Св. Порфирий Кавсокаливит и нашия живот

Автор: митр. Павел Сисанийски и Сиатистки

Да говоря за свети Порфирий за мен е съд,

защото произхождаме от едно и също място. Роден е в нашата област (о-в Евбея), живя в нашата област, живя в нашия град, ходи по нашите улици и затова ние нямаме никакво оправдание, защото реално съществува само един въпрос: „Той да, а ние защо не?”

Смятам, че е голямо благословение и боговдъхновено решението на Вселенската Патриаршия в тези последни и трудни времена, да обяви това, което Божият народ винаги е вярвал, вече официално, светостта и на свети Порфирий и на свети Паисий, защото и двамата са знамения от Бога в света днес.

Обикновено, когато четем синаксара на един светец, през ума ни може да мине един въпрос: „Сигурно има преувеличени неща?” Да, но тези двама светци ги познавахме, видяхме ги, докоснахме ги, говорихме с тях. Не съществува нищо преувеличено. Напротив, това, което казваме, навярно не изразява напълно това, което са били и явявали. И е изключително важно, че живеем днес в един свят, който няма нищо друго, което да ни даде. Светът каквото е имал да даде, го е дал. Не съществува никъде друга надежда. И ако поискаме за момент да видим света без Бога, ще се ужасим, защото тогава първи ние реално не сме нищо друго, освен едно хубаво животно, което гони плявата, накрая става леш и го заравят в земята, за да не се умирише мястото.

Без Бога същността на човека се свежда до неговото превръщане в смет. Но какво е човекът „в Христос”? Показват ни го ясно, в същата епоха, светците. Свети Порфирий и свети Паисий. Така в един свят без човешка надежда идва Божията любов и явява достойнството и уникалността на всеки човек в лицата на тези двама новоявени светци.

Кой е свети Порфирий?

Първо, с езика на песнописеца на Църквата, той е „новопросияло светило на Църквата”, което просия „чрез божествената мъдрост, разсъдителността, молитвата, състрадание, трезвението, неизказаната любов“.

Свещеният песнописец описва накратко целия му живот, наистина дивен и уникален, защото, колкото повече човек узнава за свети Порфирий, толкова повече чувства една духовна взривна реакция, чиито степен и дълбочина трудно може да се изчисли.

Както чухте, роден е в Евбея. По-конкретно в селото Свети Йоан, Евбея, през 1906 г. в многочленно семейство, от бедни родители, които с големи трудности изхранвали децата. Въпреки това били благочестиви родители.

Баща му бил псалт в селото и се удостоил да познава и свети Нектарий. Баща му заминава за Панама, защото били много бедни. Евангелос, така се казвал тогава – четвъртото дете в семейството – ходил само до първи клас в основното училище. На седемгодишна възраст отива в Халкида, за да работи. На единадесет години отива в Пирея. Но едновременно с това неукото дете прочело житието на свети Йоан Колибар, то влязло в сърцето му и поискало да подражава на светеца. На дванадесетгодишна възраст заминава за Света Гора, защото иска да стане монах!

Толкова малко години, толкова малко дете и толкова много постига! И това е много важно, след като говорим за послания, за начина, по който израснали онези деца и могли да устоят в живота, за начина, по който ние отглеждаме децата ни и ги правим руини преди дори да пораснат.

На Света Гора той се запознава с двама старци – строги, но пълни с любов – и проявява пълно послушание към тях. Охотното послушание, радостното послушание!

На 14 години става монах с името Никита и след две години получава велика схима.

Там, на Света Гора, живее тази божествена атмосфера. Важно е да видите и да прочетете – и ако не сте го направили, ви го препоръчвам – както сам пише, колко му е повлияла песента на един славей. За да помисли: „За кого си „дере гърлото“ този славей? За кого чурулика? Къде е публиката, която да го чуе?” Всичко прави за Бога! Това чуруликане на един славей открива на малкия младия монах всичко и го кара да подражава живота на този славей, за да може винаги да възпява и да слави Бога!

