Самозваният спасител

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Предполагам много пъти сте виждали, че много хора веднага щом придобият връзка с Църквата, отидат няколко пъти на бдение, вземат една броеница и придобият старец, веднага биват поразени от синдрома на просветителя и спасителя на другите (почти същото си патят и тези, които ходят на психотерапия или участват в някаква терапевтична група).

Вече едно кафе не можеш да изпиеш или да водиш човешки разговор с тях. Много повече да им кажеш грешките или проблемите си. Веднага започват да поучават, кое е правилно, за греха, спасението, ада и рая с такава категоричност, сякаш току-що са слезли от небето с оскубани криле. Дори Сам Бог не би бил толкова категоричен.

Самозваният и неканен „спасител“ по цял ден поучава, порицава, поправя живота на другите, и въобще иска всички да го забележат, след като той „знае“. Разбира се, винаги знае проблемите на другите и никога неговите.

Мисля, че не е нужен особен анализ, за да разберем, че един такъв човек със сигурност не е напреднал духовно, нито е изцелен. Има още доста път да извърви, за да влезе в зрелостта на духовния живот, който се отличава със смирение, мълчание, уважение към свободата на другия, към уникалността и в това душевно време, което е тайна за всяка душа.

При това, ако Бог живее в нас и вървим по пътя на изцелението, ще знаем, че най-голямата добродетел е разсъдителността. С други думи, да знаеш как и кога да говориш на всеки човек отделно, защото за Бога не си безлична маса, нито „по християнски“ хвърля камъни по теб. . .

***

Когато опитът на отците казва, че покаянието е пожизнено дело, че цял живот се бориш със страстите си, със сигурност не го прави, за да ни разочарова. А за да ни приземи и да ни накара да разберем, че ще се спасим не защото сме станали съвършени, а смирени и искрени.

Отците имат съзнание за човешкото състояние. Знаят добре какво означава човек. Повечето от нас ще се нуждаем от борба и усилие срещу нашите страсти и мрак. Добре, има и изключителни случаи на покаяние и промени, които, именно защото са редки, се наричат чудеса. Но те не са обичайното явление, а изключение.

Огромното мнозинство от хората, от вярващите няма да успеят да преодолее страстите си. По-вероятно ще умрем заедно с някои от тях. В най-добрия случай с Божията благодат ще се научим да ги управляваме. Да ги приемаме, не като ги оправдаваме, а като ги разбираме.

Разбира се, сега моралистичната и законническа част на нашето Aз и на нашата отчуждена традиция ще се разбунтува, казвайки: „И как ще се спасим?“. Вижте. Добре че Бог няма никаква връзка с нашите разбирания и душевни проекции. Добре че не действа с нашите критерии за справедливост. Добре че не очаква нашето съвършенство, а автентичност, реалистичното приемане на нашите екзистенциални граници. Бог иска нашата човещина и искреност.

Онова, което може да ни затвори вратата на царството Му, няма да е грехът ни, а лицемерието и фалшът ни. Невероятният скрит и открит наш егоизъм, който, вярвайте ми, знае да се крие добре дори и в привидните ни добродетели.

***

Ако душата ти е пълна с Христовата светлина, виждаш навсякъде красота.

Виждаш както Христос. Не можеш да видиш грозотата, не защото не съществува, а защото я преобразяваш в светлина.

Ко е този, който вижда? Сигурно окото? Не. Душата вижда чрез очите. Затова дори и да нямаме зрение, не спираме да виждаме по други още по-дълбоки начини.

Казваше ми една сляпа девойка, но пълна с Божията благодат: „Отче мой, загубих светлината на очите ми и намерих Христовата Светлина. Тя е толкова сладка и светла. . .“ казваше ми го и се смееше, радваше се.

Засрамих се, че аз имах очи, но без нейната радост.

За пореден път разбрах, че големият кръст носи и големи харизми.

Прегърнах я и я целунах. Благоухаеше като пролетно цвете.

Като онези, които, докато не говорят, не можеш да минеш покрай тях без да се наведеш пред тяхната красота.

превод: Константин Константинов