Адът и Раят според притчата за богаташа и Лазар

Автор: о. Атанасий Параванцос

(Беседа в архондарика на манастира „Свети Дионисий Олимпийски“, където  игуменът архим. Максим Карицис и о. Николай Лудовикос изнасят беседи)

Притчата за богаташа и Лазар е най-характерният случай в Новият Завет, който засяга въпроса с вечния ад. И понеже е въпрос, който през целия исторически път на Църквата занимава изключително човешкия дух, много хора не могли  да приемат, че адът няма да има край, защото смятали, че това е несъвместимо с благостта на Бога. Това е  въпрос, който винаги бил и остава горещ и за някои съмнителен – не за Църквата и нейното учение, не за отците, а за много други.

Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му

Господ започва притчата с ярък контраст между двамата човека. Тяхното социално положение, икономическо състояние, всичко е диаметрално противоположно.

Лазар не просто бил крайно беден и бездомен, но и пълен с рани. Не се обяснява каква болест е имал. Изключено е да е проказа, защото прокажените били отхвърлени от обществото и, като много заразна болест, било строго забранено да живеят сред  хората. Следователно нещо друго е имал.

и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му

Тук имаме едно описание, което привидно е в съгласие с различни народни вярвания и заблуди относно ада. Говори за огън, за мъчение и тези наивни виждания за ада били подхранени и от едно повърхностно и буквалистично тълкувание на Христовите думи. Тоест хората мислели, че огънят в ада е нещо, което външно те изгаря. Затова и народното въображение асоциира ада с казани, с външни мъчения, което не е вярно.

Тук описанието е алегорично, трябва добре да го разберем, че притчите по своята природа са алегорични и следователно нямат буквалистично тълкувание. То ще доведе до наивни и дори заблудени разбирания. Църковните отци тълкуват напълно различно, а не повърхностно, тези думи. Например богаташът в притчата вижда Лазар в Рая. Как става това? Не съществува дистанция по място, не съществува пространство и време във вечността, не съществуват в смисъла, в които ги знаем в настоящия живот. Тук Господ показва алегорично едно състояние, което Божият Дух допуснал, за да имаме полза ние, не е въпрос на време и пространство. Времето се отменя във вечността, вечността е отмяна на времето, не е удължаване на времето, няма да има време, което никога не свършва. Отменя се времето като измерение, защото и времето е тварно измерение, както бе доказано главно през 20 в. с огромния принос на Айнщайн и други. Времето и пространството са взаимосвързани, това било големият принос на 20 в. Следователно там, където се отменя времето, използвайки постиженията на теорията за относителността, се отменя и пространство, тъй като двете са взаимосвързани. Това е много важно.

Божият Дух свързал двете състояния, които са състояния на битието, онтологични състояния, това не са практични или състояния на земния живот.

Духът на Авраам, който символизира царството небесно влиза в контакт с духа на богаташа, въпреки че принадлежат напълно различни състояния, намират се в две напълно различни екзистенциални състояния. Напълно различно нещо е адът, напълно различно е царството Божие.

Богаташът умолява да намери облекчение от мъките и огъня, който го гори. Какъв е този огън? Повтаряме, тук не става въпрос за външен огън, никой не измъчва богаташа външно, никой не наказва богаташа отвън. Това би било садизъм от страна на Бога, Той би бил един бог-прокурор, жесток тиранин, но, както тълкуват отците на Църквата, богаташът се себеизмъчва, избрал е един живот далеч от Бога и следователно сам е избрал ада. Избирайки пътя на греха, избира ада, доколкото остава неразкаян. Ето върху какво се основава вечността на ада, върху това, че е избор на човека, а не избор на Бога, не наказание в тесния смисъл, не е наказание от страна на Бога, а човек сам се е осъдил на това. Затова при Второто Пришествие Господ просто ще запечата избора на всеки един.

