Едно е вината, а друго е несъвършенството
Автор: протопр. Николай Лудовикос
И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия (Рим. 5:1)
Бидейки оправдани с вяра. Апостолът казва по-рано, че човек не може да се оправдае пред Бога с делата си. Бог не иска нищо абсурдно, когато дава десетте заповеди, които са първият закон, когато ти казва Не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, възлюби Бога и ближния. Тези заповеди са израз на Божието битие в света. Давайки тези заповеди, Бог ни открива как съществува. И човекът върви в тази посока. Внимавайте, има два начина да видим нашето безсилие да спазим заповедите. Единият е вината, който е погрешен начин, защото Бог е съвършен, а аз съм несъвършен, дошъл съм от небитие, както и всички вие. Вината е погрешен път. Защото не мога да се сравня със съвършенството на Бога. Покаянието, и в Стария Завет и в Новия Завет, няма характер на гузно себеобвинение: „Виновен съм, виновен съм, виновен съм!“ В покаянието има съзнание за нашето радикално несъвършенство. Внимавайте! Едно е вината, друго несъвършенството. Съзнанието за несъвършенство не е гузно съзнание, а смея да го нарека – ако намерите нещо по-добро, ми го кажете – любовно съзнание. Само когато някой е влюбен се чувства несъвършен. Само влюбени съм чул да ми казват: „Какво направих, че (Бог) ми даде такъв дар?!„. Няма значение, че след няколко години нещата не са точно така, а че единствено това състояние на благодарност (за дара) помага на човека да върви напред. Вината блокира човека. Бог иска да възлюбя ближния като себе си. Кой ближен? Този там? „Кой е моят ближен?“, питат Христос. Кой? И в притчата се казва това, от което се боим, а именно, че ближният е този, който не искаме да бъде такъв. „Хайде възлюби ближния! Та ти не можеш да възлюбиш този, който Бог ти дарува всеки ден, не можеш да възлюбиш мъжа си, жена си, и ще възлюбиш ближния?“… Много иска! – казваш. Внимавайте! Вината е краят, няма отношение по-нататък с Бога.
Съществува обаче и пътят на дара. Това е важно, защото в това апостолско четиво постоянно се говори за дар и затова и не може да проумеем тези текстове, защото цивилизацията е гузна цивилизация. Затова и всички правят каквото им хрумне, защото вината ги е блокирала. Чуваш да казват: „Всички така правят!“ С други думи човек споделя вината си с другите! „Така или иначе днес всички лъжат!“ Така ми казваше завчера някой. „Никой няма любочестие“. Казах му: „Ти защо не поставиш началото? Нали така?“…Всички днес крадат, мамят, осмиват. Но когато споделяш вината, парадоксално тя не изчезва. Англичаните имат една хубава пословица „Misery loves company“. Общото нещастие обича да си има компания, всички да сме заедно в това общо състояние. И дяволът това казва. Знаете коя е неговата стратегия. Стои пред Бога и казва: „Това, което Ти правиш, е грешка. Това, което аз правя, е правилно. Начинът, по който аз гледам човека, е по-правилен от Твоя. Виждам, че иска открадне: – Открадни, детенцето ми! Виждам, че гледа жената на съседа: -Вземи я, детенцето ми! Виждам, че мрази този отсреща. Намрази го!,“ – това ти казва дяволът. И казва на Бога: „Виж, накрая всички мен ще последват! И това, което Ти наричаш ад, е истински рай!“ И се надява да завлече колкото се може повече души. Разбира се, дяволът никога няма да ви каже за страничните загуби, защото там е въпросът. Мразя ближния? Ето Първа световна война. Най-глупавата от всички войни. Няма по-безумно нещо, което човечеството да е направило. 7 милиона млади европейци загинаха и още 20 милиона осакатени. В онази окопна война. Избивали се всеки ден като мухи. За няколко метра земя, която другите превземали на другия ден. След това дойде и Втората световна война, съветският комунизъм. 100 милиона жертви. Това е една ужасна вина, която обременява човечеството. И ако някой евентуално поиска да постави и неговата вина в общата вина, резултатът е това блокиране.
Вината ще ви блокира в даден момент. Защото вината само расте. И дори когато се споделя, пак расте. Когато германците споделяли вината, чувството им за вина като народ не намаляло. И още го имат и имат голям комплекс за малоценност.
И така, съществува пътят на вината, съществува и пътят на участието, любовният път, който е пътят на Новия Завет, пътят на дара, и пред дара се чувствам изключително малък. Това е покаяние. Покаянието е приятно, не е нещо неприятно. Аз не съм срещал човек, който да се покайва и да се чувства зле. Чувства се превъзходно. Покаянието означава човек внезапно да стане достоен за един дар, който превъзхожда всичко.
имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа
Намерихме мир с Бога. Защото, ако си виновен, постоянно ще обвиняваш Бога и ще Му казваш: „И Ти Си виновен! Че ме направи такъв.“ Бог е виновен в крайна сметка, така мислим. „Виновен Си, че Си ме създал такъв!“ Такъв те е създал или такъв стана? „Във всеки случай съм такъв.“ Това казват днес и по-лошото е, че ние не можем да им кажем нещо по-различно. Трябва да разберем, че връзката с Бога е даром. Това е страшното. Христос показа връзката с Бога. Сам Бог Слово като Човек прави това, което ние не можем да направим. Тоест какво? „. . . Понизи Себе Си, като прие образ на раб“. Явява абсолютната връзка, пълната любов на Бога към човека.
