Как да се преборим със завистта?

Автор: свещеник Владимир Долгих

Общувайки с хора, доста често забелязвам, че те се отнасят към свещеника и семейството му някак си по особен начин: донякъде малко отдръпнато, донякъде благоговейно, донякъде  с недоумение, а донякъде дори с възхищение…

Отначало се опитвах да обяснявам на другите, че свещениците също са хора като всички останали, че може да се ръкуваш със свещеник и не е нужно да тичаш, с наведена глава, за да вземеш от него благословение. По едно време обаче спрях да правя това и се замислих за следното: свикнали сме да мислим, че животът на свещеническо семейство е нещо коренно различно от живота на другите хора. До известна степен така трябва да бъде, необходимо е да има разделителна линия, която да минава между живота на свещеника и енориашите, между начина на живот на истинските и номиналните християни, между верните и отпадналите от църквата, между въцърковените и невъцърковените християни, да не говорим за нехристияните.

За съжаление животът на съвременните християни във външното ежедневие с нищо не е по-различен от живота на всички останали хора. Околният свят не ни възприема като Христови последователи, а всичко идва от това, че ние бързо възприемаме нормите и ценностите на света и потребителското общество на околния свят. Да, всички ние добре си спомняме думите на Спасителя с каква цена се придобива Небесното царство, но все пак искаме да живеем спокойно, добре, в изобилие и без особени притеснения.

Просто сме заобиколени от безкрайно много изкушения, на които е трудно да се противопоставим, а от това се заражда една неприятна и много страховита страст – завистта.

От различни хора съм чувал за завистта – от финансово заможни до социално слаби хора. Дори не можем просто да се разходим по улицата без да ни попаднат в полезрението ни: колата, за която си мечтаем, рекламата за продажба на апартаменти в нова сграда, лъскавите витрини на магазините и други изкушения. Но християните поне виждат „врага в лицето”, опитват се да му се противопоставят, а колко завист и идващата от нея „жлъчка“ чуваме от хората, които са далеч от Църквата.. И можеш само да ги съжаляваш, защото да живееш в подобно състояние, според мен, просто е непоносимо.

Завистта е отвратителна зараза. Не случайно св. Василий Велики я сравнява с ръжда, която разяжда не желязото, а човешката душа. Веднъж попаднах на една доста интересна идея на американския католически философ Питър Крифт, който нарече завистта „най-глупавата страст“.

И наистина, останалите страсти дават на човека, макар и мимолетно, поне някакво удовлетворение. Например, чревоугодникът се тъпче с храна – и за известно време се чувства добре. Ако удариш главата си в ъгъла на вратата на шкафа, то можеш да я ритнеш и да ѝ изкрещиш (разбира се, на вратата ще ѝ е все едно), и по този начин, дори малко, но все пак ще ти олекне. Тоест другите страсти, за да ни хванат в „мрежата“ си, ни подкупват. Но завистта има толкова „токсично“ разяждащо действие, че здраво се прилепва към душата на човека и не дава нищо в замяна. Ето защо тя е „най-глупавата“ страст и е глупав онзи човек, който не се опитва да се бори с нея и връзвайки се на „акъла“ на страстта, няма да получи дори и евтин, нищожен и временен „откуп” от нея. Подобна мисъл можем да намерим и при св. Йоан Златоуст. Той прави аналогия между завистта и червея-дървояд, защото душата, която ражда завист, сама ще бъде смазана от нея.

Именно завистта е коренът на много злини. Ако надникнем в светоотеческата литература, ще видим, че страсти като сребролюбието, лицемерието, властолюбието, тщеславието, алчността и други произлизат от завистта. Затовa св. Йоан Златоуст посочва, че ако човек не се отърве напълно от завистта, той няма да може да избегне адския огън. Да живееш със завистта означава да живееш в състояние на непрекъснато умиране или дори в постоянна духовна смърт.