На 19-годишна възраст се разболява сериозно. Принуждава се да се върне обратно, с благословението на старците си, и усещането, което има човек, виждайки целия му живот и край, е, че цялото това негово излизане от Света Гора било излизане „в постоянно послушание”, което накрая го довежда отново там, откъде тръгнал.

Установява се отново в Евбея, в манастира „Свети Харалампий” в началото, а след това в манастира „Свети Николай”, докато на 21-годишна възраст тогавашният Синайски архиепископ Порфирий се изумява от личността на този млад човек. Ръкополага го за свещеник, прави го духовник и на 21-годишна възраст Бог вече му е дарил благодатния дар – и всички останали благодатни дарове – дара на прозорливостта.

По-късно през 1940 г. в навечерието на войната слиза в пустинята на Атина, в Поликлиниката.

Там ние за първи път чухме за един възрастен свещеник, който служи в Поликлиниката (на площад „Омония“). Като студенти тогава чухме за първи път университетски професори да се покланят на един неук калугер и да се черкуват в църквичката към Поликлиниката. Веднъж на едно наше младежко събиране един възрастен свещеник с усмихнато и мирно лице – не го познавах – слушаше богословски теми. Аз попитах:

– Кой е този дядо?

– Отец Порфирий – ми отговарят – от Поликлиниката!

Това бе първото запознанство! Този възрастен свещеник се интересува от всичко, не само от богословски въпроси. Признава всичко. Интересува се да научи. Изследва този, който е завършил само първи клас! И накрая става един благословен и благодатен човек!

Знаете неговата борба да построи манастира, където живее в тежки условия. В началото в една каравана, в една панелна килийка след това. И на всички отгоре измъчван от множество болести!

През 1990 г. вижда мечтата му да става реалност: полагат се основите на храма на манастира. Оттам нататък жизненият му път е известен. Не искам да губя време, защото е нужно много време, за да говориш за толкова много неща.

Нека направим една стъпка напред.

Казахме, че от много малък придобил един благодатен дар.

Дарът, обаче, не е дарен поради лицеприятие от страна на Бога. Той е „наградата”, както казва отново песнописецът „за болки и живот славен”. С други думи, от детска възраст обича болката, обича труда. Както казахме, проявява послушание. Отсича собствената си воля, готов да послужи на всички, без да дири нищо за себе си, вършейки най-трудните работи.

В крайна сметка всичко прави от любов. От любов към Христос! Него обича. С Него живее. Него открива и за Него се труди. За Него приема всичко!

Плодът от тези болки и борби на любовта му към Бога става причина на 33-годишна възраст да започне да служи трайно в Поликлиниката. Там сред хората, там сред болните! Сред болката на пациентите, на роднините, утешава хората. И той знае много начини, не само чрез молитвата си, но и чрез Божията благодат, където Той знае къде и как се намесва и изцелява хората.

Свети Порфирий осветлява нашия път в критичните въпроси на духовния ни живот, но и на всекидневния ни живот. Така се явява като един автентичен духовен отец! Светецът има едно сърце, което обича всички, което се моли за всички, което не прави разлики между хората, което покрива всички с молитвата си! Той е човекът, който служи на безбройно множество хора с любов, но и със свобода.

Свети Порфирий е образец за истински духовен отец. Свети Порфирий и свети Паисий имат една обща черта: отци са на много духовни чеда, без обаче да имат нито един последовател, защото не се стремели да създадат последователи посредством духовното наставничество. Тяхното служение е служение „в свобода”.

Св. Порфирий възпитава хората.

Говори с любов и с чистота. Знае техните грешки. Крепи хората там, където не го очакват.

В манастира  Свети Георги Арма в Евбея, имах един човек, който пееше години наред. Един ден, в три часа през нощта, иззвънял телефонът му:

– Яни, чедо мое, старецът съм, какво правиш?

– Геронда, какво да правя? Среднощ е, утре съм на работа. . .