Ние не го правим, Той го прави. Ето я вярата. Вярата е това ръкопляскане на сърцето ни. Това „Браво!“, което казваме на Христос, това „Да, това трябваше да стане!“ Да, това трябваше да правя и не мога. Това обаче не е гузно покаяние, а покаяние със съзнание за нашето безсилие. Той го направи. Например вие не можете да скочите на три метра височина. Можете ли да преодолеете триметрово препятствие? Идва един опитен спортист, скача три метра и ти му ръкопляскаш и участваш в победата му. Сякаш ти си го направил. Така се чувстваш. „Направих го аз, родината ми, човешкият род го направи, направи нещо, което не можеше да стане по естествен начин.“ Примерът е малко слаб, защото ние нямаме просто връзка с Христос, ръкопляскайки, а участваме в Неговия живот, в благодатта на Тайнствата. Той ти дава благодатта на тази победа над смъртта. Това е св. Причастие. Затова св. Причастие прилича на триумф, който имаме. Когато човек се подготвя макар и малко, има усещането, че животът е победил, не съществува смърт, че Бог е с нас. Не защото той самият го е направил, а защото Бог го е направил чрез Христос. Христос е направил това и ние влизаме в плодовете на този дар.
Друг пример. Помните битките в миналото между войските, вие изберете един воин и ние ще изберем един от нашите. Да се бият. Ако нашият победи, ние оставаме, вие си тръгвате, ако вашият победи, ние си тръгваме, вие оставате. Именно това. Делото на Христос преминава в целия човешки род чрез вярата. Чрез вярата усвояваш това, което не можеш да направиш и по този начин можеш да продължиш екзистенциално в същата посока, която е кръстна посока. „Да вземе кръста си и да Ме последва“. Не ти казва: „Виж, внимавай, само възкресение ще имаш, ще имаш и малко кръст“. Разбира се, нашият кръст е незначителен, нищожен и най-вече е предизвикван от нас самите. Това е най-абсурдното от всичко. Казвал съм ви, че едно са мъките, друго нещо е кръстът. Имам една луда жена, имам един луд съпруг. Това е мъка. Не Бог ми каза да я/го избера. Аз в даден момент го избрах. Майка ми ми казваше: „Виж, този не е добре! – Не! Ще го взема!“; „Виж, тази не е добре! – Е, аз тази искам!“ Това се нарича мъка. Кръст започва да става, когато отида при духовника и му кажа:
– Виж, моята не искам да я видя пред очите ми! Не я понасям!
И духовникът ти казва:
– Остани с нея заради любовта Христова!
И това вероятно да доведе до нейната промяна и до твоето освещение. И го правиш за Христос. Тогава мъката става кръст, защото го правиш заради Христос. Това се нарича кръст. Кръст не е това, което тегля, понеже разгневих този отсреща, понеже го обрах. Това е мъка, която аз предизвиках. Нито е кръст, че летях с 250 км, колата излезе от пътя и сега съм в тежко състояние. И аз сам си причиних това. Бог дори помогна да не загина.
Кръстът е нещо, което понасям заради Христос, тъй като виждам Кой е Христос и какво прави. И какво прави? Поучава на тази безкористна любов на Бога към човека и на човека към Бога. Обичам Бога, тъй като ми е дал всичко и изпълнявам волята Му, въпреки че в определени случаи е трудно. И понеже е трудно, затова е и кръст. Така внезапно животът започва да става вечен живот, Божий живот и Бог се явява реално в живота ми и върша „чудеса“. Казвам „Отче наш“ и Бог присъства, ръководи ме, виждам Го буквално. Човек започва да става чудотворец, не понеже го иска, а понеже Бог го чува. Както се казва в житието на свети Онуфрий, някой отишъл и го попитал:
– Отче, обясни ми какво означава това, че когато имаш вяра, можеш да преместиш планина?
– Какво да ти кажа, ето, можеш да кажеш на тази планина да се премести.
И докато говорил, планината се преместила и другият се ужасил.
Или сянката на ап. Петър, която изцелявала. Тогава човек става чудотворец. И днес има хора между нас, не става понеже човек го иска, ако го иска, няма да стане нищо, ще се прелъсти.
Човек влиза в този път и Бог прави Своето присъствие по-осезаемо в живота му. Това е всичко. Има много простодушни хора, които имат този опит. Наистина чуваш простодушни хора да ти казват: „Ето, каквото кажа на Света Богородица, го прави!“ И ти казваш: „Какво говори сега?“ Но е истина.
Или един светец, който силно обича хората и Бог му открива тяхното състояние и душа. Защо? Защото се прави на герой и супермен? Не е нито герой, нито супермен, а Бог му открива състоянието на другия, за да му помогне, защото иска да помогне, а не той самият да се изтъкне. Затова Христос прави чудеса, но и казва: „Не го казвай на никой!“ Не казва: „Елате да видите! Видяхте ли го всички? Изправих парализирания на крака! Има ли някой, който не го видя? Да го възкреся отново?! Да го видите!“ Той не прави това.
Следва
превод: Константин Константинов
Вашият коментар