неща не важат, защото Бог е вечна кинония. Казваме, че Сътворението е станало, за да се излее благодеянието към тварите, както прелива един извор и напоява нивите наоколо. Не че има нужда да ги напои. Но Бог обича и напоява, това е любов, велика любов, но не защото има нужда от нещо. Бог е напълно свободен и никога няма да Го придърпаме насила или с измама на наша страна. Той „изпитва сърца и утроби“ (Пс. 7:10), вижда всичко, затова не всички прошения „Господи помилуй“ имат сила. Едно може да има сила. Подготвяме се цял живот да го кажем. Но ако в мен имам корист, под която и да е форма, благодатта не обитава в мен. Другият става епископ, патриарх, но започва да говори и говори несмислени неща. Благодатта не го приема, понеже той иска друго. И казваш: „Бре, детето ми, празен е, няма благодат“. Той е епископ,  благодатта го е направила епископ или свещеник или учител. Но той не се е посветил истински. Бог ме изповядва като Негово дете, но аз не Го изповядвам като Баща. Край. Благодатта не обитава в мен. И казваме след това: „Защо?“. Християни го казват: „защо животът ми е празен?“.

Завчера една душа ми казваше: „Животът ми е празен, а аз се посветих на Бога!“

Ами ако не се беше посветил? Но реално не си се посветил, защото не се посвещаваш на Бога, за да станеш велик мисионер, нито да спечелиш звания. Всичко това може да дойде, но трябва да се посветиш на Бога, както Той се посвещава на теб даром, това е даром връзка.

Един голям френски философ казва, че сме „загубили социологията на ближния“. Ближният не съществува. Създаваме безпричинни връзки. С другия съм, защото така ми харесва!. . .

***

Христос казва в Проповедта на планината „блажени милостиви, блажени смирените„. Той Самият е такъв. И казва: „Това е честотата, на която работя“. Явява ти Себе Си и показва човешкото на Бога чрез Христос, т.е. как Бог би бил като Човек. Влиза в Сътворението и ти показва Неговия тропос. И ти казва:

„Както Аз с всичко това те изповядвам като дете и ти се доверявам, ако и ти Ме изповядаш, тази връзка ще работи, ще напредне, ще се възпълни и ще станеш богочовек по благодат“. Както са светците. Толкова просто.

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене;

Защо? Защото Бог ни обича повече от Себе Си. Чухте ли? Не го вярвате, но е така. Защото няма нужда от теб. Този, който има нужда от теб, не те обича истински. Бог те обича повече от Себе Си. Да. Защото, ако обичаше Себе Си наравно с теб, това абсолютно Същество, реално нямаше да те обича. Ако четете Корана, ще видите, че Аллах има много имена, но не и името „любов“.

Защо Бог те обича, защо влиза в една такава връзка, която може да е катастрофална и наистина се оказала такава, когато станал Човек? За да може човекът да обича по същия начин. Нали? Бог човека повече от Себе Си.

Аз обичам моето Аз, но то ме предава изтлява, умира. Справя ли се някой със себе си? Аз още не видях такъв човек. Да се затвори в себе си и да каже ето, тук съм, всичко е наред при мен! Всички имат проблеми с ума, с душата, с тялото, със страстите. Когато някой те обича, поема отговорността за всичко това. Не обичаш само лицето на другия. Затова любовта е духовно събитие, ако някога проработи.

и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене;

И децата ти. Казваш, че обичаш децата си най-много от всички, но пак себе си обичаш. И сякаш не стига всичко това:

и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.

Вземи кръста. По този начин описва връзката, която има с нас. Защото аз постоянно Го разпъвам. Всеки духовник знае, че човек се бори усилено с това, което прави, с цялата индустрия за грехове, която имаме в нас, и даже ги обичаме и украсяваме, дори пред духовника. Но с това какво правим, не разпъваме ли Христос отново и отново? Реално Го предаваме. Сигурни сме за нашето величие и едновременно правим грехове и отиваме на изповед и казваме едно и също. Кой е будалата, който ти казва: „Прощавам ти“? Нека някой от вас се постави на мястото на Бога и да идва някой, който е твоя раб, твое творение, ти да си го създал и да ти казва всеки ден: „Прости ми, днес направих същото като вчера!“ На другия ден: „Прости ми, днес направих същото като вчера!“ На третия ден: „Прости ми днес направих същото като вчера!“ Какво би му казал от даден момент нататък? „Я ме зарежи! Кого будалкаш?“ Но Бог не прави това. Връзката ни с Него винаги е кръстна. Кръстът не се е случил един път. С Кръста Христос показва как се свързва с всеки от нас, кръстно, струва Му скъпо. И ако любовта не струва скъпо, не е любов, а нарцистично веселие. Чувате ли ме вие, по-младите, които казвате: „Обичам те!“. И днес така се налага сред младите, където единият мълчаливо се съгласява да бъде огледало на другия. И пита:

– Виждаш ли ме?

И другият отговаря:

– Виждам те. Колко си хубав!

И в даден момент огледалото се чупи.

– Излъга ме!

Не те е излъгала. Станала е по-истинна, просто е разбрала, че не си струва трудът повече да те отразява.

Разбрахте ли? Не, нашата епоха не разбира. Затова и имаме проблемите, които имаме. Защото цялата ни култура е този култ към Аз-а. Култ към идола на Аз-а. Аз наричам това в книгата, за която ви казах – въображаем субект. Субект на своето въображение. С други думи човек въобразява себе си. Днес младите, особено децата получават една мистична заповед – въобрази себе си и с тази заповед влизат във фейсбук, в инстаграм, в туитър и там се кланят на своето Аз-а, на своето въображаемото Аз. И в това огромно скриване хипотетично създават отношения. Не разбрах какви са тези отношения. Но мисля, че с напредъкът на изкуствения интелект не след дълго няма да са нужни отношения. Вие, възрастните, не знаете тези неща. Не след дълго ще носим очила за виртуална реалност и ще имаме всичко както го искаме и не разбирам защо тогава да имам връзка с който и да е, след като тя съдържа толкова много труд! Чисто въобразяване. Но от психиатрична гледна точка това всъщност е шизофрения, психоза. Притежава динамиката и поведението на психоза.

Следва

превод: Константин Константинов

1 Trackback / Pingback

  1. Дверь открыта и для Бога — Собор Православных

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: