Еклесиологичните капани в условията на пандемия

Автор: о. Харалампос Пападопулос

През целия период на здравна криза Църквата се опитва да се грижи за своите общности, в особени условия, да проявява икономия по въпроси, за който знае, че в богословски аспект са критично важни, но не може да постъпи по различен начин, след като ситуацията наистина е особена и непозната досега. Така чуваме съвети и увещания от клирици, които никога нямаше да бъдат изречени в нормални условия на църковния живот. И тук е нужно голямо внимание. Защото със сигурност разбираме, че живеем една невиждана досега ситуация, където никой не бе подготвен, оттук и в реакциите и практиките има голяма доза импровизация и пастирска озадаченост, но въпреки това трябва да внимаваме как формулираме всяко пастирско предложение към Тялото на Църквата, за да не изпращаме погрешни богословски послания, които в бъдеще могат да се развият в еклесиологични капани.

„Останете вкъщи, няма проблем, че няма да дойдете в църквата. . .“

По-горното пастирско увещание прозвуча предостатъчно от клирици и богослови по време на здравна криза. Щеше ли да се отправи някога при нормални условия? Със сигурност не. Това е едно увещание на пастирска икономия при особени условия и като такова е понятно и търпимо от църковната плирома. Но тази конкретна позиция „останете по домовете си, Бог е навсякъде, няма проблем, че няма да дойдете в църквата. . .“ в една крайно индивидуалистична епоха като нашата не престава да бъде един еклесиологичен капан, който ще има сериозни последици за идентичността на Църквата.

Съвременният индивидуалистичен човек твърди, че „. . .Бог е навсякъде и затова не е необходима Църквата, за да се срещнеш с Него. . .“. Със сигурност Бог е навсякъде, Той е „навсякъде и всичко изпълва“, при това Сам ни го е открил много пъти в историята. Но същият Този Бог, Който ни каза, че е Дух „ Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ ( Йоан 4:24), ни каза, че никой не може да стигне до Него, ако не мине през любовта към ближния. С други думи през връзката с общността. И то с онази общност, която има за своя идентичност съотнесеността към личността на Христос. Защото Христос е Този, Който избавя историята, Който съединява тварното с нетварното и отнася чрез Светия Дух изкупително всичко към Бога Отца. „Вятърът (т.е. Духът) духа, дето иска“, но знаем, че иска да духа в посока към Христос. (Йоан 16:14). Същевременно Той е Духът на общението, и там, където духа, създава не добри християни като индивиди, а общност ( Деян. 2 глава)“[i].

Идентичността на Православната Църква има общностен характер. Осъществява се в св. Евхаристия. Там, където всички влизат  в един комплекс от отношения и общение, със средоточие Христос. Христос е Този, Който ги съединява в едно ново човечество и твар в Бога. Никой не може да познае Бога извън Христос („Който е видял Мене, видял е Отца“, „Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ (Йоан 14:9-10) и никой не може да познае Христос извън Църквата. „Изключено е да се срещнеш с Христос без да се „спънеш“ в Църквата, нито е възможно да си в Църквата и да не се „препънеш“ в Христос“[ii].

Църквата е една релационна общност, един нов начин да съществуваш. Да живееш с любов и свобода. Една свобода в Христос, която превъзмогва всяка форма на принудителност на природата. В Църквата се научавам по екзистенциален начин, че спасението ми минава през другия. Няма индивидуално съществуване, а в пряка връзка с Христос. Всяка форма на връзка с Него минава през Църквата, през релационната общност и общението. Митрополит Йоан Пергамски казва в своите догматически лекции „ще трябва преди всичко да се освободим от едно погрешно разбиране, което имаме, че Светият Дух действа върху отделни хора“. Това разбиране е толкова разпространено, че навярно озадачава фактът, че го наричаме тук „погрешно“.

Тези, които го поддържат, не познават фундаменталната разлика между действието на Светия Дух в Стария Завет и това в Новия Завет. В Стария Завет Духът се дава на определени хора (пророци, царе и т. н.) а не на целия Израилски народ. В месианската епоха, която се въвежда в Новия Завет с идването на Месията, очаквали Духът да се даде на целия Божий народ. Затова в описанието на Петдесетница ев. Лука използва израза от пророк Иоил „ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът“[iii].

Дори когато се моля в стаята ми, се моля като член на тялото на Църквата, в общение с другите, „християнинът е това, което е като член на Тялото Христово, а не сам по себе си. Дори и в самотата и в „скришната стая“ християнинът се моли като член на Църквата“[iv]. Христос не е индивидуален, а колективен. Той е Онзи, Който в Светия Дух съединява всички и всичко в Тялото Си.

„Света Литургия без вярващи. . .“

Може ли да има света Литургия без вярващи? Със сигурност не. В Православната Църква не съществува понятието частната литургия или индивидуалното спасение, независимо че много пъти възникват такива еклесиологични нередности. И не може да съществува по една проста причина, защото Христос и индивидуализмът не могат да вървят заедно. Христос означава общност, общение, отношение, колективност. Там, където мнозината стават един. Това е Неговото дело, делото на Божието домостроителство. Христос не спасява някой, а човечеството. Не съществува спасение, което да не минава през връзката ми с другия.

Въпреки това е утешително, че в св. Литургии, които се служат сред пандемията, поне е позволено присъствието на  певците и клисарите, които в настоящия случай функционират като тялото на лаоса, което е абсолютно задължително за извършването на Тайнството Евхаристия. „В Православната Църква всеки кръстен получава непосредствено Миропомазание и Евхаристия: мирянинът от онзи момент, в който става мирянин чрез кръщението и след това трябва да упражни своя чин. Този чин е толкова фундаментален и важен, че  в Православната Църква Евхаристията не може да се извърши без присъствието на миряни. Присъствието на мирянина, който в Евхаристията казва „Амин“, е също така задължително, както това на  свещеника. Защото Евхаристията е общност, която въплъщава присъствието на Христос в света и, като общност на светиите, която ще го обгражда в Царството Му, го обгражда още от сега в Евхаристията“[v].