– Чедо мое, спиш, а детето ти е в опасност.

– В опасност е детето ми? Не. . .

– Стани, чедо мое, да се помолиш. Ти там и аз оттук.

Човекът станал, отправил молитва, нямал никаква представа какво ставало. През уикенда детето се върнало. На обед бащата на масата го попитал:

– Какво правиш, детенцето ми, как вървиш? Как върви животът ти?

Детето го изгледало. Казало му:

– Бре, татко, и питаш? Какво да ти кажа сега? Да ти кажа лъжи? Е, не съм добре. И да ти кажа ли нещо? Ще те разстроя, но ще ти го кажа. Изминалата седмица опитах да се самоубия. Опитах три пъти да скоча от терасата, но всеки път, когато тръгвах, чувствах една силна ръка върху рамото ми да ме заковава на място. Толкова силна, че се обърнах да видя кой е. Не виждах никой. Опитах втори път, същото. Опитах трети път, същото. Тогава се отказах. . .

И бащата, плачейки, му казал:

– Я ми кажи, детето ми, това стана миналата сряда, в три часа през нощта?

Сега синът се изумил.

– Да, татко, но ти откъде го знаеш?

– Каза ми го, детето ми.

– Кой ти го каза?

– Този, който те държеше за рамото!

Този случай показва как живее, как действа и какво прави един човек, който изцяло е отдаден на Бога. Посочва грешките на хората по един прекрасен начин, без да се колебае да им каже истината, дори когато тази истина не им прави чест. Те обаче я приемат, защото нямат пред себе си един жесток баща, един съдия, а един пълен с любов Божий човек.

Една друга характерна черта на стареца е, че е изпълнен с богословие,

ако ще да не знае четмо и писмо. Светият Дух му го е открил в чистото му сърце. Срещаме по този начин един старец с истинско църковно съзнание.

Църквата е голямата му любов.

Тя е животът на живота му! Вижда, отвъд лицата, Църквата и нейния истински Кормчия, Христос. Не се отклонява в пиетизъм. Доверява се на Църквата и приема винаги нейните решения. Казва характерно за всички нас: „За да запазим единството ни, трябва да проявяваме послушание към Църквата и към епископите ѝ. Проявявайки послушание към Църквата, проявяме послушание към Самия Христос. Христос иска да направим една Църква с един Пастир. Да ни боли за Църквата. Да я обичаме много. Да не приемаме да осъждат нейните представители”.

Той е пределно ясен: в една епоха на силен църковен смут, където благочестието се съревновава с нечестието по думи и съждения, които засягат архиепископи, епископи и т.н., старецът подкрепя Църквата, архиепископа, когато свръх-благочестивите воюват и говорят вулгарно много пъти! И това не (е само) за тогава, (а и) за нас днес! Защото лесно се увличаме – простете ми думата- от това, което аз наричам „църковно безсрамие”, което няма никаква връзка с етоса на свети Порфирий.

Кога свети Порфирий и свети Паисий са говорили с езика на мнозина днес, които се мислят за стълбове на Църквата?

Тук ми позволете да добавя нещо, което показва, че Божиите хора винаги са същите. Към свети  Порфирий и към свети Паисий ще добавя един друг Божий човек: покойния Халкидски митрополит Николай, който ме ръкоположи за дякон.

Веднъж ми каза: „Отче Павле, повярвахме, че ние ще спасим Църквата и Христос ни удари един плесник и ни смири!”. Това каза.

Благодатните дарове на свети Порфирий са благодатни дарове в служба на Църквата.

Не ги използваше, за да се хвали. Удивителното е, че знае даровете, но счита, че са Божии дарове, а не негови. Всичко е Божие! „Само греховете”, казва, „са мои!”. Негова цел е спасението на човека, а не приковаването във външните форми. Вижда далеч и иска спасението за всички.

Веднъж една млада учителка, чието семейство уважаваше стареца, вървяла в града. Било зима. В даден момент спира един автомобил. Били нейни приятели. Казали ѝ:

– Отиваме при стареца. Идваш ли?

