За да не умра, трябва да не живея ли?

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Да живея, за да не се заразя с вируса, не може да бъде причина за съществуване. Науката ни помага, но не може да ни направи щастливи. Може да ми даде здраве, но не радост. Да увеличи продължителността на живота, но не да победи смъртта. Може да ме направи здрав, но не човек.

Не може медицината да реши всичките ни проблеми, нито да зададе нови ценности на живот. Не може науката да стане новата религия на света, която сляпо и безразсъдно ще слушаме.

Разбира се, трябваше и трябва да направим това, което е нужно, за да не убие тази пандемия, ако е възможно, нито един човек. Но да не забравяме, че сме смъртни. И не умираме, понеже се разболяваме, а понеже живеем.

Със сигурност трябва да защитим живота и ближния ни, но не може да се промени същността на живота и на човека, за да не се разболяваме.

Няма да престанем да живеем, понеже съществуват болести. Не може здравето да стане най-висшият критерий за живот. Съществуват други по-значими неща каквито са любовта, свободата, правдата, обичта, Бог.

Борим се, радвам се, отчайваме се, падаме и ставаме, имаме благословения и изпитания, създаваме отношения и се свързваме с другите, влюбваме се, надяваме се и вярваме.  Не можем да се подчиним на смъртта. Тоест да не живеем, за да не умрем.

Без целувката и прегръдката на детето ми, на майка, баща ми, на спътника ми умирам.

Не мога да не докосвам, да  не прегръщам и да не целувам другия. Без тялото и докосването на другия не съм човек, а призрак. Но и без душа и Бога съм труп.

Аз съм вечен, Христос възкръсна и вече не живея за смъртта. Не се примирявам с нейните граници, вярвам в дара на живота, който няма край.

Не мога да не защитавам ценности и идеали, да не казвам истината, да не се боря за правото на слабия и малкия, да не вдигам юмрук(да не се опълчвам) срещу омразата, безчовечността и експлоатацията, тоталитаризма и фашизма, тъй като може да ме убият.

Не мога да не се причастявам с Тялото и Кръвта на Христос, понеже може би с нещо ще се „заразя“. Христос е живот, който се познава чрез подвига на вярата. Вярата в Христос е един друг начин да познавам живота и да побеждавам смъртта. Вярата ми открива един друг свят също така реален, навярно и повече от този, в който съществувам и живея.

Това да не умирам и просто да оцелявам не означава, че съм  жив. И в ада хората ще живеят вечно, но сами. Това е адът, вечното отсъствие на Бога, на другия, на радостта, сам с вечната самота.

Не могат да се превърнат в смисъл на живота ни думите „живея, за да не се заразя с коронавирус“. Не. Живея за да обичам, да се влюбвам, да се смея, да играя, да се надявам, да се изразявам, да творя, да вярвам, да умирам и отново да живея. Не мога, за да не умра, да забравя какво означава да живея.

ПП. Текстът няма за цел да постави под съмнение необходимите мерки, които бяха взети или ще се вземат за предпазване на гражданите от пандемията. Просто излага някои размишления по въпроса какво в крайна сметка означава да живея без другия. Има ли значение да живея, ако не съм човек? И какво конституира в крайна сметка ценността на човека и на живота? Дали здравето е единственото висше благо? Може ли просто да ми даде смисъл, или оцеляване?

превод: К. Константинов