О. Софроний Сахаров – вече канонизиран – казва нещо много силно в една от своите книги за  това как ще стане бъдещият съд:

При бъдещия Съд хората, когато застанем пред Христос, ще бъдем като една кристална чаша, като кристален съд, ако тя е пълна с прозрачна и чиста вода, това се вижда с един поглед. Не е нужна специална процедура, за да се разбере това, не е нужна съдебна процедура, вижда се, че този кристален пречист съд е пълен с чиста вода или навярно и с скъпоценни течности, с едно прескъпо миро.

Но ако е пълен с нечистотии и червеи, пак с един поглед се вижда, отново не е нужна някаква специална процедура. Точно така, казва о. Софроний, ще застанем при Второто Пришествие, няма да е нужна никакъв особен съд или процедура. И даже, както казват светците, всеки, който е в ада, няма да има никакво оплакване и протест, че е онеправдан. Ще вижда сам своето окаяно онтологично състояние и ще знае, че е напълно неподходящ да влезе в царството небесно. И в Рая да го поставят, той отново няма да може да се зарадва, защото духовно няма да се е подготвил от настоящия живот да вкуси Божията благодат. И насила да го сложат в Рая, отново ще е извън необятната радост и мир и любов на Божието чедо.

Богаташът има съзнание за греха си, но това с нищо не му помага. Както казват, в ада няма покаяние. Той знае, че е избрал един начин на живот, който го отделил от Бога завинаги, и това именно е огънят, който го изгаря. Безкрайната тъмнина, в която живее.

И казва: да имам поне една малко облекчение. Моли духом Авраам, който символизира царството Божие и отговаря:

Чедо,…

Виждате, „чедо“, така се обръща към него, колко поразително. Божията любов не се отменя дори пред най-недостойния грешник. Авраам не му казва:

– Бре, недостойни! Как смееш да искаш сега облекчение, след като извърши такива позорни в земния живот?

Изобщо не го изобличава.

спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.

Говори му с обич, това има особено значение и не го осъжда. Виждаме, че онтологичната, екзистенциалната дистанция между двете състояния е непреодолима.

Ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото

Този израз, който Христос влага в устата на Авраам, не означава, че непременно всеки, който вкуси щастие на земята, ще се мъчи в ада, а който вкуси нещастие в този живот, със сигурност се спасява. Тук е нужно много внимание. Поне според мен. Въпросът е, че богаташът се наслаждавал на щастието изцяло егоцентрично. Това е ключовият момент, той не отдал на Бога благодарението, нито споделил щастието си с хората, които са Божии образи. Живял го напълно егоцентрично. Това именно го измъчва, не щастието само по себе си. Защото, ако щастието само по себе си го е пратило в ада, това би означавало, че човек трябва да живее мазохистично на тази земя, за да може да се спаси. Не е така. Или още би означавало, че ако Бог дава благата Си на един човек, това го осъжда на ада. Но не е така.

Въпросът е какво отношение имаме към Божиите дарове и към благата, които Той ни дава. Дали отношението е христоцентрично или индивидуалистично и егоцентрично. Егоцентризмът убива духовно богаташа, това, че останал неразкаян го осъдило вечно.

От друга страна, Лазар не го спасява само по себе си това, че е минал през мъки. Толкова хора в историята на човечеството са имали и имат мъки, но не приели тези мъки и нещастие с търпение, благодарение към Бога и покаяние за греховете си  и това станало причина за тяхното осъждане. Това, което спасява Лазар, в противоположност на богаташа, е, че живее своите мъки и нещастие христоцентрично, богоцентрично. Не е загубил своята вяра, благодарност, търпение, и това го спасява.

Следователно нито щастието, нито нещастие само по себе си е причина за ада, а вътрешното отношение, което човек има към Бога.