Младата жена се колебаела.

– Бре, хора, казва, излязох по работи, с панталон съм. Как да дойде?

Накрая се разбрали да отидат и тя да ги чака в автомобила…

Всички други без нея говорили със стареца. И никой не споменал на стареца за нея.

Когато си тръгвали, взели неговото благословение. На последния, който излизал от неговата килийка, казал:

– Кажи на Деспина да влезе вътре!

Отиват и ѝ го оказват.

– Абе, хора, казах ви да не му казвате нищо!

– Ама нищо не му казахме!

Тя отишла колебливо. Седнала. Старецът започнал да я пита:

– Какво правиш? Как си?

В даден момент даже ѝ казал:

– Добре направи, че обу панталон, защото днес е студено!

Сравнете поведението на свети Порфирий и на един съвременен свещенослужител, който, понеже една ученичка от неделното училище носила панталон, когато я срещнал на улицата, не ѝ казал дори „Добър ден„… Тя го поздравила. И след като не получила отговор, протестирала:

– Казах Ви Добър ден! – му рекла.

И той отговорил:

– Ако бях срещнал едно умряло куче, една ударена котка, щях да се погрижа за нея, за теб обаче не!

Можете да отсъдите и да сравнявате кой е Божият човек и кой е човекът, който служи на себе си. Кой се грижи за спасението на душите и кой за неговата публична изява.

Стигаме до една друга тема, която е поразителна:

Как посрещаше болестите си?

Въпросът не е „коя болест имаше свети Порфирий?”, а „Коя болест нямаше?”. Защото имаше много сериозни болести, преди всичко рак!

Благословение е, че съществуват хора, които продължават неговата традиция и отношение: този, който изцели мнозина, болен от рак! Той бе онзи, който никога не се помоли за себе си да се избави от болестите си! И казваше като срамуващо се малко дете:

„Срамувам се да се помоля на Христос да ме излекува. . .”

Какво да поиска от Него? Напълно Му се доверявал. Каквото имал и какво бил, било Христос! Какво да помоли? Така живя със своите болести! Години наред се изтерза, страда, изпита болки, измъчи се, но „кой ще ни отлъчи от любовта Божия…“ (Рим. 8:35).

Той виждаше болестите като поводи, за да обича повече Христос! За да се смирява. Да чувства, че се намира в ръцете Му във всеки един момент. Бог го дари на Църквата, въпреки множеството негови болести, дълги години, за да може да просветлява Божия народ и да го ръководи.

От целия живот на свети Порфирий се излъчва едно послание.

„Христос е нашата любов, нашият ерос, Христос е всичко!”

Много пъти казваше това. Христос е радостта, истинската светлина, щастието! Христос е нашата надежда. Връзката с Христос е любов, ерос, ентусиазъм, копнеж! Христос е всичко! Той е неотнемлив ерос… Оттам извира радостта.

Този болнав, смирен, неук човек говори за това, което живее. И с начина, по който говори, се вижда колко силно го живее!

Много пъти питам християните:

– Ако ви попитам, дали вярвате в Христос, навярно да ми кажете: Но, отче, защо ни питаш? Защо сме тук?

– Ако ви попитам, дали обичате Христос, не зная какъв ще е вашият отговор.

И сега, слушайки как той говореше, питам: колко от нас обичат Христос? Или търсихме някаква религия, в която се нагодихме? Доколкото чувстваме този ерос?

Защото този ерос – истинският ерос – променя светеца. Това променило светеца. Това накарало онова малко дете да се отдаде с такава любов за цял живот.

Отдал се напълно на Христос и Христос му се отдал напълно! Това е неговото основно послание, но и съществена истина. Ние много пъти срещаме болести и изпитания. Как ги посрещаме? С ропот, оплакване, с чувство за несправедливост.

Защо на мене, а не на вас?