Завистливото око винаги вижда тези, които са по-добре от него. Ето защо, ако тази зараза докосне душите ни, не трябва да забравяме, че няма напълно щастливи хора. По-точно – има такива хора, но ние ги наричаме преподобни, изповедници, светци и т. н. Такива хора наистина са щастливи в Бога, на тях се възхищават, но по правило никой не им завижда. Завиждат на онези, които имат семейно благополучие, материално богатство, някаква власт и т. н. Но най-вече – всичко това са маски. Всички слагаме маски, опитвайки се да изглеждаме по-добре, отколкото сме в действителност. Като ревнуваме, ние не разбираме и не знаем каква цена човек плаща за това, за което завиждаме. Неведнъж съм попадал на ситуации, при които с външното благополучие хората имат многобройни съпътстващи проблеми. В такива случаи трябва да си запитаме: необходимо ли ми е всичко това на тази цена?

Ето какво още забелязах: винаги искаме някакви материални блага, когато имаме вече доста добър живот. Нека само си представим, че някой наш близък се е разболял от тежко заболяване, което изисква скъпо лечение. Тогава няма ли да забравим за всичките блага на света? Няма ли са сме готови да продадем жилището си и да се преместим да живеем на палатка, само за да спасим любимия ни човек? Така че може би е по-добре да не гневим Бога, да не се стига до това, а просто да Му благодарим за това, което имаме. Спомнете си известната история за срещата на Александър Велики с философа Диоген Синопски. Когато Диоген дори не поискал да стане при приближаването на императора и му казал:

– Ти си „куче“.

Александър му предложил да си пожелае каквото си поиска. Изглеждало, че това било възможността да се изпълни почти всяко човешко желание! Но Диоген отговорил:

–  Махни се, закриваш ми слънцето!

Вече споменах какви страсти поражда завистта, но не казах какъв е коренът на самата завист. Може би мнозина, които се запознати със светоотеческите писания, са забелязали, че нашите аскети и подвижници смятат, че гордостта е основа на греховния живот. Страстта, за която ние сега говорим, не прави изключение. „Коренът и началото на завистта е гордостта“, – пише св. Тихон Задонски, – понеже горделивият иска да се превъзнася над другите хора, затова той се дразни, че някой е равен с него, и особено, ако някой е по-добре от него, се ядосва, ако някой  преуспява в живота си. Смиреният човек не може да завижда, тъй като вижда и признава недостойнството си, докато смята другите за по-достойни от него, затова той не негодува за техните успехи. Тази страст е в тези, които мислят за себе си, че са важни за света и се превъзнасят толкова силно, смятайки другите хора за нищожества. Така горделивият Саул  негодувал срещу кроткия и смирен Давид, че ликуващите жени му приписват повече похвала, както казва самият Саул: „На Давида дадоха десетки хиляди, а мен – хиляди“ (1 Цар. 18:8). Затова той започнал да гони невинния“.

Опасността от завистта, пише преп. Йоан Касиан Римлянин, се крие и във факта, че тази нейна горделива основа води до патология, когато завистта се разпалва от онези „лекарства“, които лекуват други пороци. Например, човек дълбоко скърби за нанесената му обида. Ако  обиждащият поиска прошка от човека, когото е обидил, то тя ще излекува и двамата. Но ако обиденият завижда на този, който го е обидил, тогава всяка от проявите му на благосклонност, дружелюбност и смирение още повече ще го дразни и разгневява.

Нека обобщим. Завистта е особена, ужасна, разяждаща страст, която „хвърля“ човека в духовна смърт, докато той все още живее на земята. Само този факт трябва да ни стимулира с всички сили да ѝ се противопоставяме. Лекарство срещу завистта е постоянна благодарност към Бога за това, което имаме, и огромно желание да придобием смирение като антипод на гордостта – коренът на завистта. Важно е също така да насочим погледа си към тези хора, които са по-зле от нас, а не към тези, които са по-добре.

превод от руски: Виталий Чеботар

източник: https://pravlife.org/ru/content/kak-borotsya-s-zavistyu