Човекът е велико тайнство (втора част)

Автор: о. Спиридон Василакос

продължение от тук

Един велик подвижник на Патмос, който живял в много места, е монах Теоктист. Той произхождал от Мала Азия и там  бил ръкоположен за епископ, а след това, когато дошъл в Патмос, се явил като прост монах, криейки подобно на други светци своето архиерейство. Скрил се, за да не бъде почетен и водил строг аскетически живот. И отишъл в най-аскетичните места, както св. Макарий Коринтски, който обходил на много места, но успял да събере Христовия мир, тази сладост на Христовото присъствие. Същото виждаме и в о. Теоктист. Той отишъл в пещерата Генупа, както я наричали местните, защото там според преданието живял магьосникът, с който св. Йоан Богослов влязъл в единоборство. Местните смятали, че пещерата е пълна с демони и заради това какво правели, когато се свечерявало? Ето как преданието оживява във всекидневния живот на човека. Хората. Затваряли прозорците, които гледали към  пещерата. Боели се хората. За да може да ги избави от страха, о. Теоктист отишъл и живял там. Трудно място за живеене, пълно с влечуги и змии. С тежки метеорологични условия. Отишъл и живял там. Защо? За да им покаже, че и в нас можем да имаме тъмни демонични състояния, в сърцето ми, в душата ми, в тялото ми. Но отец Теоктист идва и ни показва, че и ти с твоята борба, аскеза, молитва можеш да освободиш това мрачно състояние, да го осветиш. И това, което преди те е плашило и смущавало, в ума, сърцето и тялото, сега може да те утешава, да ти доставя радост. Това, което преди е било твой ад и страх и напрежение, сега може да стане твоя радост, мир и истински рай.

О. Теоктист живял дълго в пещерата Генупа. Неговият свят живот има много черти. Ще се спрем на една. Човекът, който е почувствал Божията милост, има милост и към ближния.

Веднъж някои работници отишли да му помогнат. Било през Великия Пост и той сложил елей в яденето им. Защото се трудил здраво, разбивали камъни, копаели. Този велик подвижник поставил елей и тогава те реагирали и му казали:

– Геронда, да знаеш, че и ние не ядем елей!

Той направил експеримент. Направил една малка топка от кал, сложил я на пояса си, направил и за работниците и ги  поставил върху техните пояси и им казал.

– Трудете се сега, вършете своята работа и вечерта ще говорим!

Те продължили работата си и вечерта пак се срещнали със стареца. Той отново им сложил ядене, сложил и елей в него и казал на работниците:

– Покажете ми топката кал върху вашите пояси!

Един от работниците потърсил, но не го намерил. Защо? Защото с движенията, с навеждането, с труда, с копаене, топката кал се разпаднала. След като всички търсили и не намерили нищо, той извадил топката от своя пояс и казал:

– Аз не трябва да ям елей – защото моята работа е само молитвата. Видяхте ли? Аз не върших нищо. Не се уморих. Вашият елей, който днес ядохте, излезе с вашия труд. Не остана във вас. Докато, ако аз ядях, щеше да остане в мене.

Прости, но дивни случаи, но чрез тях, чрез начина, по който се отнасяли към хората, виждаме колко чувствителни, нежни и благородни били тези свети хора, въпреки техния суров живот, живели в сурови места и със сурова аскеза, въпреки това били много чувствителни и открити към всеки човек. И затова можели да утешават хората със своята любов и със своя опит да ги водят към Христос.

Имало и много монахини в Патмос. Патмос е един Старечник, където и да стъпиш, и не само Патмос, а цяла Гърция. Един Синаксар. Тези свети хора предали своята святост и на тези места.

До големия манастир „Св. ев. Йоан Богослов“ има един женски манастир –  „Живоприемни източник“. Там живели много монахини. Една от тях, когато я пращали да пазарува, можело да се върне не само без покупките, но и без връхна дреха и обувките си. Защото раздавала всичко и когато се върнала в манастира, нейната старица я питала:

– Бре, детето ми, къде са покупките?

– Дадох ги.

– Къде са обувките?

– Дадох ги.

– Якето ти? Ще замръзнеш.

– Дадох я.

Тогава старицата ѝ отправила едно благословено проклятие.

– Бре, детето ми, да се осветят ръцете ти!- ѝ казвала.

По този начин я „проклевала“, давайки ѝ благословение. И наистина при обретението на останките на монахинята ръцете ѝ били нетленни. Ръцете, които давали и раздавали, които не задържали, които прегръщали и утешавали, тлението на смъртта не могло да ги докосне.

Друга монахиня – Христодула стояла на манастирските порти. По-старите хора, които като деца живели в Патмос, помнят тези свети хора. Тази монахиня стояла на вратата и когато някой минавал, му казвала: „Върви да ми вземеш малко хляб! Отскочи до къщата ми!“ Къщата ѝ била наблизо. „Върви да  ми донесеш еди-какво си! Можеш ли да отидеш при бакалина да ми напазаруваш?“ И мнозина сменяли посоката, защото знаели, че тя ще ги накара да направят нещо. Изминали 60 години и тя все така стояла до манастирските порти. На опелото ѝ покойният старец Павел Никитарас в погребалното слово разказал следното:

„В течение на 60 години тя не излязла от манастира и живяла в него като затворничка. 60 години нито стъпка извън манастира. Къщата ѝ била наблизо, роднините ѝ, племенниците ѝ. 60 години не излязла.“

Една затворничка, чийто затваряне, аскеза, посвещение, жертва се явили при опелото. Там се открило величието на осветената ѝ душа.