Знаем ли от какво реално имаме нужда? Какво ни липсва? Именно това доверие и любов. Това има светецът и затова посреща болестите си, хората, всичко с един единствен критерий: Христос и Неговата любов!

Колко красиво говореше за децата: „Горките деца… Всякакви грехове са опитали, но аз ги обичам, много ги обичам!”.

Христос говорил като „власт имащ” (Мат. 7:29). И старецът говори като „власт имащ”, тоест знаейки какво говори, като точен познавач на нещата. Семейството носи голяма отговорност за състоянието на човека. Кой може да се съмнява в това? Светецът го знае от своя опит и любов. И ние го знаем, но много пъти поради нашите страдания.

Какви грижи полагаме днес за това, което наричаме „семейство”? Защото от това ще зависи животът на децата ни, а не от парите, които ще има дадем или от дипломите, които ще вземат.

Старецът казва, че „възпитанието на децата започва от майчината им утроба!”

Как майката прекарва онзи етап от живота си? Спокойна ли е? Моли ли се? Галили корема си? Пее ли химни към Бога? Защото всичко това преминава към  децата. И затова ще се родят благословени деца!

Живее в напрежение, гняв, смут, страсти. Всичко това на свой ред ще премине към децата. И когато по-късно ще се запитаме „но какво става с това дете?”, как да заподозрем къде се намира причината.

И казва още нещо свети Порфирий: „Онова, което спасява и прави добри деца, е животът на родителите у дома!”

Може ли някой да го постави под съмнение? Светецът се изказва, не прави предположения. Знае, уверява, защото това е реалността. Както точно знае много добре – защото го е живял – че прекалените грижи на родителите правят децата незрели. Защото не приемаме любовта ни към детето като Божий дар, а като наше егоистична придобивка.

Тази разлика е огромна и покрива целия спектър на живота и възпитанието. Ето и следващото му наблюдение: „Детето иска родителите му да са хора с пламенна молитва. Не хора с пари, не хора с хубави къщи, а хора с пламенна молитва!

Родителите, които са хора с пламенна молитва, не възпрепятстват намесата на Божията благодат в живота на децата им. И затова подчертава: „Светостта на родителите е най-доброто възпитание на децата”.

Ще ни каже и още нещо и ще влезе в сблъсък с нашата епоха и с някои, които се правят на педагози-учени:

„Децата с постоянни похвали не напредват!”. Затова развалихме децата ни.

Ама психологията казва. .  Коя психология? Психологията, която казва, знае ли какво е душата на човека? Нека първо да отговори на този въпрос „какво е душата?”, за да видим след това какво казва.

Както казах и преди, човек само откъслечно може да говори за светеца и неговите послания. Светецът е едно реално послание. Светецът е отговорът на Бога за живота на човека.

След като той е светец, Бог е заедно с нас.

Това заключение можем да направим: след като той е светец, Бог е поставил скинията Си сред нас. След като той можа да стане светец и живя като светец, тоест съединен с Бога, тогава можем и ние! Светецът не е този, който върши добри деяния. Свят е Един: „Един Свят, един Господ, Иисус Христос”. Съединен ли си Христос? Причастен ли си на светостта Му, която явяваш във  всекидневния си живот?

Това направил свети Порфирий! Човекът на безспирната и неуморната молитва. Така посрещал всичко, с молитва на уста и в душата.

Човек би могъл да спомене изключително много случаи. Това, което има значение, е да осъзнаем, че свети Порфирий, както и свети Паисий, с начина на техния живот, бидейки и двамата звезди и  осветлявани от бляскавото Слънце на Правдата, всеки по своя начин явиха същата истина: „живота на Христос в тяхната смъртна плът” и към този начин на живот зоват всички нас.

Нямаме вече какво да очакваме от нашия свят. Всички и всичко положиха изпити. Имаме привилегията да сме истински отчаяни.

И горко ни, ако още не сме се отчаяли напълно от човешките системи и хората.

Свети Порфирий и свети Паисий ни показват къде е надеждата и животът. Дано ги разберем.

превод: Константин Константинов