И още нещо поразително. В тази притча Господ оставя богаташа анонимен. Казва се „богаташ“, това не е човешко име. Докато Лазар има име, Еллазар, което има богоцентричен смисъл, Ел винаги означава Елохим, тоест Бог. Божият човек има име. Това съдържание е поразително. Тук какво иска да каже? Колкото повече страстите живеят в нас, толкова повече ни правят анонимни на онтологично равнище. Тоест екзистенциално, след като се отделяме от Бога, ставаме все повече бозайници, които просто оцеляват, не личности по образ на Света Троица, а оцеляващи бозайници. Ама някой може да е учен, богат, да заема централно място в обществото, това няма никакво значение от гледна точка нашата дискусия. Колкото по-далеч от Бога  се намира човек, толкова по-анонимен е в екзистенциалния смисъл на термина. Защото не принадлежи на Бога и губи и богоподобието. Богообразието остава напълно помрачено, губи всяка възможност за богоподобието и става анонимен-безименен. Адът – това ще бъде пълната анонимност по отношение на Бога, където човек ще чувства, че вече няма възможност да се уподоби на Бога. Докато Лазар именно е Божие чедо, защото има име. Ето защо при Кръщението реално влизаме без име, в този онтологичен смисъл, и излизаме личности по Божий образ.

Богаташът се измъчва в ада в смисъл, че е анонимен за Бога, че Бог вече не го „помни“ и паметна на Бога не е това, което казваме – „хорската памет“ – примерно помним Георги, помним Яни. Не това. Когато на Великия Вход казваме: „помени всички нас, Господи Боже“, имаме предвид, Господи, помни ни, защото, ако не ни помниш, не съществуваме духовно, угасваме, ставаме бозайници, които само оцеляват. Молим Те да ни помниш, за да имаме онтологична ипостас като личности по Божий образ и подобие.

Ето защо Господ се обръща към богаташа като анонимен, докато Лазар има име, защото запазил богоподобието, защото не възроптал и бил като син.

Авраам му казва, че има голяма бездна. Има се предвид екзистенциална и онтологична бездна, над която няма мост.

Богаташът настоява. Виждате, той не се противи, не казва:

– Бре, Аврааме, безчовечен си! Не можеш ли малко да ме облекчиш!

Знае, че е така, чувства го, не се противи.

И казва на Авраам:

А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща,
защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат

Нарича го „отче“, не го хули, знае, че сам е виновен за това, което става, и следователно няма никакво недоумение за това. Проявява и любов, макар и „след дъжд качулка“. Поне те да не отидат в ада.

Това какво показва? Че дори и в ада богообразието не изчезва напълно. Доказателство е това, че той дори и в ада се интересува за братята си.

Следователно Божият образ е напълно помрачен, но не напълно унищожен. Онова, което е унищожено, е богоподобието.

А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.

Ние съответно какво имаме днес? Бихме казали имаме Новия Завет. И кои са пророците? Отците на Църквата и светците. Тях да послушаме. Виждате, към тях го препраща. Това означава, че Светото Писание и учението на светците са пътят на спасението. Ясно казано. Христос чрез устата на Авраам прави това. Няма друг път  и това е достатъчно за спасението. Сякаш Авраам му казва, не е нужно да видиш поразителни чудеса и свръхестествени състояния, с които се удостоили някои светци. Последвай този път със смирение, послушание и покаяние, това е най-сигурният път на спасение.

Св. Писание и учението на отците стоят по-горе от чудесата. Чудесата са изключение в живота на Църквата. Правилният термин не е чудеса, която е една народна дума и идва от нещо, което ме впечатлява, а богословският термин в Новия Завет е знамение на Бога.

И от тази гледна точка св. Писание и светоотеческото учение е по-важно за спасението от чудесата. И много по-основно и фундаментално. Също така този, който не иска да повярва, дори да види възкръснал мъртвец, пак няма да повярва. Например фарисеите и книжниците, колко чудеса на Господ видели, но пак не повярвали. Останали коравосърдечни и неразкаяни. . .

превод: Константин Константинов