Тези хора, които живели затворени, били най-големите пътници на духа, защото чрез молитвата, чрез духа можели да пътуват в целия свят, да се намират до всеки човек и да го утешават и хранят с молитвата.

Този, който обобщава всички тези осветени хора, в чийто живот виждаш всички тези елементи, е преподобният старец Амфилохий. Там реално виждаш всички тези елементи на светите подвижници и в осветения живот.

Веднъж св. Амфилохий заедно с о. Павел Никитарас, който бил млад дякон, отивали да служат в „Света Богородица Диасозуса“, един храм в Патмос, с чудотворна икона на Света Богородица. Докато се лишавали, както старецът му св. Нектарий Егински, от много неща, често пъти стигали и до глад, нищо нямали, казвал:

– Който дойде, ще му дадете! Нищо няма да задържите! Искате ли да имаме? Ако искате да имаме, давайте!

Същото направил и св. Нектарий, който само към себе си не проявявал снизхождение. На другите давал всичко. Каквото имал и ако нямал, се опитвал да намери да даде.

Преп. Амфилохий имал две шепи брашно, направили една просфора, която взел и отишъл да служи в храма на Света Богородица. Били трудни дни. На вратата виждат един човек – дрипав, полугол, замръзнал, слаб като скелет, умиращ от глад. Старецът не се замислил изобщо, отрязал от просфората едно парче и му го поставил в устата. О. Павел реагирал и казал:

– Геронда, какво правиш? Нямаме друга просфора, с която да служим!

Но старецът Амфилохий, ученикът на ученика на любовта, се обърнал и казал:

– Павле, и човекът е велико Тайнство!

Преп. Амфилохий, както и всички подвижници, които били обикнали Христос, почувствал сакралността на тайнството на човека. И на това Тайнство те поискали да станат служители. Затова обикнали, затова се смирили, затова се молили, правели бдения, давали милостиня, утешавали, защото чувствали, че всеки човек е едно велико Тайнство и всеки от нас трябва да бъде негов свещенослужител, а не негов кощунник.

Светият старец Амфилохий говорил с всеки човек. Може да е бил уморен, да не е спал, да е гладен, но който и човек да отивал, той щял да го нахрани, да се погрижи за него, да му поговори и да му даде съвети. По всяко време.

Мнозина днес говорят за любовта, която имал към природата.

В нозете на о. Теоктист, който споменахме по-рано, в расото му, в ръката му винаги имало змии и когато някой отивал и виждал змиите и искал да ги убие, той му казвал:

– Остави моите приятели, да нямам ли и аз компания?

Дружал със змиите. Един чист човек, един Адам преди падението, приятел с всички и всичко.

Св. Нектарий давал вода и на мравките. Св. Силуан Атонски плачел, когато виждал прекършена клонка. Разбира се, и св. Амфилохий обичал природата, засаждал дървета, грижил се за тях и затова при опелото му едно от дърветата паднало. Обичал природата, защото, както папа-Ефрем Катунакийски, чувствал, че природата не е нищо друго, освен огромен храм на славословие и благодарение към троичния Бог, към Твореца. Папа-Ефрем чувал дори скалите да възпяват, да славословят, дърветата да пеят и птичките да участват в богослужението и благодарението.

Свети Амфилохий обичал природата, но обичал най-много Бога и човека. Въпреки че постоянно говорил и увещавал, сам бил в състояние на свето вътрешно мълчание. И днес в Тива има човек, който само да види снимката му и да чуе името му, плаче, защото от дете го помни седнал върху магарето и където срещал дечица, слизал, за да им даде един бонбон, една усмивка и да ги прегърне. Св. Амфилохий говорил с всички, но в него работила работилницата на умната молитва, святото безмълвие и възвишената незабележимост. Още не сме видели неговите харизми, защото той старателно ги криеше.

Патмос е свещено място, защото там живяха, подвизаваха се, стигнаха до висота свети хора – св. Амфилохий не се подвизавал само в поста, спането на земята, бдението, молитвата, а и в любовта, в незлобието, понесъл тежкия и голям кръст на прошката. Прощавал на клеветници, милвал всички онези, които се опитвали да го изгонят и очернят. Така Патмос прилича на синаксар.

Някой написал: „Тинос – островът на Света Богородица, Патмос – островът на св. Йоан Девственика и между тях Разпнатият“.

Нека не забравяме св. Паисий, който веднъж, пътувайки със самолет над Мала Азия, видял светлини, които се издигали от земята към небето,  и когато го попитали:

– Какво е това?

Той казал:

– Това са местата, където се подвизавали, където загинали мъченически нашите светци.

Тези места приели благодат от хората на Духа. Ние ще останем бедни, ако, живеейки в тази страна и имайки всички тези светци, не можем да вземем нещо от тяхното духовно богатство, любов, истинно богослужение.

Всички тези светци ни показват как можем да превърнем живота си в Рай, обичайки Христос и нашия брат!

Край на беседата

превод: Константин Константинов