Размисли по въпроса за християнството и височинния алпинизъм

Преди 2 дни, на 5 февруари 2021 г. България загуби един голям алпинист в лицето на Атанас Скатов. Три години преди това, през 2018 г. страната ни се прости с друг голям алпинист и изследовател – Боян Петров. Когато си спомняме за тях, призовавам хората също така и да се помолят за тях, казвайки поне едно „Бог да ги прости!“. Категорично се разграничавам от посмъртните хули срещу тези смели мъже. Нямам за цел  да коментирам доколко височинният алпинизъм и християнството са съвместими или не. По-скоро ми се иска да отбележа някои основни насоки, които чувствам и мисля, че са валидни във връзка с темата.

Преди всичко държа да кажа, че се определям като любител планинар и обичам да се разхождам в планината. Разбира се, българските върхове като Мусала, Вихрен и Черни връх, които съм изкачвал, не могат да се сравняват по трудност и по опасност с осемхилядниците, които Боян Петров и Атанас Скатов са изкачвали. Но казвам това, защото мисля, че в определена степен ги разбирам. Хубаво е човек отвреме-навреме да се отдалечава от градския шум, отивайки в планината. Там може да срещне спокойствие и чист въздух. Може да се наслаждава на различни приказни гледки, вместо на градския смог, автомобилите, комините на тецовете и навалицата от хора. И мисля, че в такава спокойна среда, сред природата, човек може да се почувства по-близо до Бога и да се съсредоточи в наслаждението на Неговите чудни дела. Самият Атанас Скатов признава, че човек е по-близо до Бога на върха. Разбира се, Бог е навсякъде, но вероятно става дума за това, че в такава спокойна и естествена среда ние сякаш сме по-способни да усетим Божието присъствие.

Както казах, българските върхове, а и въобще по-голямата част от планинските върхове в света, не могат да се сравняват с осемхилядниците. Там човека го дебнат невъобразимо повече и по-големи опасности и човешкото здраве и живот са изложени на огромен риск. К2, на който загина Атанас Скатов, е вторият най-смъртоносен връх сред осемхилядниците. До тази година той никога не бе изкачван през зимата. А през въпросният сезон върхът е дори още по-опасен. Разбира се, всеки алпинист се надява да успее да направи успешно изкачване и да се върне жив. Но същевременно и трябва да е наясно, че има голяма вероятност да не се върне жив. Необходимо ли е да се върши такъв непремерен и ненужен риск?

Съзнавам, че човек през своя живот постоянно се опитва да се доказва, да показва на себе си и на другите, че е способен на дадено нещо. Но не всяко доказване е добро, смислено или полезно. Понякога е и направо смъртоносно. Не мога да съдя Боян и Атанас за това какви са били техните мотиви да изкачват осемхилядници, но съм убеден, че подобен род изкачвания се правят от желание за слава и известност. За теб става важно да бъдеш първи, да бъдеш известен, да прославят името ти. Тези суетни желания замъгляват разума и човека е готов на огромни опасности, само за да ги придобие. Струва ли се обаче човек да загуби живота си, само за да удовлетвори своето его? „И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“ (Мат. 16:26, Нов превод) – казва Господ Иисус Христос. Тоест каква полза, ако със своите действия човек получи всичко на света, но навреди на своето спасение? А нима не наврежда на своето спасение, когато пропилява по един или друг начин живота си, който е възможност за него да се уподобява на Бога?

Макар, че пак не бих могъл да разбера подлагането на такива излишни опасности, съм по-склонен да го направя, ако Боян и Атанас бяха сами на този свят. Но двамата оставиха почернени и самотни родители, както и две деца: Боян – дъщеря и син, а Атанас – син. Нямам намерения да злословя, но това са обективните факти: тяхната първа отговорност беше да се грижат за своите семейства, за своите деца, а не за славата и егото си. Каква полза има да изкачваш планинските върхове, ако по този начин рискуваш да оставиш собствените си деца без баща, от какъвто те имат нужда? Тези размисли ми напомнят за думи на апостол Павел, които, макар и насочени към християни, показват същността и на конкретния проблем: „И ако някой не се грижи за близките си, и особено за семейството си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош и от невярващ“ (1 Тим. 5:8, Съвременен превод, 2004).

Майката на Атанас Скатов беше приканила сина си: „За прослава Божия и Българска се изкачи, сине!“. Мислено съм със семейството му и с мъката им по загубения им син. Но трябва да кажа, че Бог не се прославя от това, че изкачваме върхове, а когато преодоляваме собствените си недостатъци и грехове, и се приближаваме към Него; когато хората виждат Неговата правда в нас.

Някой би казал: не е ли по-добре, че Атанас и Боян са загинали там, където искат да бъдат. Не е ли хубаво, че са го направили не в някоя болница, или старчески дом, а в планината? Това обаче измества проблема. Те, когато са отивали на планината, не са имали намерение да умрат в нея. Смятали са да се върнат в родината си, при близките си, на работните си места. Боян и Атанас, ако можеха да избират, вероятно биха предпочели да умрат един ден, бидейки сред обичаните от тях хора, но това е станало в планината, защото са извършили нещо, което е било твърде рисковано. А ако трябва да говорим за това как е най-добре, неминуемо трябва да помислим за смисъла на човешкия живот. Смисълът на живота е да открием Бог и да се уподобим във възможно най-голяма степен на Него. Без да изпълним това начинание всяка планинска експедиция, всяко покоряване на връх, изглеждат като чиста загуба на време – което така или иначе тече много бързо. Силно се надявам покойните Боян и Атанас да са загинали, бидейки в мир с Бога.

Още веднъж: Бог да ги прости!

Автор: Атанас Ваташки