„Елате да се причастите в края на св. Литургия“

Вече често чуваме този призив по време на пандемията. Но светото причастие не е едно индивидуално, нравствено или психологически събитие. Не е постъпка на частно благочестие. Как ще се причастиш с Тялото и Кръвта на Христос без първо да си участвал в Тайнството на събранието, на светата Литургия? Как някой ще се причасти с Бога без първо да се е приобщил с неговите ближни? Св. Причастие е предшествано от приобщаването с тайната на брата.  Предшества събранието, връзката с общността, и след това идва св. Причастие. Не мога да се причастявам индивидуално, а винаги като член на събранието в Христос. Защото божественото причастяване с Тялото и Кръвта на Христо не е един индивидуализиран акт на благочестие, а върхът на участието ни в общността, във връзката с другите и Бога.

„Опитното преживяване на светата Евхаристия именно прави връзката на човека с Бога връзка, която минава през другите. Някой лесно може да създаде една връзка с Бога, която пренебрегва и отстранява ближния. Това е опасно състояние, което лесно може да се получи извън евхаристийния опит, но и в евхаристийния опит много пъти се привмъква пиетистичният индивидуализъм, и човек вижда много пъти един вярващ да отива на св. Евхаристия и да се изолира от останалото тяло на Църквата, за да се помоли уж по-добре, нещо, което би могъл да направи по-добре у дома. На светата Литургия не отиваме, за да се помолим като индивиди, а отиваме, за да се помолим заедно с другите като общност. Трябва  постоянно да имаме съзнание, че и ближният ни е член на същото Тяло и че чрез тази връзка с ближния ни общуваме с Бога“[vi].

„Всяка енория – една телевизия. . .“

В периода на пандемията видяхме, че достигна своя връх пастирската практика, при която на св. Литургия се излъчва по телевизията и хората я проследяват от дома. В наши дни почти всяка енория препредава св. Литургия, опитвайки се по този начин да облекчи страданието на вярващите поради забраната за участие в Евхаристията. Но отново се поставя въпросът и вече още по-усилено дали в крайна сметка по този начин се формира едно съзнание за безтелесно богослужение. С други думи да не би да се заражда възприятието, че мога да проследявам без да участвам. Дали в крайна сметка образът печели срещу реалността на живота.

Знаем много добре, че участието в св. Евхаристия предполага телесното присъствие на вярващите във времето и пространството. Тоест не можеш да участваш нематериално, виртуално или въображаемо в св. Евхаристия. Наложително е участието на тялото и на материалността ти в Църквата. В Църквата и конкретно в евхаристийната реалност натерията и творението не се отменят, а се преобразяват в общение с Бога.

„Технологията е заплаха за идентичността на Църквата, защото въвежда една своеобразна, най-опасната форма на индивидуализъм, който отменя телесното общение между хората, развивайки форма на комуникация, освободена от материята. . . телесното събрание на хората „на едно и също място“, което е  самата природа на Църквата, се заменя от един „духовен“  контакт, в който всички материални символи на Църквата, с които се изразява иконизирането на отношенията, се отменят. . . така се дава едно психологично удовлетворение на хората, чрез което обаче Църквата променя онтологичната реалност на своята идентичност, след като Литургия е събрание (Σύναξις) „на едно и също място“ и Църквата – общност“[vii].

Понятно е, че като пастири на Църквата се оказахме в невиждани и крайни ситуации, към които трябва да се отнесем с богословска разсъдителност, за да не донесат фундаментални промени в сърцевината на църковния живот. Едно предложение е да обясним достатъчно добре на вярващите в нашите църкви, че практиките от рода оставам вкъщи и гледам св. Литургия по телевизията или причастявам се в края на Евхаристията са строго временни и по крайна икономия неща и в никакъв случай не могат да станат част от нашия нормален църковен живот. Единственото сигурно е, че всяко дело на пастирска икономия не трябва да засяга идентичността на Църквата.

[i] (Μητροπολίτου Περγάμου Ιωάννη Ζηζιούλα, «Η Πνευματολογική διάσταση της Εκκλησίας».)

[ii] «Όταν ο Θεός πεθαίνει», Αλ. Κατσιάρας- Μάρω Βαμβουνάκη, Αρμός σελ. 156).

[iii] Μητροπολίτου Περγάμου Ιωάννη Ζηζιούλα, Δογματική, «Το έργο του Αγίου Πνεύματος στη διατύπωση των δογμάτων»)

[iv] π. Γεώργιος Φλωρόφσκυ, «Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, Ορθόδοξος Λατρεία,», «Ορθόδοξος Λατρεία», σελ.160-161).

[v] Μητροπολίτου Περγάμου Ιωάννου Ζηζιούλα: Έργα Α΄ Εκκλησιολογικά Μελετήματα, «Το ευχαριστιακό θεμέλιο της ιεροσύνης», εκδόσεις Δόμος, σελ.604)

[vi] Η βίωση του Μυστηρίου της Εκκλησίας», Μητροπολίτου Περγάμου Ιωάννη)

[vii] Ευχαριστίας Εξεμπλάριον, «Τρεις Ιεράρχες, η ταυτότητα της Εκκλησίας», Μητροπολίτου Περγάμου Ιωάννη, σελ.205-206)

превод: Константин Константинов